Още плуваме към потъващия кораб

На подобно ниво са немалка част от мненията след референдума във Великобритания. Ах, моля ви, старите и изхабените прецакаха младите. Тъпите и неуките спънаха умните, реват либерали. Националисти и комунисти се облизват за власт. Политолози, политици, социолози, коментатори и претенциозни журналисти тръгнаха да търсят причините в дебрите на британските интереси, история и душевност. Копаят в тази мина, надявайки се да измъкнат прозрение, голяма поне колкото диаманта Кулинан... 

 

Причините за британската резервираност към ЕС и резултатът от референдума са нещо по-дълго от сезонния грип и по-аргументирано от анализ на новороден наш професор. В решението за напускане е събрана многовековна гордост, битки за чест, отстояване на мнение. И тази страна на въпроса далеч не изчерпва мотивите.

Все още учудващо малко наблюдатели поглеждат в посока Брюксел. А точно там е заровено кучето.

Че столицата на Европейския съюз е с изути гащи трябваше да забележим още при първите съобщения, че там се крият, мотивират, въоръжават и действат терористични кланове и организации. Под вънкашност чужда и под име ново, както е казал поетът. От там тръгват и повечето евробойци на „Ислямска държава”. Дори взривовете и окървавените тела не фокусираха вниманието към проблема Брюксел. Нито очевадно погрешното разчитане на бежанския поток. И не, защото бе трудно да се чуе разпада на една система, а поради ленност, преситеност и лицемерие. Да, именно лицемерието измести солидарността с нуждаещите се. А „нуждаещите се” отдавна диктуват условията – агресивно и упорито.

Само че кой смее да заяви на Юнкер и Туск, че управляват неефективни структури, подчинени на алчни групи политици, обградили се с чиновнически легиони като римски император. Надменност, ленност, благополучие, безразличие. Глезотии вместо трибунал...

 

И не е въпросът дали ние, българите, имаме дупе да напуснем Евросъюза като британците. Въпросът е дали имаме дупе да казваме нещата каквито са. Отговорът е „не”. Не сме имали такава смелост по времето на СИВ и Варшавския договор, нямаме я и днес. Славните години на победи след Съединението, Балканската война и последвалите я световни събират прах в музейните мазета.

 

Да оставим британците и да помислим за нас. Какви са ползите и вредите от членството ни в ЕС. Правен ли е досега такъв анализ и ако „да”, защо не знаем за него? Да пробваме открит разговор по темата „Защо българите биха гласували „за” и „против” ЕС?”.

Вноските на България в бюджета на ЕС са средно около 430 млн евро или близо 1 милиард лева. В същото време страната ни разчита – в периода 2014 – 2020 г. - на приходи от ЕС в размер на около 2 млрд евро годишно. Двойно повече, отколкото даваме. Това е добре. За някои.

 

Въпросът е къде отиват тези пари и защо българите не ги усещат, нито могат да ги пипнат. У нас „грижата” за брюкселските милиарди е предоставена на три групи. Същите, които формират българското задкулисие. Политическа мафия, управленци на позиции с достъп до европарите и олигарси-мафиоти, които превъртат и преразпределят финансовия поток. Това става чрез строго ерархична структура. В Топ 5 на кандидатстващите и печелещите европроекти са фирми, свързани с управлението и политическия елит. В Топ 10 влизат още неколцина играчи, които всъщност въртят организацията и самата работа по проектите. В схемата фигурират и подизпълнители, но те са по-близо до лейтенантите от мафията, отколкото до реалния бизнес. На върха на тази пирамида са двама-трима политици, а диригентът, под чиято палка свирят дори те, е моделът #Кой. Ако някакви трохи изпаднат от софрата на задкулисието, то веднага там се изпращат медии и оркестри, за да се отбележи великодушието на управляващата каста. Целувайте ръка и благодаерете, че слънцето изгря и тази сутрин. Щото ако не слушате и ако не гласувате... точно така – оставате на кучето в г..а.

Властелинът на обществените поръчки безспорно е конгломератът от фирми и подставени лица на Делян Пеевски. Той е емблема в сянка. Представлява интересите на ДПС и Capo di tutti capi в родната политика. С парите от Брюксел Пеевски захранва няколко вериги – от прокуратурата, през МВР и службите, до подходящите министерства. Обгрижва и върха, при определени условия и съответни привилегии.

Валентин Златев, Симеон Пешов, Николай Михайлов, Кирил Домусчиев, Васил Божков и още неколцина вършат същото, но с една октава по-ниско. По-ниско от Пеевски, но същински Еверест за всички останали.

 

Разбира се, тези хора си имат готов отговор: ние сме конструирали правилно бизнеса си и затова печелим. Даваме хляб на хиляди българи. Погледнато от самолет може и да изглежда така. В реалния живот обаче е друго. Същите тези хора и техните корпорации, кръгове или както искате ги наречете, дължат пари на десетки и стотици истински подизпълнители. Дължат банкови кредити, дължат също заплати на хиляди работници за месеци и години. Част от печалбите им отлитат в чужбина, а НАП, прокуратурата и другите финансови органи на МВР и ДАНС дори не смеят да попитат за какво става дума, камо ли да раследват сигналите и съмненията. По този начин родната олигархия трупа милиони, а надеждите на всички останали дрънкат като празни войнишки канчета. Властта обаче ни успокоява: сега ви строим пътища и детски градини, някой ден ще ви построим и завод. Някой ден.

