Напоследък Бойко Борисов е заменил футбола с шах. Поне това се видя от телевизионните репортажи, излъчвани по изборите от гостната на къщата му в Банкя. В кадър непрекъснато присъстваше дъска с фигури, разместени в недоиграна партия.

В изборния ден например по Би Ти Ви пуснаха предварително заснето интервю, в което водещата на новините Ани Салич разпитваше бъдещия премиер. Заради новото му увлечение дамата с излъчване на домакиня се преструваше на шахматистка поне от калибъра на Нана Гаприндашвили. Разговорът пърхаше покрай така наречените общочовешки теми. Но уловката беше, че играта на шах като занимание за умни хора ще придаде на участниците в него дълбокомисленост. Тази преднамереност беше комична. Закодираното в нея усилие за интелектуален ремон на имиджа на Бойко– почти трогателно.

Несъмнено шахът е игра, прилягаща на мъдреците и пълководците. Смята се, че тя приучава на стратегическо мислене. Шахът за създателя на ГЕРБ в качеството му на бъдещ премиер е послание, че взема властта насериозно и че има умствен потенциал за нея напук на ироничния хор, че е прост и некултурен, спекулант с великата си харизма.

Борисов доскоро предпочиташе да се кичи с уменията си на футболист и на екипен играч. Очевидно, те бяха търсен в очите на публиката знак за отказа му да заприлича на оялите се от леност и корупция партийни телеса в парламента.

Като по поръчка тъкмо футболът изигра на Бойко шега още в кампанията за европарламент. Подсказа му, че е дошло време да смени амплоато си подобно на кинозвезда, която от романтичен гангстер и неверен любовник преминава към роли на улегнал глава на семейство.

Такава метаморфоза е мислима, разбира се, единствено през медията. Защото, когато говорим за Борисов, подразбираме конструирането на медиен образ. Той просто има дарба за това, както други се раждат с усет за музика.

Сега появата на шахматната дъска в декора на бившия охранител и главен секретар на МВР бележи преходът към нова, интелектуална символика, чертаеща еволюцията на образа му. До скоро Борисов беше човекът, покрай чийто рейд в политиката възникна цял псевдо-героически фолклор в интернет.

Един от най-показателните сред прякорите му беше Бат Геройко. „Ню Йорк Таймс” не си спести напомнянето след съкрушителната изборна победа на Борисов онзи ден за прозвището му „Батман”, още когато бил важна клечка в МВР и провеждал зрелищните си набези срещу добре облечени бизнесмени.

Няма човек, който да не разбра преди изборите как си счупи глезена по време на футболен мач и беше принуден да води кампанията си от къщи. Така по напълно естествен и медицински аргументиран начин в образа му се случи обрат.

За броени дни лидерът на ГЕРБ симвлочино се прероди в гуру, при което се ходи на крака. Водещият на същата тази Би Ти Ви Николай Бареков буквално илюстрира драматичната промяна с удивителния си талант да тича преди вятъра. Той се втурна за интервю в покоите на победителя минути след официалното излизане на зашеметяващите му изборните резултати и часове преди официалния му десант в НДК. Гледката беше наистина жалка що се отнася до журналиста, възприел ролята на пудел. Някои изтълкуваха съгласието на Борисов да бъде облизан от услужливия Бареков като проекция на диктаторското му самомнение и знак за озаптяване на медиите. Други провидяха в демонстрацията признаци на опасно и театрално упиване от властта.

Това даде основание на критиците на Борисов да усилят рефрена, че се изживява като парафраза на бившия си покровител Сакскобургготски, а дома си в Банкя - като рима на двореца във Врана, където имат достъп само приближените барони. Сегашната престъпност превърна думата „барони” в понятие с двойно дъно, в което бродят сенките от миналото на сегашния победител.

Именно в тази тоналност отново зазвуча злата версия за Бойко Борисов, която го съпровожда от зората на политическата му биография. През нея той е привидян като политическа мутра, издигнала се от бодиград на височайши политически тела – Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски - до техен конкурент за властта.

От момента на врязването си в политиката Бойко бе нарочен и от леви моралисти, и от десни пуристи за инженерен проект на кукловодите от ДС. Обявен бе за създание на същата олигархия, срещу която вдига карнавална врява като кмет. Заклеймен бе като изразител на политическата долница, на мускула, тръпнещ под ритмите на Митко Пайнера и под воя на чалгата. Той беше интелектуално презрян, олицетворен с войнстващ популист, физиономично скачен с филмовия мафиот Корлеоне, обяснен с криминалната тайна на родната псевдодемокрация.

