24 Юли, 2007

С нея беше още една жена - Бенита Фереро-Валднер, еврокомисар по външните работи.

Мнозина дадоха много за свободата на българките. Но тези две жени, Сесилия и Бенита бяха избрани от Бог, от съдбата, от провидението да извършат най-важните крачки на последната права.

Така се случва в живота, така се влиза в историята. Дали направеното от тези две прекрасни дами ще се запомни от света и Европа - незнам. Действията им несъмнено ще бъдат описани и ще влязат в официалните хроники. Но в българската история те намериха своето място во веки веков. Не само с направеното за сестрите, а за отношението им към България, към един народ, който така неистово се нуждаеше от подкрепа!

Повече от 8 години напрежение. Не вярвахме, съмнявахме се, ядосвахме се, казахме си лоши думи, умираха надежди, раждаха се нови, уповавахме се, молихме се, отправяхме закани, протестирахме, пяхме, слагахме и не слагахме лентички, вбесявахме се, псувахме, плачехме, иронизирахме, скърцахме със зъби, веехме знамена, палихме свещи, спорехме помежду си, самообвинявахме се, лутахме се ... До днес.

През това време постепенно светът застана зад нас. Не веднага, не твърдо, не с ентусиазъм, но застана ... Може да не сме много симпатични като държава и народ на големите сили, но очевидно този път правото бе на наша страна. Застрашена беше свободата на личността, а цивилизованият свят нямаше как да преглътне това. Великите направиха за нас това, което за себе си щяха да направят за месеци или година. Но го направиха. Защото вече сме част от тяхната ценностна система, част от семейството. Дори когато част от политиците ни все още не са осъзнали това, и въпреки тях Париж, Лондон, Берлин, Рим, Лисабон и останалите ни показаха, че сме едни от тях. Може да сме малкия брат, с неизтритите сополи, с опърпаните дрешки и лоши навици, но сме от фамилията. Досега никога не сме били в това положение: нито когато Аспарух е вял конски опашки, нито когато Калоян е клал рицарите на Балдуин Фландърски, нито когато Борис е писал писма до папата, нито дори когато сме били съюзници в окопите с част от тях. Признанието дойде днес, 24 юли 2007 г. Така е била предначертана българската история. И не просто Настя, Валя и останалите са главната причина за това, а фактът, че сме се събрали с добра компания този път. За варвари са ни имали и ни имат мнозина от европейците. Скоро представата им за нас няма да се промени, а и да стане, това ще е дълъг и тягостен процес, през който ще трябва да се откажем от много вредни привички, които ни изглеждат „традиционни", защото просто така ни отърва. Днешният знак е знак на маслиновата клонка. Спправедливост и свобода се събраха по един великолепен начин, олицетворен от прекрасните лица и дела на Сесилия и Бенита.

През следващите дни и седмици ще се изрекат много неща, ще се изкажат благодарности в правилна и неправилна посока, ще се самоизтъкнат заслуги и автори, ще се оплюят виновници, ще се потърси истината дори там, където вероятно никога не е била. Нацията ще преживее катарзис. Всички ние ще трябва да си отговорим на много въпроси, от които досега сме се крили уж от срамежливост, а всъщност, защото не са ни удобни. Постепенно ще осъзнаем, че очакването властта и държавата да сторят нещо е вредно - защото това е работа на всеки от нас поотделно и на всички нас заедно. Упованието във възможностите на една класа, която е изградила имунна система срещу народните щения и въжделения, ще бъде едно от нещата, с което ще се разделим. Така хем ще усетим свободата, хем силата си. Да си независим, означава да се съюзяваш с когото трябва! Да си свободен и независим, означава вяра в собствения дух и воля.

От Франция получихме знак още преди години. Когато изпаднахме в еуфория и национално обединение след триумфа ни на световното първенство, това стана благодарение на това, че отстранихме френските национали. После петлите станаха световни шампиони. Не е ли това най-големият урок за плодовете на волята да преследваш успеха?! 

Днес, 24 юли 2007 г. не бяха просто освободени българските сестри от либийските мъки, днес всеки един от нас получи правото да се почувства свободен. Независимо от тъпотиите на всекидневието, от заплахата на политическата класа, че без нея сме обречени, независимо дори от бита и незнанието си. Свободата е усещане. Свободни хора само могат да воюват за справедливостта така пламенно, решително и убедени в успеха. Някои нарекоха действията и думите на Никола Саркози игра ва банк. Аз ги наричам увереност в себе си и в правото дело.

С меч през кръстопътя! Това е девиз на френските рицари. Днес разбрах какво означава това. Затова вече първата Статуя на Свободата за себе си съм я издигнал. Когато бях дете ,вуйчо, а по-късно и татко, ми казваха: видиш ли Париж, чуеш ли Марсилезата - много неща ти стават ясни. Така е. Дори да не си стъпвал в Париж, ако иска, френският самолет ще долети при теб, като онези гълъби при Ной. На всичкото отгоре франсе се римува с либерте...

Огнян Стефанов