Отбелязваме 1048 г. от Успението на Св. цар Петър Български

За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.
За св.благоверен цар Петър I, в историческите книги от близкото минало, обикновено се казва, че бил слаб управник, при който България загубила част от териториите, завоювани от баща му Симеон. Името му се свързва и с богомилската ерес, която като отровен плевел избуява по нашите земи.
Този образ на безволевия и мекушав държавник, старателно се подържа от светските изследователи. Умишлено името му се противопоставя на Симеоновото - царя, прославян като един от най-великите български управници.
Вярно е, че по времето на неговото царуване България търпи военни неуспехи: покорените от Симеон сърби възвръщат независимостта си, маджарите неколкократно нахлуват в българските земи, руският княз Светослав опустошава североизточните предели на страната ни. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговата личност, ще видим, че няма друг български владетел, положил толкова усилия за постигане на мир в своето царство, онова спокойствие и равновесие, което народът ни жадувал с десетилетия. Изрично трябва да упоменем, че той наследил от своя баща една страна с разорено стопанство, и народ, изтощен от непрестанните войни със съседите. Възпитан в християнската вяра, свети цар Петър I остава през целия си живот верен на Божията повеля за мир. Благ и смирен по сърце, той осъзнава неволите, които носи войната. Затова се стреми през всичките години на почти полувековното си царуване към добросъседски отношения със съседите ни, и най- вече с големия враг на България- Византийската империя. По негово време християнската духовност и култура преживяват разцвет. Светецът-цар нарежда строителството на църкви и манастири, дарява ги с имоти, полага грижи за монашеството. Славянската писменост се разпространява по цялата Българска земя, създават се духовни школи.
Като дипломат св. цар Петър I също има успехи. През 927 г. сл.Хр. - годината на неговото възцаряване, той е посрещнат тържествено в Константинопол от византийския император Роман Лакапин. Между България и Византия се сключва договор за тридесетгодишен мир, като Византия отстъпва на България по-голяма част от териториите, завладени от Симеон. За първи път в историята, ромеите признали царската титла на български владетел, а това означавало политическо изравняване на България и Византия.
Сватбата между българския цар и внучката на византийския самодържец, узаконила правото на българските владетели да сключват бракове с наследниците на византийския трон. До този момент нашите аристократи били считани за „по-нисши”.
Но най-значителният принос на младият монарх било издигането на Българската архиепископия в ранг на патриаршия. Българската православна църква получила независимост, а Дръстърският архиепископ Дамян станал първият Български патриарх.
До края на живота си св. цар Петър се грижел неуморно за Българската Православна църква и за своя народ. Воден от христолюбиви чувства, той се стараел да разреши всеки вътрешен и междудържавен конфликт с мирни средства. По време на неговото царуване се подвизавал най-големият български Светец - преподобни Йоан Рилски, когото царят благоговейно почитал. Научил за подвига на отшелника, той пожелал лично да го посети. Срещата не се състояла, но тази случка е свидетелство за дълбоките духовни корени на неговата вяра. Тя е изобразена в редица църковни стенописи.
Според византийски сведения, светецът-цар умрял от удар, научавайки, че войските на княз Светослав плячкосват България. Според родни източници, към края на живота си, той се отказал от престола и станал монах. След смъртта му, мощите му се запазили нетленни.
Св. благоверен цар Петър I е вторият български владетел, който след своя дядо- св. Княз Борис - Михаил Покръстител, е канонизиран от Българската православна църква. Още след кончината му започнали да му отдават почит като на светец. Най-вероятно той е авторът на няколко прекрасни поучения, в които именува себе си „Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. Тези слова по чудесен начин онагледяват неговата скромност. За разлика от суровата оценка, която сам си дава, неговите съвременници не пестят епитетите си към личните му качества. В хрониките той е „боголюбив и достопочтим”, „възвестител на благочестието и учител на Православието”, „твърд камък на вярата Христова”.
Благоверният цар предвидил разрушителния характер на богомилската ерес и положил огромни усилия да предотврати нейното разрастване. В писмата си до цариградския патриарх Теофилакт той пожелал да получи съвет как да се справи с нея. За съжаление, смъртта го застигнала в момент, когато влиянието на богомилите в страната се засилило.
