Докато у нас се гледа на почиващите като на дойни крави, все повече ще се търси Гърция, където не само знаят да казват "Калимера", но могат и да ти я направят.

Ана Кочева

Помните ли романтичната комедия с Матю Макконъхи и Кейт Хъдзън със заглавие „Как да разкараш гаджето за 10 дни”? Там русокосата дама трябваше да погоди куп номера на влюбения в нея ерген и да го накара да я напусне до десет дни заради облог.

Колкото и да сте влюбени в българското Черноморие, има куп причини да бъдете разкарани от него за по‒малко от десет дни и тези причини не само, че не намаляват с годините, но се трупат все повече, вкл. и по време на криза. Което на свой ред издава единствено туристическо тъпоумие, недалновидност и липса на уважение към бизнеса, който си захванал, очевидно воден само от идеята да трупаш лесни кинти, без грам внимание към клиента, който, почивайки, би трябвало да се чувства като цар. Това последното съм го виждала, изписано като кодекс в една малка страноприемница в Австрия. Надписът гласи: „Тук царят беше гост, но всеки гост е цар!” Вероятно в Австрия е така. Впрочем на това място, редом с обичайните туристи, заради обслужването обичал да се отбива и някогашният германски канцлер Хелмут Кол. Сигурно и на още доста места по света, а и на Балканите е така, но не и в България. Без да обобщавам, защото и у нас има много класни хотели (много като качество, не като количество), но калпавите преобладават, особено по отношение на обслужването, особено по българското Черноморие, особено в южната му половина, особено през лятото. . .

Отколе по нашето море от севера до юга битува клишето, че българинът не е от най‒претенциозните туристи, затова може да мине как да е. Същевременно обаче няма две мнения и по въпроса, че той харчи най‒много пари по време на почивката си и за разлика от европейските си събратя, не стиска кесията, а иска да се чувства нашироко, макар и за кратко. С този факт се злоупотребява повсеместно, а ако някой възмутен от качеството на обслужването курортист направи забележка и се врече, че повече няма да стъпи на съответното място, където не се е чувствал добре, следва равнодушната констатация: „ Като не дойдеш ти, ще дойдат други!” Възмутителна увереност, която за съжаление все още си остава необорима. Едни се разочароват, но пристигат следващи, които макар и да не повторят, ще бъдат последвани от нови, все още неопарили се.

За да не звучи всичко голословно, предлагам да влезем в кожата на един средностатичстически почиващ, избрал град N, където и да е по южното ни Черноморие.

Настанявате се в квартира или в малък семеен хотел, където ви обясняват, че предишните „ужасно невъзпитани туристи” са издънили матрака и са изгорили каната за нагряване на вода, но до ден‒две ще получите нова‒новеничка. Което, разбира се, не се случва до края на смяната, но вие не придиряте, защото така и така сте решили да се храните навън. Възможности за това много, някои от капанчетата не са мръднали от годините на соца във всяко отношение, с изключение на цените. Същите продупчени от фасове покривки върху застарелите, клатушкащи се маси, същите тесни, смрадливи тоалетни и хитруващи сервитьори, които са склонни да добавят по нещо към сметката или да не маркират част от поръчката на касата, за да поставят разликата в джоба си.




Затова решавате някоя вечер да си подарите по‒изискана вечеря в лъскав ресторант, който се намира в новопостроен хотелски комплекс. Такива изобилстват по крайбрежните алеи на всяко градче, всъщност набутани са един до друг и скриват от поглед морето. Бетонът извира отвсякъде за сметка на зеленината, но нали трябва да се поеме „огромния туристопоток”?! Сядате до плъзгащия се прозорец, за да се наслаждавате на гледката отвън, което не ви се получава напълно, защото това се оказва дублиращ вход и покрай вас непрестанно минават хора напред‒назад. Преглъщате неудобството и срещате погледа на сервитьорката, която гледа строго, очаквателно и даже някак отегчено. Правите поръчката, като не смеете много‒много да разпитвате, защото очите й са така недружелюбни, а устните свити, че започвате да се питате случвало ли му се е на това момиче някога да се усмихне и какво ли въобще може да провокира подобно изражение у нея. Аперитивите пристигат тутакси, но, ако искате да ги изпиете със салата, трябва да се въоръжите с подобаващо търпение. Иначе люскате на голо и след около 20‒тина минути може и да замезите. Безалкохолните ви пък са в цялата температурна гама ‒ някои студени, други топли, но апелът да ги смените, среща лаконичното „Няма от хладилника”. . . Ако искаш!
Каничката вино се тръшва заедно с няколко чаши на масата и отново виждате гърба на келнерката. Няма разсипване по чашите, за дегустация пък въобще не може да става и дума. Менюто в повечето случаи е идентично с това в ресторанта от снощи и от оная вечер и въпреки че сте на морето, рибите са оскъдна част в него и не са черноморски. Все още традиционният за нашите морски ширини сафрид е всъщност океански и това добре личи от размера му, калмарите също не са специфично български, но при тях трудно може да се усети какъвто и да е било вкус, защото панировката им е така обилна, че трудно се прави разлика между тях и казанлъшките понички, например. Мидите има опасност да ви изиграят лоша шега и да завършите вечерта сгънат надве над тоалетната чиния. Леферът и калканът са на космични цени, редовият почиващ трудно може да си ги позволи, а рибата на керемида си е най‒обикновена плакия с много домати и малко парчета неидентифицирана риба, която е задушена до кашеста пихтия.




Всеки впрочем има своя опит от абсурдно или скандално обслужване по морето и може да го споделя, все едно разказвайки ловждийски истории, но без да преувеличава и на йота. Като се започне от настаняването, та се свърши с получаването на сметката, често пъти необосновано надута. Наскоро разбрах, че в малък семеен хотел при тръгването начислили на клиентите си сметка за климатик. Тя се калкулирала отделно, но кой знае защо пропуснали да им споменат тази малка подробност в началото. Хората се зарекли, че приключват с този хотел, с този курорт, а може би и с почивките в България.

Въпреки това обаче хотелиерите са по‒обнадеждени за курорта през август. На някои места юлските резултати са повече от катастрофални. Очакванията били, че повече българи ще почиват у нас през традиционния месец за отдих. Някъде тия дни ми се мерна изявление на председателя на Българската туристическа камара Цветан Тончев, според когото имало ръст на пътуванията на българи в Турция за лятна почивка с около 2 % и спад към Гърция като туристическа дестинация с около 4-5 %. По думите му – продължаваше той - не ни достигал квалифициран и най-вече учтив персонал. „Единствената разлика с Гърция и Турция е, че ние не сме учтиви. Българинът не можа да се научи да казва „Добро утро” и „Довиждане”, да бъде учтив към клиентите си”, изрекъл Тончев. Факт! Това последното е плод и на домашно възпитание.

Иначе българинът не се е научил да вижда в този бизнес сериозен и отговорен ангажимент, чрез който може да си изкарва хляба дългосрочно, а не келепир, който „ден година храни”. Докато не се промени „чипът” и на туристите не започне да се гледа буквално като на шефове, като на хора, от които ти зависи прехраната, а не като на дойни крави, които трябва да бъдат изцедени до шушка, всяка години ще си правим едни и същи констатации, докато ни скубят срещу некачествени услуги, така че и последните останали да хванат пътя към Гърция. Там не само знаят как да казват „Калимера”, но могат и да ти я направят!