Демокрация = Независимост, защото цената на фаталните цивилизационни синкопи най-често е още по-фатално нецивилизована.

Това е малка част от разсъжденията и заключенията за днешния 22-ри септември, които професор Кирил Топалов направи специално за читателите на Frognews.bg.

Кирил Топалов е писател и учен, професор по българска литература в СУ, НАТФИЗ и Нов български университет. Член на Международния ПЕН, Сдружението на български писатели, СБЖ, на Световната елинистична академия “Аркадия”, на Международната научна академия “Козмас Етолос” и други чужди научни дружества, почетен член на Съюза на гръцките писатели и на Съюза на гръцките преводачи, бивш директор на Народната библиотека “Св.Св. Кирил и Методий”, посланик в Атина и общински съветник в Столичната община. Председател е на Академия за балканска цивилизация”, на Национална асоциация “Георги Ст. Раковски”, на Международното дружество “Приятели на Никос Казандзакис”.
Автор е на многобройни научни изследвания - статии, студии и книги върху българската литература, на романи (три от които филмирани – “Бъди благословена”, “Не се сърди,човече” и “Бягай, обичам те”), на редица поставяни на български и чужди сцени пиеси, сред които “Притча за Философа”, “Вива академия”, “Нерви за любов”, “Игра на мъж и жена”, „Маймунска история”, “Елате ни вижте” и др. Много от романите му са преведени на чужди езици.

Интервю на Васил Василев

- Кои са най-важните аспекти на мисълта и емоцията ни във връзка с празника на независимостта?

- Можем да ги потърсим в три главни аспекта - средновековен, възрожденски и съвременен, защото и трите епохи са свързани с по едно безапелационно по характер, варварско в обществено-политически и хуманен смисъл и гибелно за държавата в цивилизационно отношение робство - или за тези, които обичат политическите евфемизми - владичество: византийско, турско и съветско. Както прабългарската, така и европейската българска държава винаги са доказвали, че независимостта е техен основен политически приоритет. Средновековна България не само е единствената държава в Европа, която ще запази чак до наши дни името си, но наред с Византийската и Франкската империя е в един немалък период третата велика сила на Стария континент, неведнъж побеждава могъщи противници, сред които Византия и Латинската империя, и създава забележителна култура. Нейният език е не само първият славянски литературен и държавен език, но скоро се превръща в общ за повечето славяни, така да се каже - славянски „латински” и става инструмент за християнизиране и създаване на своя култура на редица други славянски народи, сред които и руският. Възраждането поставя въпроса за независимостта в по-различен аспект.

Загубена е не само независимостта, но за преобладаващата част от българите е изтрит дори и споменът за някогашната свободна, независима и достойна българска държава, та се налага Великият светогорец да им го напомни с малката си, но заредена с могъщ будителски дух „Славянобългарска история”. Парадокс, но логичен: докато западноевропейските народи преминават през своя Ренесанс, мечтаейки за цивилизация, в чийто център на мястото на бог ще бъде поставен човекът, а френските просвещенци и революционери градят основите на едно светло общество на равенството, братството и свободата, българинът мечтае за държавата си от преди петстотин години. Но това е цената на цивилизационния синкоп - той винаги те връща на изходна точка далече назад. Но очевидно рефлексът за независимост на българина е толкова силен, че не много след Паисий ще дойдат Раковски, Ботев, Каравелов, Стамболов, Славейков, които, наред с Априлската епопея, ще изравнят този рефлекс със същия на най-напредналите европейски общества.

Третият - съвременният аспект на въпроса - е свързан с величествените борби на българите за независимост, чийто талвег бележат героичните и трагични епопеи на Съединението, Сръбско-българската война, двете Балкански войни и Първата световна война, за да завърши с третия, не по-малко фатален от предишните два, цивилизационен синкоп, свързан с половинвековния съветско-комунистически тоталитарен период на ликвидиране не само на свободата, демокрацията и човешките права, но и на българската национална, културна и политическа независимост.

Днес нашето общество, мъчейки се да компенсира този синкоп, отново се уверява в неговата тежка цена, която за пореден път ни връща на изходната точка далеч назад и аз и вие не мечтаем за брюкселски или парижки заплати, а поне за равнището на държавата ни от 1939 година, когато тя е била на седмо място в Европа по жизнен стандарт, преди Италия и скандинавските държави, когато златният ни лев е бил най-стабилната и желана европейска валута, а българинът е пътувал свободно и е бил гражданин на света. Аз пък, като университетски преподавател, мога да помечтая за още по-рано, за първите години на ХХ век, когато в едва освободената (и - забележете - още не съвсем независима България!) министърът на просвещението проф. Иван Д. Шишманов изравнява заплатите на българските учители и университетски преподаватели с тези на френските, даже се твърди и че ги е задминал. Това също е аспект на цената на синкопите в независимостта.

