20 Юли, 2007

ст.н.с., д-р Антоний Гълъбов, социолог

Промените в кабинета „Станишев” трябваше да се реализират още през втората половина на месец май 2006 г., веднага след поредния доклад на Европейската комисия за напредъка на България. Ако тогава премиерът бе намерил сили да поиска оставката на правосъдния и вътрешния министър, както и на вицепремиера Етем и министър Гайдарски, правителството и управляващото мнозинство щяха да получат реален шанс да завършат успешно мандата си. Тогава смяната на министрите, пряко ангажирани с реформите в сферата на правосъдие и вътрешна сигурност, щяха да бъдат възприети от Европейската комисия като знак за политическа воля от страна на България, а отстраняването на министрите Етем и Гайдарски щяха да докажат готовността на мнозинството да се вслушва, както в киртиките на опозицията, така и ефективно да управлява конфликтите, които не може да потуши.

Нищо подобно не се случи. Тогава, както и сега, управляващата коалиция предпочита да избягва всякакви резки движения, смятайки, че по този начин гарантира стабилността си. Резултатите са налице. Подмяната на двамата министри беше възприета като отказ от извършване на реални промени, а предложенията за структурни промени в правителството поставиха нови въпроси, вместо да решат възникналите още със съставянето на коалицията проблеми. Затова, след тези дълго отлагани и напълно дежурни смени, правителството ще се изправи пред неизбежни нови и много по-трудни промени. Те реално ще накърнят интереси и ще предизвикат много по-ожесточени сблъсъци, които вече няма да могат да бъдат маскирани като вътрешно-партийни дискусии.

Правителствените “заменки” и начинът, по който те бяха направени, обозначават разгръщането и задълбочаването на няколко групи от проблеми в управлението на страната. Преди всичко т. нар. Политически съвет на управляващата коалиция почти напълно иззе функциите на Министерския съвет. Нито едно съществено решение не може да бъде взето от Министерския съвет, без преди това да е “съгласувано” в напълно легетимния и неподлежащ на граждански и парламентарен контрол Политически съвет. Това не е само технологичен проблем, който отлага средно с два до шест месеца решения, които имат стратегическо значение за развитието на страната. Начинът, по който Министерският съвет се превръща в Канцелария на Политическия съвет, обозначава степента, в която държавната власт губи своята легитимност. Доколкото мандатът на управляващата коалиция е възложен от Президента на Репубилката на ДПС, основна отговорност за начина, по който функционира управлението би трябвало да носи именно движението. Проблемът е в това, че няма каквато и да е форма, под която от ДПС може да бъде търсена отговорност за управлението на страната. При сегашното положение няма никакъв смисъл в Министерския съвет да има трима вицепремиери, тъй като всъщност те не са оторизирани да изразяват волята на своите политически партии. Тяхното бутафорно присъствие задълбочава разбирането за пълния контрол на изпълнителната власт от неподлежащи на парламентарен и граждански контрол интереси. Заради всичко това, правителствените “заменки” трябваше да останат във фризера близо месец, преди неохотно да бъдат приети имената на заместниците на подалите оставка министри.

Следващата група от проблеми, които стават все по-видими на фона на палиативните правителствени действия, отново е свързана с начина, по който функционира механизма за взимане на решения на управляващата коалиция. Макар и с огромно закъснение, лидерите на коалицията не постиганаха съгласие за замяната на нито един от подалите оставки зам.-министри. Заедно с тях, списъкът на публични длъжности, очакващи своите титуляри набъбва все повече. Тоава означава, че ДПС предпочита да насърчи кризата в НДСВ и в БСП, докато преструктурира собствения си властови портфейл. Подобна тактика изглежда ефективна в краткосрочен план и носи определени позитиви за движението, но има дълготрайни негативни последствия върху условията за развитие на страната. Темповете, с които се реализират необходимите реформи допълнително се забавят от търгуването на всеки пост в държавата, независимо от това колко важен е той. Освен всичко друго, очевидно отношенията между коалиционните партньори са по-напрегнати и дори враждебни, от когато и да било. Невъзможността нито в НДСВ, нито в БСП да бъде постигнато сравнително уравновесяване на противостоящите си интереси, снижава до минимум, както перспективите за ефективно управление, така и възможностите за поддържане на минимално благоприличие.

В същата посока се развиват още няколко проблема, които стават видими чрез смените на министрите в кабинета. Изборът на Миглена Тачева за министър на правосъдието, означава най-малкото две неща. Първото е съврзано с окончателната загуба на позиции на т.нар. юридическо лоби в НДСВ. При наличието на толкова много високо квалифицирани юристи, изборът на тази кандидатура показва, че новата архитуктурла на финансовите интереси в НДСВ се кани трайно да се раздели с досегашните си юридически защитници. Проблемът е в това, че никой не би бил в състояние да прецени колко дълго и с какви средства т.нар. юридическото лоби ще се опита да противодейства на тази поредна атака.

Вторият нюанс е свързан с посланието към Европейската комисия, излъчено чрез процедурата на смяна и фигурата, която замени Георги Петканов на поста му. Временно изпълнявалата длъжността зам.-министър на правосъдието в кабинета „Сакскобургготски” Тачева, определено не може да разчита на спонтанно възникнало доверие от страна на Европейската комисия. След като Петканов не успя да се справи и с последния срок за подготовка на Закона за съдебната власт, новият министър започва мандата си сред зараждащия се скандал около влизането в сила на постоянно действащия Висш съдебен съвет. След като същото това мнзинство категорично отхвърли възможността подобен текст да се появи в последните промени на Конституцията, днес новият министър ще трябва да понесе както съпротивата на сегашните членове на ВСС, така и да гарантира прозрачността на процедурата по избора на следващия му, вече постоянно действащ, състав. Временното присъствие в управлението на крупен туристически комплекс едва ли е най-подходящата атестация за един нов министър на правосъдието, който ще трябва да демонстрира готовност за качествена промяна в темповете, с които се развиват действията на държавата по преодоляване на очевидните проблеми в съдебната система.

