На 4 септември 1992 г. телефонът в хотелската ми стая в Лондон звънна и започна най – дългата церемония по награждаването ми като журналист (двайсетина, ако не и повече минути) с доверието на световна институция в областта на журналистиката.

„Разпитваха” ме от световната емисия на Би Би Си. Искаха да знаят моето мнение по актуални въпроси, свързани с политиката. Явно това беше тест от тяхна страна дали ставам за коментатор пред тяхната аудитория – езиково и не само.
Както по – късно разбрах, ставаше дума за часови пояс, в който пред радиоапаратите са…20 милиона слушатели в различни точки на планетата.

Така ми беше оказана честа да бъда канен от световната радиостанция за импровизирани коментари в моменти, които по мнение на редакторите от радиостанцията представляват интерес за света.
На 4 септември 1992 г. Върховният съд на България осъди Тодор Живков на 7 години затвор. По случайност бях Лондон и след описаната по – горе процедура, преминавайки „изпита”, се озовах в студиото на Би Би Си. Водещите искаха да знаят що за процес е това, който осъжда най – дълго управлявалия в Европа комунистически диктатор за „кокошкарски” провинения.

Кулминацията настъпи на финала на разговора, когато ми зададоха въпрос в десетката: не трябва ли всъщност на подсъдимата скамейка да е някой друг, над Живков. Отвърнах им, че „ръката на София е твърде къса, за да стигне до Москва”.

Успях да ги разсмея – в студиото и отвъд стъклото, доколкото успях да доловя по мимиките. „Ръката на София”! Ха-ха!
„Ръката на Москва” е клише от пропагандната престрелка от времето на т.н. студена война. Вероятно не е случайно, че едно от най – интересните свидетелства за разминирането на остатъците от нея с дипломатически средства е книгата на висшия американски дипломат Строуб Талбот „Ръката на Москва” (преведена и на български).

Причината за тази ретроспекция, която ви предлагам е, че насред Лондон брах голям срам и не ми се ще това да ми се случва отново.Тогава се опитах с шега да се откупя за неадекватността на българската държава, която съди своя диктатор заради „скъсаните му чорапи”. Любезните ми домакини се включиха оневиняващо (ме) с усмивките си в този скеч.
Но се питам: ако и Сергей Станишев се превърне по същия начин в нещо като „жертва” на зле обосновано правораздаване, дали ще ми стигне чувството за хумор да обърна отново работата на шега?

Призовавам: дами и господа управляващи и обвиняващи, постарайте се да бъдете на висотата на очакванията! Не позволявайте справедливият гняв към бившите властници да бъде обезвреден чрез удобен за тяхната контраатака слабоват упрек и така да се превърне в техен коз за оневиняването им за далеч по – важни провинения пред България от това, че Станишев бил позволил, пропуснал, сгрешил (или каквото и да е сторил) по отношение на някаква си смотана справка на (май също толкова смотаните му) тайни служби.

Ако на Станишев (и компания) не кажете „горе ръцете” по убедителни причини, скоро ще чуете шумното „долу ръцете от Станишев”!

Иво Инджев
Ivo.bg