- Във вашия роман „Апостолоф“ една жена пътува заедно със сестра си и един шофьор през България. Това е една окаяна, грозна, опустошена страна. Реалистично ли е това представяне? Или то трябва да се припише по-скоро на афектите на разказвачката?
- То е смесица от двете неща. Афектите на наблюдателката са пресилени и заострени по един изкуствен начин. Но от друга страна, ако едно пътуващо и наблюдаващо око би проследило маршрутите от романа, то би се сблъскало с достойни за съжаление условия на живот; с хора, които се намират в отчаяно положение. В романа това не е степенувано по журналистически и подкрепено с факти – разказвачката просто се оглежда и прави от това своите ожесточени заключения.
- Едно второ място на действието е щутгартското предградие Дегерлох. Там, през четиридесетте години на миналия век, е възникнала една малка българска общност, от която произлизате и самата вие. Това изглежда изключително странно. Как се е създала тази общност?
- Това беше една много малка група; именно затова тя беше още по-екзотична от някое по-голямо емигрантско обединение. Там социалните прослойки бързо се разграничават едни от други, докато в Дегерлох те винаги бяха тясно свързани едни с други. Българите бяха попаднали в Щутгарт по съвсем различни мотиви. Нали България беше съюзник на Германия във Втората световна война. И когато руснаците навлязоха там, те изпратиха българите на най-предния фронт. Съществува например историята на един български дезертьор, който е бягал все по-далеч от приближаващия се фронт по посока към Австрия, докато накрая попаднал в Щутгарт.
- Бащата на разказвачката от романа е лекар, който се е самоубил когато двете сестри са били още деца. Вашият баща също е бил лекар …
- Да, той беше единственият човек с висше образование в българската общност. Иначе това беше много смесен народ: имаше търговци, продавачи на зеленчуци, притежател на автосалон и притежателят на един от най-големите публични домове в Щутгарт.
- Моторът на „Апостолоф“ е езикът: една тирада, изпълнена с негодувание, гняв и ярост; ярост срещу бащата, който чрез самоубийството си е изоставил децата на произвола на съдбата. Това просто разчистване на сметки ли е, или, от обратната страна, едно закъсняло обяснение в любов?
- Последното, при всички случаи. Но дори и това, което вие описвате като негодувание и гняв, всъщност не е нищо друго освен една разочарована любов. Това става ясно в пасажите, които представят едно доста изплашено дете. Като дете вие веднага се чувствате отговорни; веднага започвате да отнасяте всичко към себе си: родителите са нещастни и детето мисли, че то е причина за това. А по-късно това чувство не може нито да се коригира, нито да се разгадае.
- В „Апостолоф“ има един семеен дакел, който играе не маловажна роля. На мен самия ми се струва, че той не е просто аксесоар, илюстриращ буржоазните ценности на семейството, а по-скоро един съд, в който любовта бива наливана – любовта, която не може вече да бъде подарена на бащата.
- Точно така. В тези объркани и меланхолични отношения дакелът беше една жива подкрепа. Известно е по какъв изключително фин начин кучетата могат да се приспособяват към хората. В такава ситуация едно малко куче става огромно, то се превръща в залог за утехата. Дакелът съществуваше наистина – и аз ще го нося със себе си до края на живота си. Дакелът беше спасителят.
- Имам чувството, че в „Апостолоф“ говори един разказвачески глас, който в терапевтичен смисъл все още е сравнително неанализиран и който поставя на мястото на анализа своята ярост. Вярно ли е това?
- Не съвсем. Самата агресивна разказвачка призовава много често към предпазливост. Тя знае, че всичко това е преувеличено и конструирано; поне толкова интелигентност тя със сигурност притежава. Книгата обаче не се намира под подозрение за терапевтичност, тук вече имате право. Тази история е стара и тя ме съпровожда цял живот. И след всеки пет години тя изглежда по-различно. Вътре в мен тя беше преработвана непрестанно – понякога по един по-опасен, помирителен начин, друг път по-остро. „Апостолоф“ се появи в една от острите фази. Но аз не се чувствам преследвана от тази история; вече отдавна съм си създала тази вътрешна свобода – нямах нужда от „Апостолоф“, за да мога най-после да се освободя от баща си.

Интервю на Кристоф Шрьодер, Frankfurter Rundschau,

по списание "Либерален Преглед"

▶Н. Стойнев: Почистването на София е средство за политически натиск

▶Румяна Угърчинска: Българската следа в атентата срещу Йоан Павел ІІ е дело на ЦРУ

▶Стефан Гамизов: Арогантността на БСП за нов мандат е смразяваща

▶ Проф. Светлин Русев: Ако Първанов пусне закона за обнародване, ще съжалявам за ...

▶Миту Санял: Вулвата е спасила света

▶"Златен приз" за Поморие; в града залагат на различието

▶Евгени Чачев: Правителството не изпълни програмата си за инфраструктурните проекти

▶ Проф. Пламен Цветков: Изучаваме историята си с русофилски, а това означава ...

▶Николай Радулов: С протакане властта приспива полицейските протести

▶Н. Василева: България да има по-ясна политика към българите по света

• Рене Магрит

• Хуан Миро

• Джорджо де Кирико