30 Юли, 2007

Доц. Ганчо Т. Ганчев, ИИМО

Персоналните промени в правителството на тройната коалиция породиха определени очаквания и за нови елементи в икономическата политика. Както и в случая с освобождаването на българските сестри в Либия обаче, най-вероятно българската полотическа класа няма да се окаже в състояние да намери самостоятелно положително решение на проблемите, стоящи пред страната.

Относително добрите бюджетни постъпления за първите 6 месеца на настоящата година засилиха вниманието към фискалната политика. От една страна, високият целеви излишък от над 2% от БВП дава основание за искания за намаляване на данъците и осигурителната тежест, а от друга насърчава натиска за увеличаване на разходите и заплатите в държавния сектор. Нарастват напреженията в банковия сектор. Поскъпват хранителните продукти от първа необходимост, засилва се натискът за повишаване цените на такива ресурси, като електроенергия, вода и др.

Самото увеличаване на данъчните постъпления се интерпретира като подобряване на събираемостта в резултат на намалените данъчни ставки. Причината за високите постъпления обаче е в нарастването на доходите и физическия прираст на инвестициите и потреблението. По тази причина основните приходи на държавата са по линията на ДДС и социално-осигурителните вноски. Именно ставката на ДДС обаче, както е известно, не беше намалена, поради което не може да се говори за нарастване на събираемостта, вследствие намаляване на нормата на облагане. Нещо повече, затвърждава се неблагоприятната връзка между постъпленията от ДДС и дефицита по текущата сметка- ДДС се дължи върху вноса, но не и върху износа. На практика рекордните данъчни приходи са следствие от рекордния външнотърговски дефицит, т.е. светлината не е от края на тунела, а от идващия насреща влак.

Независимо от това, продължава еуфорията „плоски данъци”. Тази мисъл завладя и БСП в лицето на новия министър на икономиката. Идеята е, че намаляването на данъците повишава събираемостта, при което въвеждането на плоски данъци, т.е. намаляването на облагането на високите доходи ще повиши до такава степен събираемостта, че в последна сметка държавата ще събира повече пари и при по-ниска норма на облагане.

За да стане ясно какво се очаква, можем да дадем следния пример. Ако сега облагането на доходите е средно 20% и бъде намалено до 10%, то държавата ще продължава да събира примерно 1 млрд. лева от данък общ доход. Това в случая означава, че вследствие намаляването на ставката два пъти, ние ще почнем да декларираме 2 пъти повече доходи, които до сега сме скривали. Независимо от това, че никога нищо подобно не се е случвало в нито една страна, ако вярваме на изследванията на МВФ, нашите политици са твърдо убедини, че именно плоското облагане ще реши проблемите на страната.

По-интелигентините привърженици на плоските данъци разбират безпочвеността на подобни илюзии и обвързват въвеждането на 10% плосък данък с радикална реформа на публичните разходи, която да ги свие значително. В момента в центъра на вниманието е средното образование. Основната теза е, че средното образование е нереформиран сектор, в който е безсмислено да се „наливат” пари.

Вярно е, че инвестирането в „нереформирани” икономически системи е неефективно. Преходът обаче ни научи на нещо друго - още по-неефективно е наливането на пари в необмислени или направо безумни реформи. Успех имат тези държави, които съчетават модернизацията със запазване на националните традиции и идентичност. Възниква въпросът, защо точно средното образование и толкова ли е неефективно то, че именно там да бъде фокусирана реформата. Прието е ефективността да се измерва със съотношението полезен ефект/разходи.

Българското средно образование подготвя нашите деца примерно на равнище, което е равно и дори малко над средното в ЕС и САЩ. Поне така показват всички изследвания, а и напълно реалните успехи на българските студенти в най-реномираните чужди университети. Разходите на един учащ се в България обаче, са примерно 10-20 пъти по-ниски. Това означава, че българското средно образование е едно от най-ефективните в света.

Какво ще получим, ако рефермираме „радикално” тази система?

Това, което се предлага, е т.нар. ваучерна система, предложена преди време от Милтън Фридман. Ще добавим, че такава система не се прилага практически никъде.

Идеята на ваучерите е парите да се насочат към обучаващите се, а не към учебните заведения. Ще ни бъдат раздавани ваучери, с които да заплащаме образованието на децета си. Самите училища трябва да бъдат приватизирани, за да се създаде „конкуренция”. Всеки български гражданин, успял да преживее българските пазарни реформи, се досеща в какво ще се изрази всичко това.

