Години наред, необезпокоявани от никой, самозвани художници със съмнителни заложби тотално са надраскали пейки, спирки и стените на сградите. С перманентните маркери и спрейове се работи денонощно, безразборно и безнаказано.

Обикновено подписите на вандалите, които сами наричат графити не значат нищо – те не нито мъдростите от клозетните врати, нито изобразяват лика на Че Гевара върху някой съветски паметник. Всъщност те са като младежкото акне – колкото и да ги мажеш с крем, няма шанс да изчезнат докато не се излезе от пубертета.

Художниците няма да спрат да драскат, а напротив – увеличават грозните си набези. В стремежа си да се проявят навсякъде, те са достигнали до степен на тотално безхаберие и липса на усещане за красиво. Някои биха посочили като основен виновник кмета, премиера или дори президента заради липсата на наказание за художниците.

Истината обаче е една – колкото повече се пребоядисват драсканиците, толкова по-ярки и големи застрашително се лепват на тяхно място. Перверзията в нещата е, че всички сме свикнали с тях. Вървейки по столичните улици на всеки две крачки се сблъскваме с тях. Отминаваме ги като нещо нормално, като улични лампи на Шанз-е-Лизе, които стоят и си вършат работата. Нашите надписи също са на място и до някаква степен също вършат някаква дейност – разкриват тежката истина за едни граждани, които вече кой знае защо се наричат така.

Сред драскачите разбира се има и едно малцинство от истински художници, които със спрей в ръка може да се каже дори, че правят изкуство. За тях разбира се трябва да има определени обекти, върху които да рисуват, без това да пречи на някого. В едно търговищко училище преди няколко години позволиха на тийнейджъри да обрисуват всички външни стени на школото като опит да се спре то да бъде одрасквано от безсмислиците. Уви, след два дни йероглифите стояха и върху пейзажите, изрисувани със спрейове. Явно спасение няма.

Васил Василев