Време е да осъзнаем истината, че почвата за богомилството се подготвя при цар Симеон. Неговите опустошителни войни разоряват хиляди селяни, поставят ги в неимоверно тежко положение. Оттук, до възприемането на павликянските и манихейски идеи за света като зло има само една крачка. А тези вредни идеи воюват не само против Божията институция – Църквата, но сериозно разклащат цялата държава. Мирът, който установява св. цар Петър I , всъщност предотвратява разрастването на ереста, станала причина за ускорения упадък в българското общество. Този жизнено необходим мир забавя националната катастрофа с десетилетия. Може би България щеше да избегне тежката участ на покорена страна, ако следовниците на Светеца- цар имаха неговото упование в Бога и търсеха Божията подкрепа за страната си. Пример за това, че не силата на оръжието и войнственият дух докарват победите, а Божието благоволение и милост към тези, които търсят подкрепата на Всевишния е, че войнственият Самуил все пак бе победен, въпреки смелата саможертва на своите войници.
Време е да изчистим от името на св. благоверен цар Петър I всяко петно и незаслужен укор, а истината за голямото му дело да засияе със силата на неговата святост.През 2014 г. Църквата отбелязва 1045 г. от Успението на св. благоверни цар Петър Български.

Едва ли има друг български владетел, към когото историята да е толкова несправедлива, а личността и управлението му - така тенденциозно представяни от съвременните историци. Време е да покажем истинския му образ на Христов войн и достоен владетел, посветил живота си на Бога и своя народ. За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.

За св.благоверен цар Петър I, в историческите книги от близкото минало, обикновено се казва, че бил слаб управник, при който България загубила част от териториите, завоювани от баща му Симеон. Името му се свързва и с богомилската ерес, която като отровен плевел избуява по нашите земи.
Този образ на безволевия и мекушав държавник, старателно се подържа от светските изследователи. Умишлено името му се противопоставя на Симеоновото - царя, прославян като един от най-великите български управници.
Вярно е, че по времето на неговото царуване България търпи военни неуспехи: покорените от Симеон сърби възвръщат независимостта си, маджарите неколкократно нахлуват в българските земи, руският княз Светослав опустошава североизточните предели на страната ни. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговата личност, ще видим, че няма друг български владетел, положил толкова усилия за постигане на мир в своето царство, онова спокойствие и равновесие, което народът ни жадувал с десетилетия. Изрично трябва да упоменем, че той наследил от своя баща една страна с разорено стопанство, и народ, изтощен от непрестанните войни със съседите. Възпитан в християнската вяра, свети цар Петър I остава през целия си живот верен на Божията повеля за мир. Благ и смирен по сърце, той осъзнава неволите, които носи войната. Затова се стреми през всичките години на почти полувековното си царуване към добросъседски отношения със съседите ни, и най- вече с големия враг на България- Византийската империя. По негово време християнската духовност и култура преживяват разцвет. Светецът-цар нарежда строителството на църкви и манастири, дарява ги с имоти, полага грижи за монашеството. Славянската писменост се разпространява по цялата Българска земя, създават се духовни школи.
Като дипломат св. цар Петър I също има успехи. През 927 г. сл.Хр. - годината на неговото възцаряване, той е посрещнат тържествено в Константинопол от византийския император Роман Лакапин. Между България и Византия се сключва договор за тридесетгодишен мир, като Византия отстъпва на България по-голяма част от териториите, завладени от Симеон. За първи път в историята, ромеите признали царската титла на български владетел, а това означавало политическо изравняване на България и Византия.
Сватбата между българския цар и внучката на византийския самодържец, узаконила правото на българските владетели да сключват бракове с наследниците на византийския трон. До този момент нашите аристократи били считани за „по-нисши”.
Но най-значителният принос на младият монарх било издигането на Българската архиепископия в ранг на патриаршия. Българската православна църква получила независимост, а Дръстърският архиепископ Дамян станал първият Български патриарх.
До края на живота си св. цар Петър се грижел неуморно за Българската Православна църква и за своя народ. Воден от христолюбиви чувства, той се стараел да разреши всеки вътрешен и междудържавен конфликт с мирни средства. По време на неговото царуване се подвизавал най-големият български Светец - преподобни Йоан Рилски, когото царят благоговейно почитал. Научил за подвига на отшелника, той пожелал лично да го посети. Срещата не се състояла, но тази случка е свидетелство за дълбоките духовни корени на неговата вяра. Тя е изобразена в редица църковни стенописи.
Според византийски сведения, светецът-цар умрял от удар, научавайки, че войските на княз Светослав плячкосват България. Според родни източници, към края на живота си, той се отказал от престола и станал монах. След смъртта му, мощите му се запазили нетленни.
