Кога и как ще дойде краят на света, в който живеем и какъв е той? – това не са въпроси от Апокалипсиса, а част от въпросите в романа на Владимир Левчев “2084-та”, който вече е на българския книжен пазар. Фантастика и философия, романтика и драма се срещат в едно повествование, повлияно, но неидентично с прословутата “1984-та” на Оруел.

Интервю на Стоян Колев

- Не те ли е страх, че книгата ти може да остане в сянката на Големия брат?

- В смисъл на Оруел ли? Еми виж, неговия предшественик Замятин е останал в неговата сянка и Оруел не е първия и сигурно няма да бъде последния, който пише дистопии, но просто реших, че едно заглавие, което има резонанс от Оруел ще обясни най-добре за какво става дума в книгата, ако някой иска да си я купи пък и ние преживяхме 1984-та и тя не беше точно такава, каквато си я представяше Оруел. По-точно тогава се появи Горбачов, Перестройката, разпада на една от двете големи тоталитарни системи – комунистическата, другата, фашистката вече се беше разпаднала, дори през 48-ма, когато Оруел е писал, но фундаментализмът и идеята да налагаш собственото си виждане за света върху обществото не е, за съжаление, в миналото и съществува днес с много голяма сила. Най парадоксално религиозния фундаментализъм, през втората половина на 20-ти век имаше усещането, че принадлежи към миналото, а то се оказа, че е във бъдещето, а не в миналото.



- Понеже заговори за обществото – каквато и литература да прави човек, той не може да избяга от обществото – пряко или косвено. А като конкретизираме години – от 1948-ма до 1984-та периода е много по-малък отколкото от 2008-ма до 2084-та, особено като се има предвид неимоверното развитие на технологиите, което прави времето да изглежда, че минава по-бързо, като че за 5 – 10 години минават 50...

- Да, всъщност, само за последните 20 години ние станахме свидетели на такива чудовищни или прекрасни, зависи как ще се погледне, промени, че наистина е много трудно... В момента се получава такова нещо, че в света живеят повече поколения заедно отколкото всякога досега. Хората живеят по-дълго, имаме много хора над 80 години, в развитите страни разбира се, същевременно младите хора, ето сина ми е на 14 и той е по-зрял отколкото аз на неговата възраст и по-знаещ и технически грамотен от мен – с този Интернет и компютри, и така нататъка, т.е имаме няколко поколения, които живеят заедно, но те не се разбират, защото светът толкова бързо се променя, че тези промени един по-възрастен човек, вече не може да ги разбере и това също е един вид опасност, но не тя е най-важното...

- Това, което казах беше, защото има един образ у Оруел, ставал нарицателно – всевиждащото око на Големия брат, което те дебне и всички технически заплахи при Оруел, от които в наши дни ние сме пряко засегнати, от това всевиждащо око, което технически е напълно достижимо и навсякъде и в такъв аспект, смяташ ли, че – една от трите основни глави в книгата ти се нарича „Градът” – съвременният човек, който е като цяло градски човек, се чувства технически уязвим, следен, притеснен...

- Да! Но да кажа за „Градът”, който в романа е структурен момент и се разбира още от първата глава, така че няма да издам нещо – светът е разделен на града на безсмъртните и световното село, където хората живеят все едно в каменната епоха, в 20-ти век така да се каже. Т.е. градът е града на безсмъртните, на физически безсмъртните, които все пак са телесни, а не духове и точно за това става дума в крайна сметка – за физическото и телесното безсмъртие и каква връзка има то и има ли някаква с духовното безсмъртие, на душата, както и за духовната смърт.

- Добре, а кои са физически безсмъртните и кои са физически смъртните, може би богатите, защото сме гледали научнофантастични филми за криогенеза и кой може да си я позволи...


- Да, да, разбира се! В момента болести, които са излечими в една развита страна и за човек, който има медицинска застраховка или пари да си плати, масово измират хората в Африка от тях, така че това не е толкова фантастично всъщност.

- Ти доскоро дълги години беше в САЩ, но не си губил връзки с България – ние към селото ли сме или към града на безсмъртните. Накъде клони България?