Другата персонална смяна също носи свое послание, което на свой ред ще напрегне връзки и зависимости в други сфери на управлението. Петър Димитров не само сменя Румен Овчаров без да е станало ясно защо той освобождава поста си. Екзотичните идеи на новия министър на икономиката и енергетиката не веднъж са бивали коментирани в публичното пространство. По-важното е, че той навлиза в мандата на сегашното правителство без каквато и да било ясна програма за действие, разчитайки на естествената инерция на системата и на собствената си нагласа, формирана вероятно в традиците на политикономията на социализма. Появата на подобна фигура, която макар и служебно назначен заместник, всъщност предпочита да играе самостоятелна роля, ще усложни в максимална степен задачата на Министерството на финансите и още повече на самия Пламен Орешарски. През изминалите години той прие да играе ролята на гъвкава връзка в тройната коалиция, която да удържа и уравновесява напреженията и претенциите на своите възложители. При размаха на амбициите и “смелите идеи” на новия министър, това ще става все по-трудно и ще коства все повече компромиси на икономиста, който прие да играе ролята на “десен гарант” за финансовата стабилност на “социал-либералния вектор”.

Номинацията на новия министър определено има за цел да възстанови част от доверието на традиционните леви избиратели в БСП. Въпреки екзотичните си икономически идеи, Димитров никога не би могъл да бъде възприеман в такава степен като част от “дясното крило”, както това се случваше с Овчаров. Именно в тази си роля, на него ще се рачита през следващите месеци за потушаването на социалните бунтове и стачки, както и за засилването на “лявото” говорене в правителствения екип. Сблъсъкът на подобна политическа фигура с дългосрочните стратегически интереси на ДПС е неизбежен, но за разлика от скандала с Овчаров, подобен сблъсък не би могъл да бъде потушен толкова бързо. Единственият кръг от интереси, който печели пряко от тази смяна е свързан с продължаването на започнатите от Овчаров енергийни проекти. Напълно очевидно е, че новият министър ще брани с още по-голямо упорство новите зони на интерес в енергетиката. Най-накрая, изглежда напълно възможно, смяната да отложи за дълъг период от време пренареждането на приоритетите в споделени зони на компетентност, каквито са специалните производства и доставки, в които министърът на икономиката и енергетиката има влияние върху въпроси, свързани с превъоръжаването на българската армия. Но всичко това е само част от възможните развития на конфликтното поле, което допълнително бе разширено от прекалено дълго отлаганите и компромисни замени в правителствения екип.

По отношение на структурните промени, положението далеч не е по-добро. “Продоволствието” вече се превърна в достатъчно ясно различим символ на онова, което се случва в сферата на земеделието и горите. Преструктурирането на властовия портфейл на ДПС ще породи напрежение в отношенията с браншовите организации и в крайна сметка може да коства на страната ни достъпът до съществени по обем средства от Европейския съюз. На свой ред, създаването на Национална агенция „Сигурност” продължава да звучи като пожелание, без ясна управленска стратегия. Очевидно е, че подготовката на подобна структура ще изисква много повече от предвиденото време и на свой ред съществено ще увеличи напрежението в мъчително бавно структуриращия се сектор за сигурност. Без цялостна нова архитектура на сектора за сигурност, дори и добре структурирана, новата агенция може само да увеличи дублирането на функции и допълнително да намали ефективността в противодействието срещу организираната престъпност и корупцията.

Заради всичко това, дълго отлаганите правителствени “заменки” ще направят следващите промени в кабинета неотложни. Следващият ремонт няма да бъде нито “планов”, нито профилактичен, както си позволи да постъпи премиерът сега. Късната есен на тази година, освен с изключително агресивните и безогледни действия около местните избори, най-вероятно ще бъде белязана от нови правителствени промени. Заявка в тази посока вече бе направена от страна на ДПС, но дотогава останалите участници в коалицията също ще търсят свои възможности за оцеляване и ново позициониране Най-ограничени в това отношение са шансовете на НДСВ. Отказът на областния управител на Пловдив да възстанови собствеността върху двореца Кричим на Сакскобургготски може да е само първи сигнал за промяна в отношението както към неговото присъствие във властта, така и към амбициите на онези групи от интереси, които предпочетоха да компрометират своите предишни съратници в партията.

Кризата в БСП се развива много по-стремително, отколкото се очакваше. Войната между кланове, семейства и лобита се разраства, обхващайки все повече сфери на пряко влияние на президента. В тази ситуация назначеното от Първанов правителство на ДПС може да разчита единствено на устойчивото партньорство помежду им. Тази основна управленска ос, която в момента продължава да поддържа привидността на тройната коалиция, остава единствената гаранция за запазване на властта. Доколкото нито президентът, нито председателят на ДПС подлежат на граждански или парламентарен контрол, повече от очевидно е, че по-нататъшните кризи и проблеми в управлението ще могат да бъдат сдържани или управлявани вън и независимо от отношението на обществото към тях. А това означава нова спирала на задълбочаваща се криза на летиминост на държавното управление.