Бе оприличен още на чорбаджия, на бащица, на спирачка за модернизацията, имитатор на европейски ценности, фалшификатор на справедливост. И т.н., и т.н. Покрай тази антология на отвращението беше рефрешната и ненавистта срещу експремиера Костов. Той на свой ред беше подигран от бивши свои фенове като кръвопиец на Бойковата харизма в името на политическото си вамприясване.

Така се пръкна поредната мъртвешка метафора на дясното в лицето на Борисов и Костов. Тя зарази с незапомнен негативизъм предизборната кампания на БСП. И съвсем логично доведе до детронирането на малкия червен принц Станишев, който буквално я приватизира от риториката на ляво- дясното сектантство.

Интересно, че изборната гилотина не сложи точка на сатанизирането на Борисов. Нещо повече, то бе подето на нов глас от интелектуални ултраси, отпаднали от старата десница. Те хорово оплакаха тези дни по кабеларките презареждането на корумпирания политически елит чрез ГЕРБ и лидера му. И предвещаха злокобни дни за нацията.

Но начинът, по който бившият главен секретар успя да мобилизира огромен протестен вот и воля за промяна, не е за подценяване. Той налага различно, в известен смисъл „асиметрично” /извън ляво-десните щампи/ тълкувание на образа му. То обаче няма нищо общо с манифестациите на съсловна надменност или интелектуално превъзходство. Изключителният му изборен триумф сблъска два прочита на разказа, наречен „Бойко Борисов” и възникнал от мълвата на мътния български преход.

Сюжетът, по който Борисов спечели пропагандната война с тройната коалиция, е по-скоро типичен за приказките и за холивудските митове. Според този сюжет момчето, считано за Иванчо Глупака /или Форест Гъмп в щатския филмов фолклор/ надхитрява обстоятелствата, побеждава колективните предразсъдъци, преборва се с привилегированото зло. По същество това е десен разказ. Защото се отнася до индивидуалния триумф на личността, еманципираща се от собствените си биографични капани, среда, компромиси, провали.

В този смисъл дясно-центристкият проект на партия ГЕРБ изглежда не само трик за окупация на зейналата дясна ниша в политиката ни. Той в известен смисъл е органично следствие от развитието на лидера й.

Благодарение на необичайния си нагон за публичност Борисов начерта своята персонална диаграма на успеха: от маргиналността до водачеството. Нейната лъкатушна линия съвсем не е стерилна откъм морални отстъпления и излагаща народопсихология. Дори напротив. Понякога поведението му прелива от балкански контрасти до степен на естетическа гротеска. Но хората подкрепиха в типажа „Борисов” шанса за пробив в системата от прекупени и назначени елити на прехода.

Вярно, че с присъщата за характера си суетност Бойко рискува да преиграе във властовите си пози. Тогава нищо чудно да си навлече шаржове, които да подкопаят непоправимо знаменития му рейтинг.

И все пак на Борисов не може да се отрече, че успя да олицетвори нещо, което липсваше в митологията на българския посткомунизъм. Това е разказът за самонаправилия се човек, дошъл, както се подхилват критиците му, отдолу. Това е сюжетът за късането с пъпната връв на миналото; за отскубването от кукловодите; за пренасочването на мощно его към целите на общността.

Засега от тази по-симпатична версия липсва цялата истина за инструкторите и вдъхновителите й в сянка. Слухове обаче витаят и очертават силуетите на престижни банкери, съветници и политолози, приближени на т.нар. кръг „Капитал”. Но нищо не е доказано: нито зависимостите, нито еманципацията на основателя на ГЕРБ.

Властта е страшният лакмус както за същинската природа на този, който я хваща в ръцете си, така и за скритите му цели. Тъкмо затова добирането до главната роля на типажа „Борисов” в българския политически театър е ключова. Ефективното управление ще е изпитанието за автентичността на образа му като комбинация от прагматизъм и романтизъм, алтруизъм и цинизъм, простодушие и политическа хитрост.

Справянето с изпълнителната власт ще е проверката му за находчивост, на която стъпва всяка модерна формула на успеха, включително и политическия.

Според мен, сбъркаха политолозите, които освиркаха избора на генерала като изблик на поредната еуфорична „вълна” в преследване на чудото.

Наистина, трдно е да се говори за рационалност на вота при над 60% гласували. Но посочването на Борисов за премиер свидетелства за избирателна практичност и убеденост в ползата от управление с ясно очертани отговорности.

Бойко обаче е в голяма степен заложник на своя електорален триумф. Той вероятно си дава сметка за това. Още повече, че призова Европа за гарант на операцията „почтено реформистко управление срещу доверие”. Тя изглежда животоспасяваща за членството на България.

Ако пък случайно се заблуждава, че властта е просто партия шах с послушни службогонци, магистрати на повикване и питомни медии, матирана ще е държавата. При това съвсем скоро. Като в онзи опростен вариант на премъдрата игра, известен като „обущарски шах”.