- Ние сме към богатото село. Това е може би най-лошата част! Селище от градски тип – нали имаше едно време такова, т.е. селянинът, който се мисли за гражданин. Разбира се в тази политическа дистопия градът съвсем не трябва да бъде наш идеал – такова разделение на света.

- Като казваш дистопия се сещам за „Утопия” на Томас Мор. Защо и необходимо ли е в наши дни, когато може да се каже всичко, да се връщаме в онези дни когато ти беше в основата на десидентското списание „Глас”, което даде глас на промените, в което можеше да се говори, когато не можеше да се говори свободно и да говорим с езоповски език, иносказателно, за неща, които може да ги има само в една утопия или дистопия? Един политически поглед в такъв смисъл...

- Значи романът ми не е дистопия, защото нещо трябва да се каже с езоповски език. Разбира се, че той в едно тоталитарно време може да служи като куфар с двойно дъно където пренасяш опасни идеи, но това не е неговата най-важна функция, защото древните митове, религиите ползват същия език и тогава той не е езопов език, а езика на магьосниците, на пророците. В този смисъл не съм много съгласен с моя приятел Владо Трендафилов, с когото иначе съм съгласен за много неща, когато в един текст за „Голямото четене”, в едно списание за интернет - „Либерален преглед”, беше казал, че „Майстора и Маргарита” е една безнадеждно остаряла книга, защото използва един символен език, когато тогава е бил нужен, за да се каже някаква политическа истина, а сега не е нужен. Аз мисля, че това е едно голямо неразбиране, защото „Майстора и Маргарита” аз дори не я гледам като политическа книга, защото тя си има друг чар и ако се гледа на нея само като на политическа книга, то – да, тя е безумно остаряла, защото реалността, за която говори не съществува вече.


- Защо от поезия премина на проза?

- Не съм спрял да пиша поезия, но романът е много по-широко достъпен. Многе е интересно, че по времето когато Пърси Б. Шели и Мери Шели, която пише „Франкенщайн”, той е бил масово популярния, а не тя, защото тогава повечето хора са били неграмотни и поезията може да се разбира, помни и рецитира и от неграмотен човек, а романа – не – трябва да си грамотен, за да го прочетеш. Така, че тогава романът е бил по-елитен жанр, а днес той е по-масовия жанр, макар че пак ако се върнем към „Голямото четене”, аз имам подозрението и опасението, че повечето от романите, които бяха номинирани и спечелиха, бяха такива, по които са правени телевизионни филми.
Преди около четири години публикувах един роман за Крали Марко, който претърпя две издания и се канят да правят някакъв телевизионен сериал по него, но в България мина незабелязано, нито една дума не беше казана, въпреки че покойният Виктор Пасков тогава ми писа възторжено за него. Виктор Пасков беше един от най-добрите български писатели – няма спор за това – и е много тъжно, че го загубихме. Аз отдавна не се бях виждал с него – той беше в Европа, аз бях в Америка дълги години, но бяхме приятели още от 80-те и взаимно се четяхме. Наистина е една голяма загуба за българската литература неговата преждевременна смърт.
„2084-та” я написах на английски първо. Имам четири стихосбирки издадени в Съединените Щати и сега договор за пета, но за романа там така и не си намерих издател. Там с романите е по-трудно – пъво на първо трябва да имаш агент. Поезия по.лесно се издава, защото поезията така или иначе не е касово издание и издателят сам чете и каквото хареса – издава ако има възможност, ако е университетско издателство или нещо такова. Там самиздата е доста лошо нещо. Да си платиш и издадеш е недобре - Vanity Press се казва.

- Издание на суетата...

- Да. Моите не са такива – имам сериозни издатели, но все пак поезията се издава от малки издателства или университетски издателства, които не търсят печалба, а романът е касово издание и там ако си нямаш агент, не можеш да си намериш издател, така, че аз накрая го преведох на български и го издадох тук.

- А защо на английски – отвътре ли ти идваше или...?

- Той е писан там по времето на Буш и до голяма степен описва една американска реалност.

- А има ли нещо общо между американската реалност и реалността тук? Хората у нас ще се усетят ли сякаш е
писано не за тях?

- То е за света – не е само за Америка или само за България, а за този глобален свят, който колкото и да е глобален е доста противоречив вътрешно и има едни общности, които са затворени в себе си, а и има доста разлики все още и културни и икономически.