Човек, ако задълбае във взаимоотношенията между някои журналисти и властта в последно време, все ще се присети за „Дълбокото гърло”.

Люба Кулезич 

Сравнението има неприлична страна, но целомъдрието отдавна е умряла работа в публичната ни среда. „Дълбокото гърло” е култов порно филм от 1972 г., възпяващ оралния секс. А е култов, защото след куп скандали и забрани за първи път лента с непристойно съдържан пробива в търговската киномрежа. И естествено донася ненадминати и до днес приходи. Някои го смятат за културен феномен на сексуалната революция. Други – че е естетически боклук, уцелил гребена на обществената вълна, устремена срещу лицемерието на консервативните американски табута. Май последните са по-прави, но както и да е. Понякога и най-нелицеприятните феномени провокират целебен ефект. Стига шокът да предизвика проглеждане, а не изпадане в будна кома. Надявам се тъкмо на това при нашенските поводи да си спомним за „Дълбокото гърло”.

Но от друга страна, прякорът е и метафора с политическо измерение. Ако не беше той, аферата „Уотъргейт” нямаше да види бял свят. През същата 1972 г. журналистите от „Уошингтън Поуст” Удуърт и Бърнстейн използват като информатор висш държавен служител с прозвището „Дълбокото гърло”. Благодарение на съдействието му аргументират знаменитото си разследване за подслушването в централата на Демократическата партия, предприето от службите. Последиците ги знаете: бурен дебат за границите между политическата целесъобразност и конституционните права; червена точка в полза на журналистическата свобода; заплаха за импийчмънт на републиканеца Ричард Никсън, последвана от оставката му. И не на последно място, слава и „Пулицър” за Удуърд и Бърнстейн.

Интересното тук е, че двамата опазват анонимността на „Дълбокото гърло” до смъртта му през 2006 г. Тогава става ясно, че зад прозвището се крие Марк Фелт, тогавашен зам.-шеф на ФБР. Той умира на 95 г. и сам е автор на книги за дейността си в службата. Но никога не се е изкушил да си припише част от заслугите за разкриването на „Уотъргейт”. Сигурно има много отговори на въпроса „защо”.

Единият е, че медиите на развитата демокрация се пазят като от огън да не бъдат употребени като пощенски кутии и за активни мероприятия, имитиращи журналистически разследвания. В противен случай биха фалирали заради загуба на доверие и съмнение в обективността си. Според този неписан закон журналистът използва своите източници с тяхно съгласие и попътно на интереса им. Но не допуска те да моделират поведението му. Или, не дай си Боже, да го изместят от предназначението му на коректив и на медиатор между обществото и властта. Иначе просто се маха и се цани за речеписец в някоя политическа централа. Но пък мечтата му за „Пулицър” се отдалечава на светлинни години.

Има ли място аналогията с „Дълбокото гърло” в българските кръвосмешения между медиите и властта? Ще кажа да. Не само от гледна точка на оралните техники. Така е и заради израждането на разследващата ни журналистика в пиколо на политчески нашественици. На някои буквално им стана навик да се пишат автори на сензационните разкрития в пресата без дори да крият, че не страдат от излишен алтруизъм. Гонят си личните и партийни цели с ченгеджийски средства. Или по-лошо, обслужват операции за лобистки натиск под подкупващото мото: "Чисти ръце". Разбира се, нямаше да е така, ако правоохраната работеше в полза на гражданите, а не на кланове и групировки.
 
Но все пак не е за омаловажаване стръвта на Яне Янев от РЗС и на ген. Атанас Атанасов от ДСБ, на червения трибун Цвятко Цветков, а и на колегата му  от бившата ДС Димитър Иванов  да минат за асове на разследващата журналистика.  Току вземат, че вдигнат адреналина на обществото с  шашкаща секретна информация или разработка. Тя очевидно и неслучайно е изтекла от някоя служба. Простосмъртен писач няма как да се добере до нея, дори и воден от най-хигиенични мотиви. Те обаче биха се навили да ги наричат и „Сестри Кушлеви”, но не и да се примирят с дискретната роля на Дълбокото гърло.

Само че после защо се сърдят на публиката, когато се съмнява в чистотата на намеренията им? Тя рано или късно усеща подмяната и кражбата на роли. Вероятно по тази причина ген. Атанасов изпадна от парламента, а Яне взе само десет места въпреки робеспиеровския си хъс. 

Утехата е дребна  в сравнение със съжалението, че репортерите и медиите нерядко са в положението на магистрални проститутки. В смисъл, че ги използват на парче, при нужда и срещу бърза свирка на промоция. Но мирисът на сделка от такъв характер осмърдява и най-грандиозните антикорупционни разкрития. Не знам дали е възбуждащ за публиката освен, ако воайорството е последното й спасение от апатията. Но всеки доктор ще ви каже, че възбудата от надничането през ключалката стихва бързо, когато дразнителите са еднбразни. И от определен момент нататък разклаща психиката.

Защо да се чудим тогава, че общественото мнение често реагира на врътките между медиите и политиците като в оня виц за лудите, които вместо вицове си казвали числа и умирали от смях. Просто вицовете били изтъркани и нямало смисъл да се повтарят с думи. Но за хора, докарани до умопопомрачение от едни и същи абсурди смехът все пак е крачка към душевното здраве.