- Можем ли да открием известен политически заряд и конюнктура, заради факта, че датата беше реабилитирана като официален празник със завръщането на Симеон Сакскобургготски от изгнание?

- Реабилитирането на датата беше едно от неизбежните неща, които нашето общество щеше да направи и без вероятно положените и по-специални усилия от този човек, чието връщане в България наред с многото отрицателни, има и една положителна последица - че доста радикално републиканизира българина и го накара да донамрази династичността, която в рамките на своя живот имаше късмета да види и в двете й форми - и монархическата, и комунистическата. Съвпадането на обявяването на независимостта с царуването на неговия дядо е случайност. Докато например не е случайност, че в резултат на престъпната политическа мегаломания и очевидна интелектуална недостатъчност на същия този дядо България изгуби изконни територии и докара своята независимост до това да граничи почти отвсякъде със самата себе си.

- Не са ли много тези официални празници, които винаги посочват колко обединена е нацията – и Съединението, и Освобождението, а днес като че ли изглеждат като залепени парчета от някакъв друг пъзел в историята ни?

- За съжаление историческият ни пъзел се е редил винаги колкото от негодни български политици, толкова и от недоброжелателни съседи и велики сили. Затова, след като не сме нито съединени, нито обединени, нито свободни, нито независими като хората, поне да не забравяме онези светли мигове, когато българинът е правил и невъзможното да поправи една или друга жестока несправедливост.

- Можем ли да сравним Независимостта на България с някое друго историческо събитие след 1878 година?

- Да - с възстановяването на демокрацията и политическата независимост на България преди двайсет години, наред с всички уговорки, които можем да правим с вас от сега до утре сутринта, защото, както си казахме, цената на фаталните цивилизационни синкопи най-често е още по-фатално нецивилизована.

- Има ли място в българската литература Независимостта и залегнала ли е тя като утвърдена и устойчива тема?

- Тук стигаме до поредния български „логичен” парадокс. Благодарение на плеада български следосвобожденски политици, и особено на Стамболов, България фактически е била постигнала реалната си независимост - не е станала Задунайская губерния, нито силно зависима от някоя западна сила, направила е Съединението си, дала е урок на сърбите, в света вече се говори за „българското чудо”. Сигурно затова тази дата е останала в сянка. Други събития, много по-драматични, са предизвикали перото на Вазов, Йовков, Елин Пелин, Яворов, Дебелянов или Гео Милев. Но от първата половина на ХХ век има събития, които са в много тясна връзка с въпроса за българската не само независимост, но и въобще съществуване като държава.

Едно от тях е Сталиновото решение на Коминтерна от средата на 30-те години за разцепването на България на три други държави - Добруджа, Тракия и Македония, от което вероятно поради недостиг на време и политическа конюнктура се осъществява за нещастие или щастие само третата точка. Чувал съм от запознати с въпроса, че първата секция на въпросната организация, която е подписала документа за фактическото ликвидиране на държавата и името България, е българската в лицето на Георги Димитров и Васил Коларов, които само десетина години преди това вдигат т.н. Септемврийско въстание, обръсват брадите си и през Югославия се връщат в Москва, героично оставяйки след себе си кървава касапница.

Български писатели преди време писаха стихове, разкази, пиеси и правиха филми за Г. Димитров. Аз не знам и не ме интересува как този човек се е чувствал на процеса за подпалвачество, но съм сигурен, че когато е подписвал онзи документ - за ликвидацията дори и на името на родината си България - някой негов прадядо му е рекъл някоя благословия, с която му е развалил съня поне за известно време. Ето това е сюжет, достоен за писатели, а не за политически слуги. И тясно свързан с въпроса за независимостта, не мислите ли?

- Лично вие ще празнувате ли и как трябва принципно да се отбелязват от хората, не говорим за официалните церемонии, тези дати?

- Вече казах, че подобни дати трябва да се отбелязват с подобаваща тържественост, така се прави в цял свят, но и с вътрешно благоговеене пред всичко, което е правено за доброто на отечеството. По времето на комунизма дори и Трети март не беше официален празник, какво да говорим за Съединението или Независимостта, официални политически празници на българина бяха Девети септември, Първи май и - забележете - Октомврийската революция.

Връщането на истински българските празници е една от последиците на връщането на демокрацията и не трябва да се лишаваме от тях. Човекът и гражданинът имат нужда от подобни празници. Що се отнася до мен, щях да отпразнувам с едно слово за възрожденците пред българската общност в Нови Сад, но нещо не се получи, та приех с удоволствие поканата да кажа - като доскорошен общински съветник, кореняк софиянец и потомък на илинденски войвода - няколко думи от името на Софийската община на малкото (а защо е малко?) тържество пред направения от моя добър приятел Георги Чапкънов паметник на Независимостта на площад „Александър І Батенберг” от 11 ч. Ще заведа и малките си дъщерички - да се учат кои са българските празници.