Св. благоверен цар Петър I е вторият български владетел, който след своя дядо- св. Княз Борис - Михаил Покръстител, е канонизиран от Българската православна църква. Още след кончината му започнали да му отдават почит като на светец. Най-вероятно той е авторът на няколко прекрасни поучения, в които именува себе си „Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. Тези слова по чудесен начин онагледяват неговата скромност. За разлика от суровата оценка, която сам си дава, неговите съвременници не пестят епитетите си към личните му качества. В хрониките той е „боголюбив и достопочтим”, „възвестител на благочестието и учител на Православието”, „твърд камък на вярата Христова”.
Благоверният цар предвидил разрушителния характер на богомилската ерес и положил огромни усилия да предотврати нейното разрастване. В писмата си до цариградския патриарх Теофилакт той пожелал да получи съвет как да се справи с нея. За съжаление, смъртта го застигнала в момент, когато влиянието на богомилите в страната се засилило.
Време е да осъзнаем истината, че почвата за богомилството се подготвя при цар Симеон. Неговите опустошителни войни разоряват хиляди селяни, поставят ги в неимоверно тежко положение. Оттук, до възприемането на павликянските и манихейски идеи за света като зло има само една крачка. А тези вредни идеи воюват не само против Божията институция – Църквата, но сериозно разклащат цялата държава. Мирът, който установява св. цар Петър I , всъщност предотвратява разрастването на ереста, станала причина за ускорения упадък в българското общество. Този жизнено необходим мир забавя националната катастрофа с десетилетия. Може би България щеше да избегне тежката участ на покорена страна, ако следовниците на Светеца- цар имаха неговото упование в Бога и търсеха Божията подкрепа за страната си. Пример за това, че не силата на оръжието и войнственият дух докарват победите, а Божието благоволение и милост към тези, които търсят подкрепата на Всевишния е, че войнственият Самуил все пак бе победен, въпреки смелата саможертва на своите войници.
Време е да изчистим от името на св. благоверен цар Петър I всяко петно и незаслужен укор, а истината за голямото му дело да засияе със силата на неговата святост.
За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.
За св.благоверен цар Петър I, в историческите книги от близкото минало, обикновено се казва, че бил слаб управник, при който България загубила част от териториите, завоювани от баща му Симеон. Името му се свързва и с богомилската ерес, която като отровен плевел избуява по нашите земи.
Този образ на безволевия и мекушав държавник, старателно се подържа от светските изследователи. Умишлено името му се противопоставя на Симеоновото - царя, прославян като един от най-великите български управници.
Вярно е, че по времето на неговото царуване България търпи военни неуспехи: покорените от Симеон сърби възвръщат независимостта си, маджарите неколкократно нахлуват в българските земи, руският княз Светослав опустошава североизточните предели на страната ни. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговата личност, ще видим, че няма друг български владетел, положил толкова усилия за постигане на мир в своето царство, онова спокойствие и равновесие, което народът ни жадувал с десетилетия. Изрично трябва да упоменем, че той наследил от своя баща една страна с разорено стопанство, и народ, изтощен от непрестанните войни със съседите. Възпитан в християнската вяра, свети цар Петър I остава през целия си живот верен на Божията повеля за мир. Благ и смирен по сърце, той осъзнава неволите, които носи войната. Затова се стреми през всичките години на почти полувековното си царуване към добросъседски отношения със съседите ни, и най- вече с големия враг на България- Византийската империя. По негово време християнската духовност и култура преживяват разцвет. Светецът-цар нарежда строителството на църкви и манастири, дарява ги с имоти, полага грижи за монашеството. Славянската писменост се разпространява по цялата Българска земя, създават се духовни школи.
Като дипломат св. цар Петър I също има успехи. През 927 г. сл.Хр. - годината на неговото възцаряване, той е посрещнат тържествено в Константинопол от византийския император Роман Лакапин. Между България и Византия се сключва договор за тридесетгодишен мир, като Византия отстъпва на България по-голяма част от териториите, завладени от Симеон. За първи път в историята, ромеите признали царската титла на български владетел, а това означавало политическо изравняване на България и Византия.
Сватбата между българския цар и внучката на византийския самодържец, узаконила правото на българските владетели да сключват бракове с наследниците на византийския трон. До този момент нашите аристократи били считани за „по-нисши”.
Но най-значителният принос на младият монарх било издигането на Българската архиепископия в ранг на патриаршия. Българската православна църква получила независимост, а Дръстърският архиепископ Дамян станал първият Български патриарх.