Именно с този синдром си обяснявам сподавеното хихикане около една от най-веселите и сексапилни напоследък авантюри между журналистика и власт. Историята остана да се носи из интернет без да разгърне целия си комедиен и целебен потенциал. Единствено „24 часа” й отдели два-три реда в коментар за баницата като кулинарна и политическа, метафора. Жалко, че в ущърб на пикантността тактично спести името на главната героиня във вкусния сюжет. То все пак принадлежи на един от най-превъзнасяните таланти в политическата ни магерница.

Дамата се ползва със статута на неукротима амазонка на свободното слово и на свободната политическа любов в друг оазис на независимия ни печат. Дори е лауреат на наградата „Черноризец Храбър”. Та тя взела, че омесила, наточила и опекла вита баница. В мрежата се описва каква майсторка е на печивото и как видни мъже в държавата са го опитвали всеки по реда си. Месец преди да стане премиер дошъл ред и на Бойко Борисов. В деня на евроизборите, които съвпаднаха със Задушница, жената на ранина се явила пред покоите на генерала-кмет в Банкя с още топлата тава в ръце. Как да я върнеш на светлия християнски празник, когато се поменуват мъртвите?

Затова портите се отворили и охраната допуснала журналистическата валкюрия в обителта на бъдещия премиер. За беда, репортери на „24 часа” се подмотвали наоколо с напразната надежда за интервю с всенародния обект на желания. Сюжетът все пак има хепи енд. След минути гардовете изнесли чиния с няколко парчета от митичната баница на незакусилите колеги от ВАЦ-овия всекидневник. Невинното им отмъщение се състояло в това, че пуснали слуха за сакралната журналистическа визита. Така поне й дали шанс да се сдобие с номер в поредицата от вицове за психари.

Впрочем, баницата не ще да е била за тоя, дето духа. Славната баничарка беше първият журналист, удостоен с честта за репортаж от кабинета на новия министър-председател. В него имаше новина за марката на модната му риза при парламентарния му дебют на премиер на ГЕРБ. Описваше се и друг факт от историческа и естетическа важност: потресът на Бойко от дизайна на бюрото на предшественика му Станишев наред с още наблюдения от утробата на изпълнителната власт. Изобщо, от редовете лъхаше съкровеност, каквато вероятно се ражда след прилагане на правилото, че любовта на мъжа минава през стомаха.
 
Но най-важното, от текста струеше удивителна липса на угризения за откровеното интимничене между журналист и властник. Сякаш и единият, и другият смятаха, че по съдба са надраснали етичната норма поне да имитират дистанция.
Какво е това, ако не същата форма на флирт със задръжките на публиката, която преди 38 години направи от „Дълбокото гърло” хит и феномен?

Демонстрацията е на механизъм, според който посланията между медията и властта игриво преминават през филтъра на частното и на интимното. Обаче се свеждат до благоволението на управляващото тяло да приема контакта със „свободното слово” според ласките, които получава.

Но кой е прецаканият в случая, ако си послужим с логиката на мъдрото житейско правило, че не е луд, който яде баницата, а този който му я дава? Отговорът е ясен. Защото цялата тази работа има вкус на грехопадение под благовиден информационен предлог.

По същия начин дамата кулинарка парадираше до изборите с позицията си на единствен душеприказчик на Доган. Преди – на царя, а по-преди и на доста по-недодялани самци на прехода с набъбнало самомнение. Бойко Борисов обаче доведе до съвършенство мъжкия флирт с медията, доброволно застанала на колене. Съперниците му и съратниците му могат да му дишат праха.

Но журналистиката все повече изпада в злощастната роля на звездата от „Дълбокото гърло” Линда Лавлейс. Тя се прочула до небето благодарение на устата си, надарена за кратки музикални форми. Но после се разкаяла и възстанала срещу порно индустрията. Клеймяла я където и когато свари, борела се да влезе в редиците на порядъчните съпруги, артистки и гражданки. Не успяла.

В деня, в който загинала при автомобилна катастрофа през 2002 г., вестниците излезли със заглавия „Дълбокото гърло ни напусна”. Вторичното благочестие не успяло да замаже оралните подвизи на Линда. Тя никога не се отървала от порочното клеймо. Горката. Не е допускала, че примерът й ще се окаже толкова поучителен в далечна България.

Май същата участ очаква и славния ловец на новини Бареков от бТВ заедно с драпането му до благоволението на актуалните силни мъже в държавата – от Първанов до Борисов. То просто е белязано с печата на сладострастието. И няма кой да го изчегърта дори, ако водещият, който си спечели прякор „Дудука”, засвири официално в оркестъра на кабинета „Борисов” като тръбач/пресдиректор/.

Вече е в интерес на самия него сеансите му по себеотдаване в телевизията да бъдат наблюдавани от организацията „Джемини” с препоръки за безопасен секс. Мониторингът няма да е лесен, защото обхватът му се разширява не с дни, а с часове. Следовниците на Бареков /междувременно наречен Бюреков/, а и на г-жа Баничарката взеха да се множат като за световно. Дублиращият сладкиш на сутрешния бюрек по бТВ Антон Хекимян изчерпва нуждата от изреждане на други имена.

С две думи, така, както я е подкарала родната журналистика, не й мърдат съдбата и прякорът на Линда Лавлейс. Не стига, че заради загуба на морална устойчивост ще загине и при най-лекия сблъсък с политическата машина. Защото тя си върви по пътя и не прощава. Ами отгоре на всичко на некролога на покойната ще пише: „Дълбокото гърло се пресели в отвъдното”.
Не знам дали някой ще усети липсата й. Ген. Атанасов, Яне, Цвятко и куп други кандидати за медийна слава чакат своя звезден час. Часът на Дълбокото гърло. От филма, не от „Уотъргейт”.