Ще кажете: Какво ни е виновен Брюксел, че тук милионерите ни са конекрадци, а политиците - коне. Ами виновен е. Защото в Брюксел е нашето европравителство. Органът, който наблюдава, формулира правилата и контролира тяхното изпълнение. За целта са „изобретени” десетки комисии, комисари, генерални дерекции, контролни органи, разследващи органи и пр. Десет години те не забелязват, че тук мафията е по-силна от държавата и диктува дневния ред. За какво са ни чиновниците в ЕС и ЕК, които получават космически, за родните разбирания заплати, а не откликват на воплите ни за повече справедливост.

 

Живеем в режим на диктатура на прокуратурата. Главният прокурор е едноличен разпоредител и оценител кой е враг и кой другар и господар. Изпраща потери да разкатаят фамилията на този или онзи бизнесмен, дръзнал да работи без да се отчита на когото трябва. В режим на репресия живеят и всички, които са срещу мракобесния Кой. Политбюро на магистратурата – ВСС, отказва да се реформира. Правосъдието е кривосъдие. Невинен е този, който плаща. Делата се тътрят с години. Разследвания се поръчват под формата на рекет. Гангстерството е професия, а мутрите – поддържаща група на официалната съдебна, политическата и икономическата върхушка. Десет години ЕС и ЕК не успяват да ни убедят или принудят да проведем реформи в тази посока. Обратно – висшата магистратура и политически елит се подиграват и ехидничат спрямо усилията на Брюксел.

Срещу това управление на ЕС и ЕК можем ли да надигнем глас?

На кого да се оплаче онеправдания, прецакания и преследвания български гражданин? На Брюксел и Европейският съд? Формално да, но повече шансовете ще имаме при арменския поп...

 

Плутокрацията в Брюксел нехае за проблемите на обикновените хора. Когато имаме нужда тя винаги е заета с някакви глобални проблеми: я някой лешояд ще е застрашен в Странджа или белия щъркел ще си е направил гнездо в друго село, а не в предишното. Ужас някакъв!

Брюксел обеща, но не помогна да спрем корупцията, разграбването, раздаването на тъмно на европроекти и обществени поръчки. Можеш тонове доказателства да изпратиш в ЕК, но оттам ще получшиш единствено вежливо уклончив отговор, а сигналите ще бъдат препратени при тези, срещу които са фактите. Триумф на бюрокрацията.

Брюксел не си мръдна пръста и за социалната политика, скапаното ни здравеопазване, вътрешната сигурност, борбата с организираната и неорганизираната престъпност.

Затънахме в бедност и безверие, а ценностната ни система се срина. Вместо цивилизационен избор, какъвто се надявахме, че сме направили, получихме усмивки от старите ленти и потупване по рамото. И след всичко това изведнъж изпълзяха глашатаите на съветския режим, реаниматорите на сталинизма и проповедниците на тошовизма. Считани доскоро за верни трубадури на дясното, те запяха осанна за режима на Владимир Путин.  

 

Този ЕС ли е водачът ни към бъдещето? Не, разбира се. Защото онзи ЕС, когото припознахме и уважавахме ни привличаше с демокрацията, правилата за всички, законите за всички, възможността за реализация на всеки, прозрачността на действията, съкращаването на бюрокрацията, отърсването от корупцията го няма. А беше реално.

Когато ни приемаха в ЕС на 1 юнуари 2007 г. някои се шегуваха, че не ние ще спечелим, а ЕС ще загуби и накрая ще се разпадне. Ако те са били поне мъничко прави в скептицизма, то британското отделяне днес може би е наша заслуга. За да затвърим позициите си на дървояди в европейските мебели, решаваме да възстановим паметника БКП на Бузлуджа, посрещаме мотористите на Кремъл сякаш са разузнавателния дозор на Съветската армия и каним ли каним в медии и студия вехти ченгета от ДС да ни дават акъл по всичко.

Но щяха ли да имат шанс всички тези глинени човечета, за които Ерусалим е в Правец, ако нашето – повтарям нашето – правителство в Брюксел не се грижеше за заплатите си повече, отколкото за гражданите на ЕС?

Няма нищо по-завладяващо и убедително от добрия резулат. Ако за 10 години в евросемейството бяхме постигнали поне мъничко справедливост, равнопоставеност и по-добър живот – реновирането на социализма щеше да е смешно и жалко. Сега не е и Брюксел има голяма вина за това.

 

Не е възможно бъдеще с този бюрократичен апарат в Брюксел. С неговата надменност и формализъм. „Така каза Брюксел”, ще трябва да се забрани като оправдание за лоши практики и резултати. ЕС е нашият единствен шанс и трябва да се възползваме от него. Но умно. Да започнем от най-важното: да спрем да сме държава на Ценко Чоков, Митьо Очите, Делян Пеевски, Черната Златка, Сотир Цацаров, Боби Гъза, Цветан Цветанов-Цицерон... Такава държава няма шанс. Народ с такива херои е мъртъв народ.

 

Започнах с Чърчил и ще завърша с него. Когато го попитали какво е социализъм той отвърнал: Когато плъховете плуват към потъващия кораб – това е социализъм.

 

Колкото до британците... Те създадоха Съединените американски щати (възникват от 13 британски колонии по Атлантическото крайбрежие) и Британската общност на нациите (членуват 53 държави, идеята е родена още през 1887 г. и официализирана през 1917 г). Британците имат опит в обединяването от столетия. Така че да не плачем на чужд гроб. Бъдещето е в ЕС и това ще се докаже. Дори и у нас и въпреки нас. И не слушайте Сорос, него дори евреите не го харесват.

 

Д-р Димитър Попкутуев