Постни телевизионни клипове поднесоха политическите партии преди изборите. Захаросани футурологични сериалчета се редуват със зловеща брадва, а всичко е полято с обилния шербет на обещанията.

Ана Кочева

„Ариел” пере най‒добре”. Този слоган от близкото минало беше издигнат в рекламно клише, независимо от абсурдността на посланието си. Абсурдност, защото всеки един прах за пране едва ли има друго свойство, освен да пере, затова къде е смисълът точно то да се издига в рекламен култ?!
Облъчени от политически реклами, тези дни започнахме да се питаме има ли и сред тях такава, която „пере най‒добре”, т.е. ще изпере лекетата от участието във властта досега и ще направи най‒добра услуга на поръчалите я партии, донасяйки им още някой и друг изстрадан процент в деня на изборите.

На политическия рекламен пазар сега не просто бъка, но буквално прелива от предизборния клипове. С щедри, изобилни послания в стил кой е по‒по‒най и захаросани, напудрени лица на всичкообещаващи кандидати за депутатска слава. Повечето усмихващи се, а очите им добри, добри...
Почти като контрапункт се появи се обаче и т.нар. черен пи ар, който си проби бързо и безпроблемно път на българския пазар. И оттук нататък трайно ще присъства на него, защото да очерниш някого е далеч по‒лесно, отколкото да търсиш собствените си достойнства. Особено пък в тъмна стая. Хеле пък, когато ги и няма.

Докато в обикновената битова реклама обаче дори и на най‒калпавите салами, масла, конфитюри, кафета и пр. умело им се придава бляскав, неустоимо вкусен вид и оттам стремеж да ги пожелаеш мигновено, с политическите ни мъже и дами не се получава така, колкото и излъскан да изглежда телевизионният им имидж. Почти невъзможно е те да придобият стойност на мечта, без която няма да представляват нищо повече от обикновени стоки. А според царя на рекламата, Жак Сегела, това е важно условие.

И ако според американския начин на продажба, при реклама трябва да се търси преди всичко ползата за потребителя, на българския политически пазар тази полза не изглежда твърде съществена. Политическият потребител у нас отдавна е имунизиран срещу обещанията. Затова и повече се забавлява да коментира посланията и да им търси кусурите, отколкото да ги възприема сериозно и да им вярва безпрекословно, камо ли да му повлияят при избора. Познавам хора, при това не малко, които толкова безумно много се дразнят от телевизионните клипове на политиците, че чак замерят собствените си телевизионни апарати в пристъп на бяс. Други просто сменят канала, а трети звучно „благославят” и разтоварват напрежението върху сменящите се телевизионни образи в театъра, наречен предизборна борба във вид на реклама. Има и такива, които дочакват рекламния блок, за да задоволят естествени нужди, докато той трае, или да си сипят чаша бира от хладилника. Или според народната фразеология ‒ „маса пара е потрошена бадява!”

А какво предлагат клиповете? Отново безкрайно подценяване на аудиторията и нейната интелигентност; пълна творческа безидейност и немощ; скука и рекламно безсилие.

Сините ни поднесоха наивни мини‒сериалчета, в които действието се развива през 2011 г., когато управлява тяхната коалиция, когато е построена магистрала „Тракия” и до Бургас се стига за някакви си три часа през август, когато са намалени данъците, а водопроводчиците са си отдъхнали, когато младите семейства безпроблемно си купуват жилища . . ., т.е. България за нула време се е превърнала в райско кътче на благоденствие и просперитет. Слоганите „Време беше” и „ „Време е за добрите” неумело следват традицията на далеч по‒ударното и сполучливо преди години „Времето е наше”. Това последното, уви, вече е в парадигмата по‒скоро на приказно‒митологичното „Имало едно време”. В интерес на справедливостта обаче трябва да се въздаде полагаемото на музикалния слоган, който е отчетлив, разделителен и маркиращ всички клипове, вкл. и онези, в които се явява смислово натовареният и метафоричен образ на моста.

За сметка на това клиповете с посланието „България може” на ГЕРБ са толкова семпли и незапомнящи се, че едва ли някой рекламист е показал, че може и разбира от занаята. Редом с това те се явяват и най‒рядко; очевидно вярно се оказва намерението на Б. Борисов да спечели най‒много гласове с минимална медийна реклама.

НДСВ пък залагат на изваждането на показ на онези техни министри и лица, които не са се издънали сериозно по време на управлението на тройната коалиция. Посланията водят към най‒ярките успехи като неприкосновено лично достояние: „Излъчихме първият български еврокомисар” (кой впрочем го направи?), „Модернизирахме българското училище” (дали?) и т.н., за да дойде най‒сетне и логичният извод „НДСВ има личности”. Странно, защо покрай другите не е подреден и патронът Сакскобургготски, който също се е впрегнал да обикаля по предизборните рейдове на партията си.

Съвсем различно идва посланието на БСП чрез прословутия клип със зловещата секира. С гръм и трясък тя се стоварва от синия екран, което подсказва, че са изхарчени доста пари за ефекта „настръхване на космите” у зрителя, при това всеки ден поне по десетина пъти. Почти физически усещаме как „Костов го е направил с Балкан”, а фактът, че „ще го направи и с пенсиите”, най‒вероятно изпраща доста старци на опашка за памперси. Нежели да вземат да им го направят и на тях... Все пак, остава им утехата, че само те могат да „спрат Борисов и Костов”. Заедно с успокоението, синтезирано чрез топлия Ламбов тембър в слогана „Ние сме на ваша страна”. Питам се, не трябва ли да е обърнато това послание, не е ли по‒важно ние да сме на тяхна страна, но най‒вероятно политическите рекламисти на БСП си знаят най‒добре.

Клиповете на останалите партии не се отличават с голямо разнообразие или някакви изненади. ДПС е заложило на лика на Доган и разгръщането на абревиатурата ‒ Доверие, Подкрепа, Сигурност във вид на акростих. С претенции за някакво раздвижване е клипът на Йордан Цонев, който възпроизвежда римата-клише „Твоят глас за Бургас”. Звуково обаче тя повече напомня на детската броилка:„Самолет номер пет, давай газ за Бургас”.

Ударни и лаконични са клиповете на РЗС със зачертаването на лицата на лидерите от тройната коалиция, към които е добавен и Христо Ковачки. Яне Янев е категоричен и безпрекословен, той гледа страшно, а към подобни внушения далеч по неумело се стремят и другите първенци на партията му, които очевидно ще станат депутати. Атанас Семов патетично ни убеждава, че политиката не е мръсна работа, щом с нея се занимават чисти хора, но по‒сме склонни да вярваме на другата му реплика, че гинем в бедност и търпим като рая.

Че искат промяна и смачкване на корупцията се опитват да ни убеждават и клиповете на Лидер с Новото време. И техните са скучни и незапомнящи се, както и повечето от гореизброените.

На този ялов фон от телевизионни послания на партиите социолозите обещават засилена избирателна активност. Със сигурност не, защото хората са повярвали на онова, което им обещават от екрана. Но, ако за миг допуснем, че е възможно дори малка част от щедрите обещания, които се сипят, подобно на дъждове и градушки, да се осъществи, би настанал „такъв живот, че само си викам дано!”