Училищата ще бъдат подарени на подходящи хора. Допълнително само най-верните партийни кадри ще бъдат лицензирани за образователна дейност. Новите частни училища ще вдигнат тарифите. Ваучерите ще се окажат недостатъчни, подобно на талоните на джипитата. Ще трябва да доплащаме значително, ако искаме детето ни да учи в добро училище. Голяма част от населението ще остане извън образователната система. Ще нарастне неграмотността, която и сега е огромен проблем за страната.

Ще получим в крайна сметка скъпо и некачествено образование, с много повече и напълно неразрешими проблеми.

Разбира се, образованието се нуждае и от реформи и от допълнителни пари. Тъй като системата е икономически ефективна дори в условията на недофинансиране, отделянето на допълнителни бюджетни средства за инвестиции в училищната база и достойно заплащане на учителския труд, е напълно оправдано, за разлика от безразборното харчене на средства за нови оръжейни системи, например. Необходимо е също да се усъвършенства системата на финансиране на училищата и да се повиши тяхната финансова самостоятелност. Много трябва да се работи върху учебните програми и достъпа до съвременни информационни технологии. За всичко това обаче, ваучери не ни трябват.

Оказваме се в абсурдна ситуация. Повишаването на пъстъплениеята в бюджета, което би трябвало да се интерпретира като положителен знак, че икономиката все пак работи, се представя като някаква катастрофа, която изисква още по-големи съкращения на държавните разходи и още по-несправедливо разпределение на доходите.

На практика, правителството има идеалната възможност да спре декапитализацията на публичния сектор и рязко да повиши качеството на публичните услуги. Тъй като възнагражденията в частния сектор нараснаха значително след влизането в ЕС, очевидно правителството следва да повиши и заплатите в държавния, в рамките, разбира се, на ясна политика в областта на доходите. Изкуственото забавяне на естествения процес на приближаване на доходите и цените до тези в ЕС ще провокира единствено конфликти и несигурност.

Първите няколко месеца от еврочленството на България разкриха или по-точно продължиха един друг проблем. Това е неспособността на българскта администрация да формулира и защитава интересите на страната и българските граждани. Най-добрата илюстрация за това е поведението на цяла плеяда външни министри по въпроса с българските медицински сестри в Либия, но координирането на фискалната политика с международните финансови институции и ЕС е друг, не по-малко ярък пример.

Българското правителство приема като истина от последна инстанция всички твърдения на чуждестранните аналитици, особено когато последните са свързани с искания за рестрикции и ограничения, като същевременно се реагира изключително болезнено и на най-малките критики срещу данъчната политика, например.

В частност българското правителство изцяло приема напълно необоснованото искане на МВФ и ЕК за все по-големи фискални излишъци, при положение, че Маастрихтските конвергентни критерии не предполагат подобни действия. Да не говорим за това, че и до сега редица страни-членки на ЕС и еврозоната са в нарушение на такива параметри, като държавен дълг и бюджетен дефицит.

Обратното, критиките на редица аналитични центрове, че намаляването на данък печалба сериозно затруднява фининсирането на публичните системи в дъргосрочен план, се игнорира. Създава се също впечатлението за системно изнасяне на откъслечни и непотвърдени данни с оглед обосноваване на една или друга фискална политика.

В заключение ще отбележим, че идеята за въвеждането на плосък данък не е просто странно хрумване на група икономисти, желаещи да решат икономическите проблеми на страната с една единствена магическа формула. Ако България гледа сериозно на решаването на икономическите си проблеми, ще трябва първо да преодолее корупцията и после да рационализира целия държавно-административен механизам. Нарастващото напрежение в отделни сектори на икономиката изисква конкретни и ефективни решения. Въвеждането на ред в държавата обаче засяга множество частни интереси.

Лозунгът за плоското облагане обещава да реши всичко без да засегне корена на нещата - корупцията, административния абсурд и некомпетентност, в които живеем. Ако е възможно с едно елементарно намаляване на данъците да се повишат приходите без допълнителни усилия, то очевидно няма смисъл да се влиза в тежка битка със сенчестия бизнес. Нещо повече, провеждайки поредната радикална реформа, се създава възможност за ново разширяване на сферата на корупцията.

Времето на радикалните реформи изтече. Самите реформи имат друг смисъл, не разрушаване, а конструктивно развитие. България е част от ЕС и страна с действаща пазарна икономика. От управляващите се очакват рационални и отговорни действия.