На 16 април 1879 г. е приета първата българска конституция, известна като Търновската конституция. Тя провъзгласява Третата българска държава за конституционна монархия с еднокамарен парламент.
Основният български закон предвижда разделение на трите основни власти - законодателната, изпълнителната и съдебната. Според Търновската конституция Народното събрание се явява основен орган на държавната власт. Парламентът заедно с княза получава правомощията на законодателната власт. След нареждане на монарха министрите внасят законопроектите в Народното събрание, а след гласуването им те подлежат на утвърждаване от княза. Според Търновската конституция личността на княза е „свещена и неприкосновена", а това положение го освобождава от всякаква гражданска и наказателна отговорност. Основният закон позволява на монарха да разпуска Народното събрание, да уволнява неудобните му министри и по такъв начин да манипулира правителството и парламента.
Князът получава широки права и при осъществяването на изпълнителната власт. Министрите не само са отговорни пред княжеската особа за своите действия, но и получават и освобождават постовете си по нареждане от двореца. Монархът е върховен главнокомандващ; от негово име се реализира българската външнополитическа линия. Заповедите за офицерските повишения също стават след одобрението на княза. Името му винаги се споменава като задължителна юридическа формула от съдилищата при правораздаването на различни равнища.
След приемането на конституцията още на следващия ден - 17 април 1879 г., Учредителното събрание започва да работи като Първото велико народно събрание с една-единствена точка - избор на държавен глава.
Петербург предлага 22-годишния подпоручик и немски принц Александър Батенберг. На 26 юни 1879 г. княз Александър полага клетва пред ВНС. На 5 юли той назначава първото българско правителство, ръководено от консерватора Тодор Бурмов. Така започва новата българска история.