31 Юли, 2007

Любомир Огнянов

„Ние ги хващаме – те ги пускат”. Звучи ви познато, но репликата не е на кмета-генерал Бойко Борисов. Репликата е от една от най-успешните роли в киното на друг герой – Силвестър Сталоун в култовия екшън „Кобра”. Сюжетът на лентата е като препечатан от български всекидневник – престрелки по улиците, никой не е в безопасност, дори полицаи и политици. Нормално – когато мафията е навсякъде, трудно може да има гаранции. Дори за най-високите етажи на властта. Разликата между филма „Кобра” и България през 2007 г. обаче е, че при нас престрелките и убийствата вече са станали ежедневие. Вече никой не обръща внимание на постоянните МВР-сводки, които само регистрират поредния прострелян във войната на „новите капиталисти”. И ако продължим с филмовите метафори има още една разлика – днес Брюксел не вярва на сълзи, а иска истински мерки в борбата с мафията. И отново като в някои поостарели американски екшъни се обръщаме към съдебната система, като че ли магистратите са единствените, които трябва да решат истинските проблеми в битката на държавата с престъпността.

Истината обаче е малко по-различна. Наскоро парламентът ударно прие новите промени в Закона за съдебната власт. Промени, които едва ли не се превърнаха в панацея за българския отговор на европейските критики. Второто нежно помилване без налагане на предпазна клауза на страната ни по глава 24, само отложи действителното решение на въпроса с ефективните мерки срещу организираната престъпност и корупцията. Сега депутатите, приемайки измененията в закона, може би се успокоиха, че са преминали основното препятствие – ние направихме закона, вие го прилагайте. Проблемите обаче са далеч по-дълбоки и промените в съдебния закон няма да решат нито един от тях, защото са трупани с години и от няколко правителства.

На практика, основните промени са свързани с изменение в режима на атестацията на магистратите, опит за промяна в принципите за назначаемост и най-големия бич за добрата работа на съдии, прокурори и следователи – несменяемостта. Но борбата с престъпността не зависи само от магистратите, а и от органите на МВР, които трябва да вземат действителните мерки за овладяване на ширещата се престъпност и корупция. Седемнадесет години съд, прокуратура и следствие водеха борба за надмощие. Жертви, на която обаче станаха обикновените български граждани. Истината за мудните съдебни процеси и недостатъчно прецизното разследаване е скрита в структурата на правосъдната и правоохранителната система. В България етапите от разкриването на престъплението до влизането в сила на осъдителна присъда са два – досъдебно производство и съдебна фаза. Но най-тежката работа се извършва именно в досъдебното производство. Там, където проблемите започнаха още преди десетина години.

Създаването на дознателския апарат на практика осъди на забрава изключително много предварителни проверки, образувани по стария НПК. В момента именно дознателите са изправени на огневата линия с престъпността – те провеждат разследването, извършват процесуално-следствените действия, върху които трябва да се основава бъдещият обвинителен акт, който прокурорът трябва да внесе в съда. Според настоящата уредба дознателите се назначават със заповед на министъра на вътрешните работи, т.е. те са към изпълнителната власт и не са магистрати. Въпреки това обаче, досъдебното производство се извършва под контрола и постоянния надзор на прокуратурата. Допреди няколко години това беше задача на следователите. След поредните промени в законодателството обаче, на юристите с дълъг стаж им остана да разследват единствено престъпления извършени от лица с имунитет, извършени в чужбина и срещу твърде редките престъпления срещу мира и човечеството, каквито всъщност в България няма. Затова и следователите бездействат. Битката, която се водеше години наред срещу следствието, обаче доведе до там, че тези магистрати загубиха напълно своята мотивация за работа, резултатът от което беше блокирането на работата по различни преписки. След орязването на правомощията на следствените служби, всички производства се изсипаха върху напълно неподготвените за подобен обем работа дознатели.

Катастрофата се случи, когато стана ясно, че за над 12 000 дела е изтекла абсолютната давност. Така за този брой престъпления никога не може да се произнесе присъда, тъй като абсолютната давност е основание посочено в чл. 24 ал. 1 от НПК, което препятства образуването на наказателно производство. Обявяването на тази статистика всъщност съвпадна с желанието за гласуване на закон за амнистия. Както се знае от юристите, амнистията заличава престъпния характер на извършеното деяние или заличава последиците от осъждането. Каква по-широкообхватна амнистия може да се измисли от несвършената с години работа по делата и проверките? На практика Брюксел си затвори очите за тази некадърност на българските правозащитни и правораздавателни органи и де факто „амнистира” страната ни, давайки й последен шанс да се размърда и да изпълни ангажиментите си.

Допълнителни проблеми създават и кратките срокове за извършване на предварителното произвоство. За да спечелят няколко евроточки, преговарящите политици решиха да съкратят максималния срок за завършване на досъдебните производства на два месеца. Наистина, с разрешение на наблюдаващия прокурор този срок може да се удължи на 6 месеца, а в изключителни случаи на девет. Но и това не е достатъчно за силно редуцирания състав на дознателския апарат. И при положение, че все още трудно се назначават квалифицирани кадри като дознатели на пратика тези срокове си остават само добро пожелание и опит да се даде на обществото това, което иска да чуе. Ето, ние съкратихме сроковете – виновните са тези, които не ги спазват и затова измислихме Инспекторат, който да гони магистратите двойкаджии. Но упорито се изпуска фактът, че когато материалите по произодството бъдат изпратени в прокуратурата започва да тече едномесечен срок. В този срок обвинителят трябва да реши дали да изготви и внесе обвинителен акт или да го върне за дораследване на дознателя. И отново проблемите, познати от миналите години, излизат наяве.

Претрупаните от работа дознатели не разполагат с физическо време да съберат всички необходими и годни доказателства, които да послужат за предявяване на обвинение и постигане на осъдителна присъда. Така в прокуратурата се изпращат документите по производството, които страдат от сериозни пороци. Прокурорът връща на дознателя документите, но тук е допуснат съществен пропуск, който нанася най-големия удар срещу доброто стиковане на работата между прокурори и дознатели. Въпреки указанията, които прокурорът дава за довършване на произвоoството, дознателят може да не се съобръзи с тях и отново да изпрати документите в прокуратурата. Тогава обвинителят е длъжен да извърши сам необходимите действия, което обаче се оказва невъзможно. Така, истинските проблеми пред борбата с претъпността се пораждат и развиват още на eтапа разследване. Именно там се крият корените на причините за несправянето с престъпността в България.

Какво може да бъде решението на проблема – спешно назначаване на няколко хиляди дознатели във всички райони на страната. Създаване на необходимите условия тази професия да бъде авторитетна и привлекателна, и създаване на гаранции за израстване в кариерата. Необходимо е ограничаването на всякакви опити за политически натиск върху процеса на разследване при строг контрол от страна на прокуратурата. Но преди всичко – съдебната система трябва да се лиши от хора, които смятат, че черваната и черната тога се обличат само на празници. Съдът и прокуратурата трябва да решат основния въпрос – ще се разделят ли със застаряващите си и все по-неподготвени кадри, които намират реализацията си в търговията или туризма. Защото е крайно време търговците да бъдат изгонени завинаги от храма на Темида. И тогава все по-рядко ще чуваме репликата „ние ги хващаме - те ги пускат”. Тя ще си остане само атрактивна фрази от стара филмова лента.