До края на живота си св. цар Петър се грижел неуморно за Българската Православна църква и за своя народ. Воден от христолюбиви чувства, той се стараел да разреши всеки вътрешен и междудържавен конфликт с мирни средства. По време на неговото царуване се подвизавал най-големият български Светец - преподобни Йоан Рилски, когото царят благоговейно почитал. Научил за подвига на отшелника, той пожелал лично да го посети. Срещата не се състояла, но тази случка е свидетелство за дълбоките духовни корени на неговата вяра. Тя е изобразена в редица църковни стенописи.
Според византийски сведения, светецът-цар умрял от удар, научавайки, че войските на княз Светослав плячкосват България. Според родни източници, към края на живота си, той се отказал от престола и станал монах. След смъртта му, мощите му се запазили нетленни.
Св. благоверен цар Петър I е вторият български владетел, който след своя дядо- св. Княз Борис - Михаил Покръстител, е канонизиран от Българската православна църква. Още след кончината му започнали да му отдават почит като на светец. Най-вероятно той е авторът на няколко прекрасни поучения, в които именува себе си „Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. Тези слова по чудесен начин онагледяват неговата скромност. За разлика от суровата оценка, която сам си дава, неговите съвременници не пестят епитетите си към личните му качества. В хрониките той е „боголюбив и достопочтим”, „възвестител на благочестието и учител на Православието”, „твърд камък на вярата Христова”.
Благоверният цар предвидил разрушителния характер на богомилската ерес и положил огромни усилия да предотврати нейното разрастване. В писмата си до цариградския патриарх Теофилакт той пожелал да получи съвет как да се справи с нея. За съжаление, смъртта го застигнала в момент, когато влиянието на богомилите в страната се засилило.
Време е да осъзнаем истината, че почвата за богомилството се подготвя при цар Симеон. Неговите опустошителни войни разоряват хиляди селяни, поставят ги в неимоверно тежко положение. Оттук, до възприемането на павликянските и манихейски идеи за света като зло има само една крачка. А тези вредни идеи воюват не само против Божията институция – Църквата, но сериозно разклащат цялата държава. Мирът, който установява св. цар Петър I , всъщност предотвратява разрастването на ереста, станала причина за ускорения упадък в българското общество. Този жизнено необходим мир забавя националната катастрофа с десетилетия. Може би България щеше да избегне тежката участ на покорена страна, ако следовниците на Светеца- цар имаха неговото упование в Бога и търсеха Божията подкрепа за страната си. Пример за това, че не силата на оръжието и войнственият дух докарват победите, а Божието благоволение и милост към тези, които търсят подкрепата на Всевишния е, че войнственият Самуил все пак бе победен, въпреки смелата саможертва на своите войници.
Време е да изчистим от името на св. благоверен цар Петър I всяко петно и незаслужен укор, а истината за голямото му дело да засияе със силата на неговата святост.През 2014 г. Църквата отбелязва 1045 г. от Успението на св. благоверни цар Петър Български.

Едва ли има друг български владетел, към когото историята да е толкова несправедлива, а личността и управлението му - така тенденциозно представяни от съвременните историци. Време е да покажем истинския му образ на Христов войн и достоен владетел, посветил живота си на Бога и своя народ. За мнозина, историята следва да бъде низ от славни военни победи: спечелени битки и противник, сломен от храбростта на войните ни. В съзнанието на поколенията като че ли остават повече онези владетели, които воюват със силата на меча. На добротворците и радетелите за мирно преуспяване, се отрежда скромната участ да бъдат споменавани  набързо в учебниците и историческите справочници.

За св.благоверен цар Петър I, в историческите книги от близкото минало, обикновено се казва, че бил слаб управник, при който България загубила част от териториите, завоювани от баща му Симеон. Името му се свързва и с богомилската ерес, която като отровен плевел избуява по нашите земи.
Този образ на безволевия и мекушав държавник, старателно се подържа от светските изследователи. Умишлено името му се противопоставя на Симеоновото - царя, прославян като един от най-великите български управници.
