Нашите национали имат голям шанс да заминат на световното в ЮАР. Трябва само да събират редовно бирени капачки. Майтап, майтап, но това е доста сигурен начин.

В тази връзка не е излишно да се запитаме има ли нужда България от национален отбор по футбол? Ако се вслушаме в кризата и опитите на новото правителство да съкрати ненужни разходи – отговорът ще е отрицателен. Закриваме националния и си спестяваме пари и резили.

Преди мача в Лимасол по едно наше радио водещите се шегуваха. Единият обясняваше на другия, че голкипър не означава гол кипърец, а вратар на английски. Голям майтап, нали? После на терена нещата се развиха така, че наистина някои лъснаха дибидюс, но това определено не бяха кипърците.

Знам, че всички сте ядосани, затова ще ви предложа с един виц.
Националите поздравяват Мъри Стоилов за рождения му ден в съблекалнята.
- Най-добрия подарък за мен ще са вашите победи, момчета.
- Късно, тренер, вече ти купихме вратовръзка.

А сега сериозно. Каквито и критики да се изсипят върху БФС, националите и треньорите – все ще са (не)заслужени. Признават го и самите те. Само че какво от това? И преди сме се осирали, а след това всичко се е забравяло и нещата са продължавали по старому. Което в крайна сметка не оказва влияние на банковите лихви, нито на цените на доматите.

След мача в Лимасол, пред микрофона на БНТ Валери Божинов заяви, че в отбора преди мача е имало настроение и мотивация. Може и да е прав, но по време на мача ги нямаше.

Победа – това е ключът от бараката, който запалянковците толкова упорито очакват да се появи някой ден. Само че никой не го търси. Поне не националите и шефовете им от БФС. Защото те и така са си добре. Представете си, че нашите бяха успели да се докопат до класиране за ЮАР по някакъв начин: въртележка, загуби на конкурентите, късмет на баражите. Веднага цялата страна щеше да ги натовари с очаквания за финалите в Южна Африка. А и щяха да започнат едни гадни процедури по търсене на хотели, уреждане пътуването на съпругите и гаджетата на футболистите, намиране на пропуски за политици и баровци, уреждане на лов в резервати... Само главоболия. На всичкото отгоре, след загубите в Претория веднага щяха да почнат едни оплювки, едни искания за извънреден конгрес на БФС, реваншистки настроения, политически чистки, не ти е работа.

Сега всичко си е спокйно. Малко критики из медиите – голяма работа. Сефте комендански, както се казва. Всяко чудо за три дни. В последния мач бием Грузия и нещата заспиват. Хем не се главоболим с участие на световното, хем завършваме достойно квалификациите.

Те, баровците от футбола, политиката и бизнеса и така ще си уредят командировки в ЮАР. Ще гледат и ще се кефят без да си развалят рахатлъка с мисли за доброто представяне на „лъвовете”. Колко ли ще е тарифата за отстрелян лъв на световното?... Е, това Наско Сираков да го мисли, не е наша грижа.

Говори се, че седем неща спъвали футбола и спорта в България.

1. На държавата от десетилетия и е през оная работа за детския футбол и за детския спорт въобще;
2. Футболът се превърна в мръсна дума, защото е част от сивата икономика вече 15-20 години;
3. Футболът стана начин да се наричаш ВИП, звезда или да изкарваш добри пари чрез далавери;
4. Липсва професионално отношение към футбола: БФС, Министерство на спорта, федерации, клубове и пр. Всичко е на ниво художествена самодейност;
5. Липсва на стратегия за развитие на този най-масов спорт у нас;
6. Тотална липса на подготвени кадри – треньори, организатори, деятели и футболисти;
7. Отсъствие на обществен дебат за родния футбол (и спорт въобще).

Може и да е така. Но истината май е друга. Българите сме големи максималисти. Първо искахме да сме Швейцария на Балканите, а след като станахме четвърти в света по футбол, ни се прииска и десерт. В същото време не виждаме, че и Аржентина се гърчи и не е ясно дали ще се класира за световното. Англия пък пада от Украйна. Русия и тя – уж Газпром натиска цяла Европа, само германците не разбрали и успаха „сборная” с 0:1 насред Москва. Пред очите на Путин и Медведев, представяте ли си?

Сега, въпросът дали да продължаваме да имаме национален отбор по футбол, е много сериозен. Защото не е просто национален, а преди всичко политически, стратегически и направо геополитически. Нашите се дръвчиха преди няколко седмици, че отиват в Италия за победа. Не нам, не нам... Тарикати, мислят, че не се сещаме, че няма как да стане тази работа, защото иначе Берлускони може и да откаже визитата в София. Загряхте ли? А спомнете си и как едва отървахме кожата в Грузия? Побързахме да оплюем момчетата, но беше несправедливо. Стратегията, братя, това изпускаме. Защото е хубаво да продаваме на Грузия оръжие за милиони, а искаме и да ги бием на футбол. Няма как.
В Кипър – същата работа. Отишъл нашият президент на гости там, посрещат го хората, развеждат го из някакви руини и църкви, показват му антики, обяди и вечери му дават. А ние какво? Да ги бием на футбол. Е не е възпитано, признайте...

Както виждате, за футбола е висш пилотаж в родната политика. Затова националният отбор трябва да остане. Твърдо! Да се налеят в него още пари, за да могат момчетата да се избарат още по-добре и да хващат окото не само на игрището, а и извън него: в моловете, във фолк заведенията, в авто-шоу румовете, по аерогарите. Това е много важно, защото те са нашите посланици по света. Хора с мисия: да радват феновете на великата игра по земното кълбо. Много е лесно да биеш някой отбор и да огорчиш хиляди привърженици. По-важно е обаче да им дадеш радост и надежда. Падаш, но в името на една голямата цел – мир между народите. Трудно е, но все някой трябва да се нагърби и с това...

Както се казва: поговорихме за футбол, време е и за националния да кажем нещо...

Майтап, бе. Добри са момчетата, ще се оправят. Пък и свикнахме – и те, и ние...


Евгени Христов