За 20 години Чехия е направила гигантски крачки напред, на чиито фон българското движение си е жив застой. А на българите в Чехия, родината липсва много, но не биха се върнали обратно тук. В крайна сметка са и достатъчно близо...Но всъщност толкова далеч!

Ана Кочева

Чехия и България – две страни, които са толкова близо и толкова далеч. Близо, защото разстоянието се преодолява със самолет под 2 часа. Преди повече от 20 години и двете страни членуваха в СИВ, чехите харесваха българското Черноморие и неизменно летуваха надлъж и нашир от Дуранкулак до Синеморец, а българите без особени проблеми посещаваха Прага, цъкаха в почуда пред часовника на старото кметство и си тръгваха с по някой сервиз от синьо стъкло, закупен изгодно.
С приликите обаче дотук!

Чехия и България днес всъщност са много, много далеч една от друга. Дългият път, който трябва да извървим, за да стигнем т.нар. европейски стандарти, започва да изглежда просто отчайващ, когато установиш, че по него първо трябва да се догони Чехия, което е доста трудно, а чак след това да се преследва и Запада.



През тези 20 години Чехия е направила гигантски крачки напред, на чиито фон българското движение си е жив застой. Да оставим настрани историческите обвързаности, които са си казали думата, различията в манталитета, ролята на църквата, дисидентските движения през комунизма...
Разликите сега са в почти всеки един дребен детайл, ако човек отвори достатъчно сетивата си и се вгледа в спокойното, чисто, приветливо чешко ежедневие. Златна Прага смайва с великолепието си всеки турист и този факт не е от днес. Това, че градът безспорно е един от най–красивите в Европа е факт, който не може да се отрече. Тук има толкова много история, оставила отпечатък, толкова пищна архитектура, такова разточително въображение на строителите през вековете, че окото няма насищане.
Освен в централната си градска част обаче, която винаги е била изумителна туристическа атракция, в Прага има и други големи жилищни квартали, с които пристигащият се сблъсква още по пътя от летището. Това са същите панелки, които „красят” и всеки един наш по–голям град и потрисат с неугледния си вид, рушащи се фасади, оронени прозорци, с мръсотията наоколо, и с обикалящите навред бездомни псета.



В чешката столица обаче те веднага грабват погледа с приветливите си свежи цветове, с изцяло подменената им дограма, с приветливите междублокови простанства, чисти алеи и озеленени площи със стегнати пейки за почивка. Оказа се, че тук също действат програми за т.нар. енергийна ефективност, според които щом управителният съвет на блока вземе решение да го санира, държавата изплаща до 80% от средствата. Санирането става изцяло – дори един апартамент да откаже да си смени дограмата например, това се отказва на всички останали. Чехите обаче се възползват масово, междусъседките ежби не са им познати. Така буквално за няколко години пейзажът се сменя из основи, създават се работни места, падат разходите за отопление и всички са доволни. Разказват, че и при тях се краде, но по малко, с мярка; че има престъпност, но не е толкова явна и нагла, че някои от политиците им не струват, но затова ги сменят с други, че невинаги им стигат парите, но правят уговорката, че навсякъде е така.

Създаването на работни места в Чехия се оказа дълговечна традиция. Тук с удоволствие разказват за историята си и много обичат тази за един чешки крал, който изградил „Гладната стена”. Тя се намира на един от хълмовете, близо до основния – Храдчани – и няма никаква функция. Строителството й обаче било възложено само заради това, да се намери работа на гладните, които били многобройни, но не вървяло даром да им да се дава каквото и да било, затова им намерили работа. А стената никога за нищо не била използвана, прости си стои като паметник на държавническата мъдрост. На тази история българите веднага реагират с нашенската поговорка „Залудо работи, залудо не стой”. Горе–долу така се получава, само дето нито работата е била залудо, а и възпитателният ефект не е за подценяване.



Впрочем тук и българите някога са имали славата на трудолюбиви и коректни хора. Става дума за първите наши преселници в Чехия, българите градинари, които са въвели на трапезата в цяла Средна Европа качествения зеленчук и заради които тук, в Чехия има сравнение – „работи като българин”. Днес, макар и позабравено, това продължава да е понятие, което  българите, избрали да живеят тук, много обичат да цитират.

А това, че и чехите работят, се вижда навсякъде. Страната е осеяна от магистрали, разстоянията се преодоляват леко и бързо. Чехът е доста дисциплиниран шофьор, но санкциите при нарушения са големи, а се и налагат. Тировете се движат неизменно в крайно дясно, а трасетата са опасани с обезшумяващи огради, когато минават край населени места. Стъпиш ли на пешеходната пътека, веднага спират и правят път, не карат бясно и нервно, лицата им са ведри.



В Прага всеки знае, че с метрото придвижването е високоскоростно и точно, линиите са три, маркирани в различни цветове, всеки се ориентира моментално, дори и да не е свикнал с чешката графика. Всички го предпочитат и така си спестяват задръстванията, които на фона на софийските почти не се усещат. Същото се отнася и до градския транспорт. Той е по немски точен и много чист. Това с чистотата впрочем е направо изумително. Градовете са излъскани до блясък, в това число и Прага, през която ежедневно минава огромен туристически поток. Е, случва се и по Карловия мост да видите преливаща кофа за отпадъци, но то е по–скоро изключение. Съборът на българите от цяла Европа, който се проведе в Микулчице на 23 май, също потвърди примера в това отношение. Още докато приключваше многолюдното събитие, чехите вече бяха започнали да чистят и за отрицателно време отпадъците бяха прибрани, походните маси и столове натоварени по камиони, а паркът придоби същият девствен вид, в който го заварихме сутринта. Тук природата е на почит, а парковете се обгрижват с особена любов и внимание.



В тях през уикенда е пълно със спортуващи или просто почиващи върху окосената трева край пеещите шадравани. На почти злорадото ми възклицание: „Тези си просят някой кърлеж”, веднага ме „светнаха”, че всички са ваксинирани, а и чехите особено внимателно се грижели за здравето си и си правели редовни профилактики, защото здравната им система била солидна и работеща, въпреки кусурите, които винаги може да се намерят.

Едва ли има смисъл да добавям, че и заплатите, и пенсиите също са несравними. Достатъчно е да се каже, че чешките пенсионери не се лишават от пътувания за удоволствие. Още по–малко работещите. Е, вече не към България. Тя е позабравена на фона на дестинации като Гърция, Словения, Италия, Испания. И ако е вярно, че любовта на мъжа към жената минавала през стомаха, а на чеха към България през Черноморието ни, сега любовите и предпочитанията са станали други.



Що се отнася до българите, постоянно живеещи в Чехия, те са друга тема. Всички обаче признават едно – България им липсва много, често се чувстват самотни, но не биха се върнали тук, не биха заменили спокойствието и реда, с които бързо са свикнали, с вечните неуредици, които срещат у нас, идвайки си за ваканциите. А в крайна сметка могат да го правят често, защото са достатъчно близо...Но всъщност толкова далеч!