Вярно е, че по времето на неговото царуване България търпи военни неуспехи: покорените от Симеон сърби възвръщат независимостта си, маджарите неколкократно нахлуват в българските земи, руският княз Светослав опустошава североизточните предели на страната ни. Но ако се вгледаме по-внимателно в неговата личност, ще видим, че няма друг български владетел, положил толкова усилия за постигане на мир в своето царство, онова спокойствие и равновесие, което народът ни жадувал с десетилетия. Изрично трябва да упоменем, че той наследил от своя баща една страна с разорено стопанство, и народ, изтощен от непрестанните войни със съседите. Възпитан в християнската вяра, свети цар Петър I остава през целия си живот верен на Божията повеля за мир. Благ и смирен по сърце, той осъзнава неволите, които носи войната. Затова се стреми през всичките години на почти полувековното си царуване към добросъседски отношения със съседите ни, и най- вече с големия враг на България- Византийската империя. По негово време християнската духовност и култура преживяват разцвет. Светецът-цар нарежда строителството на църкви и манастири, дарява ги с имоти, полага грижи за монашеството. Славянската писменост се разпространява по цялата Българска земя, създават се духовни школи.
Като дипломат св. цар Петър I също има успехи. През 927 г. сл.Хр. - годината на неговото възцаряване, той е посрещнат тържествено в Константинопол от византийския император Роман Лакапин. Между България и Византия се сключва договор за тридесетгодишен мир, като Византия отстъпва на България по-голяма част от териториите, завладени от Симеон. За първи път в историята, ромеите признали царската титла на български владетел, а това означавало политическо изравняване на България и Византия.
Сватбата между българския цар и внучката на византийския самодържец, узаконила правото на българските владетели да сключват бракове с наследниците на византийския трон. До този момент нашите аристократи били считани за „по-нисши”.
Но най-значителният принос на младият монарх било издигането на Българската архиепископия в ранг на патриаршия. Българската православна църква получила независимост, а Дръстърският архиепископ Дамян станал първият Български патриарх.
До края на живота си св. цар Петър се грижел неуморно за Българската Православна църква и за своя народ. Воден от христолюбиви чувства, той се стараел да разреши всеки вътрешен и междудържавен конфликт с мирни средства. По време на неговото царуване се подвизавал най-големият български Светец - преподобни Йоан Рилски, когото царят благоговейно почитал. Научил за подвига на отшелника, той пожелал лично да го посети. Срещата не се състояла, но тази случка е свидетелство за дълбоките духовни корени на неговата вяра. Тя е изобразена в редица църковни стенописи.
Според византийски сведения, светецът-цар умрял от удар, научавайки, че войските на княз Светослав плячкосват България. Според родни източници, към края на живота си, той се отказал от престола и станал монах. След смъртта му, мощите му се запазили нетленни.
Св. благоверен цар Петър I е вторият български владетел, който след своя дядо- св. Княз Борис - Михаил Покръстител, е канонизиран от Българската православна църква. Още след кончината му започнали да му отдават почит като на светец. Най-вероятно той е авторът на няколко прекрасни поучения, в които именува себе си „Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. Тези слова по чудесен начин онагледяват неговата скромност. За разлика от суровата оценка, която сам си дава, неговите съвременници не пестят епитетите си към личните му качества. В хрониките той е „боголюбив и достопочтим”, „възвестител на благочестието и учител на Православието”, „твърд камък на вярата Христова”.
Благоверният цар предвидил разрушителния характер на богомилската ерес и положил огромни усилия да предотврати нейното разрастване. В писмата си до цариградския патриарх Теофилакт той пожелал да получи съвет как да се справи с нея. За съжаление, смъртта го застигнала в момент, когато влиянието на богомилите в страната се засилило.
Време е да осъзнаем истината, че почвата за богомилството се подготвя при цар Симеон. Неговите опустошителни войни разоряват хиляди селяни, поставят ги в неимоверно тежко положение. Оттук, до възприемането на павликянските и манихейски идеи за света като зло има само една крачка. А тези вредни идеи воюват не само против Божията институция – Църквата, но сериозно разклащат цялата държава. Мирът, който установява св. цар Петър I , всъщност предотвратява разрастването на ереста, станала причина за ускорения упадък в българското общество. Този жизнено необходим мир забавя националната катастрофа с десетилетия. Може би България щеше да избегне тежката участ на покорена страна, ако следовниците на Светеца- цар имаха неговото упование в Бога и търсеха Божията подкрепа за страната си. Пример за това, че не силата на оръжието и войнственият дух докарват победите, а Божието благоволение и милост към тези, които търсят подкрепата на Всевишния е, че войнственият Самуил все пак бе победен, въпреки смелата саможертва на своите войници.
Време е да изчистим от името на св. благоверен цар Петър I всяко петно и незаслужен укор, а истината за голямото му дело да засияе със силата на неговата святост.