Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически диктатури – от Берлин до София – бяха започнали отдавна. Но ние не знаехме какво точно предвещават те.

Владимир Левчев

Горбачов беше започнал да демократизира Русия (уви, без да либерализира икономиката), а България сякаш затъваше в някакво блато на безвремието – Възродителния процес, режим на тока, обедняване, все по-голяма мръсотия и мизерия по улиците, по работните места и в душите ни. Хората започнаха открито да псуват властта, което в по-ранен период би им осигурила години зад решетките. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче веле”, “Гласът на Америка” – така че и ние започнахме да ги слушаме. През есента на 1988 г. се създаде про-Горбачовския “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството” в София.

У нас битува мнението, че едва ли не в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди този момент, преди самия край на Живковия режим. И че всички дисиденти са били някакви подставени лица на тайните служби. Тази фалшификация на историята и до днес се прави целенасочено именно от хора на бившите служби. Вярно е, че много техни агенти бяха инфилтрирали и дисидентските групи. Но, уви, много хора днес дори не знаят какви са били мащабите на репресиите, започнали веднага след 9 септември 1944-та година у нас, колко стотици хиляди са били избити, или малтретирани по лагерите и затворите. Мнозина още смятат, че по времето на Живков не е имало политически затворници, не знаят за Скравена и Ловеч , не знаят за хора като Сашо Стрезов или Любо Собаджиев, прекарали много години по затворите точно през последните десетилетия на комунизма, не знаят, че и Белене отново се отвори по време на Възродителния процес. Досиетата на тези полит-затворници, които, за да излезат от лагерите, са били принуждавани да подписват, че ще сътрудничат на милицията, цинично се изкарваха на показ в началото на 1990-те – пак от същите офицери на ДС, които са взимали пописите им. . .


Ани Илков, Юлиян Попов, Едвин Сугарев, Ангел Ангелов - Джандема, Владимир Левчев, 1989 година

Но каква беше 1989-та за мен? Аз работех в издателство “Народнa култура”. През януари с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати” - списанията “Глас” и “Мост”. По същото време чухме за подписка в подкрепа на поета Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на Клуба – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там се запознах и с Желю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин станахме членове и на Екогласност.

Първо ние мислиехме да подготвим два броя, така че ако ни арестуват след първия, някой да пусне и втори. Но после решихме просто да направим две списания. По това време в София имаше само два обществено достъпни “ксерокс“-а, които бяха под наблюдение. Ние, разбира се, нямахме компютри, а интернет щеше да се появи цели 6 години по-късно. Списанията бяха подготвени на пишеща машина. Корицата на моето списание беше дело на Стефан Десподов, а на Едвиновото – на Владо Руменов. На Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването двустранна фотохартия. С помощта на обикновена лампа в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху хартията. После проявявахме фотохартията във ваната в банята ми. Това беше къртовски труд. Произведохме по 50 бройки от “Глас” и “Мост” и ги раздадохме лично на хора с демократични убеждения. Много от тях след това правеха допълнителни копия. Но за списанията наистина се разчу, едва когато Румяна Узунова ги спомена по ”Свободна Европа”.

Тогава главната дейност на т. нар. “неформални” групи беше да подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха. Включиха се някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова, Борис Христов , Димитър Коруджиев – както и мнозина по-млади. Но не беше само у нас така – много преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците. В третия брой на “Глас” публикувах открито писмо на видни полски интелектуалци, включително Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Н.Р. България, в подкрепа на български полит-затворници, с изреждане на 10 конкретни имена, включително български турци.

Спомням си как Румняна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция, каза: ”И най-учудвашото е, че сред имената на подписалите е и синът на председатела на съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознахме и тя взе интервю от мен за радиото. С Едвин бяхме глобени «за публикуване на нерегистрирани периодични издания». Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт. Уволниха ме от работа в издателство “Народна култура”.

По време на международния еко-форум в София Екогласност започна да събира подписи пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания (но тогава и такива искания бяха политически и «опасни»). Събрахме хиляди подписи. На трети ноември се организира и голям митинг пред «Св. Александър Невски» и петицията беше внесена в Народното събрание.

Никой от нас тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с московска, горбачова подкрепа, ще подаде оставка. Той беше казал, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” ( на перестройката), но бурята помете и него. Помете в крайна сметка и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се демократизира. Строят беше прогнил и просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Но, благодарение на Горбачов, това стана мирно в повечето държави.


Списание "Глас", брой 2, 1989 година

За съжаление, у нас донякъде хора от старата номенклатура и още повече офицерите от Държавна сигурност, чиито имена не бяха широко известни, си останаха на власт и след десети ноември. Много от тях изплуваха скоро на повърхността като новите капиталисти, новите милионери. Някои директно продължиха да действат като политици в БСП. А както изважданите периодично досиета непрекъснато показват, тези агенти на ДС са навсякъде – в политиката, в управлението на медиите и бизнеса. Същите, които строяха Комунизма и громиха “класовия враг” вече строяха капитализма – с евро-атлантически устрем. И често точно те и до днес пречат да се каже цялата истина за нашето близко минало. А истината трябва винаги да се казва, колкото и да е неприятна. Защото един народ без памет няма бъдеще.

Страната ни е буквално осеяна с паметници на Съветската армия “освободителка”, която превзе България на 9 септември 1944 г.Колко паметника на жертвите на комунизма имаме? И какво знаят за тях децата ни?

Разбира се, далеч съм от мисълта, че всичко в България е ужасно, че нищо не се е променило, или пък че се е променило само на зле. Носталгията по комунизма ми е чужда. България най-после е не само географски, но икономически и политически част от обединена Европа. Големите промени бяха напълно очевидни и въодушевяващи за мен, когато се върнах в България след 13 годишно отсъствие, през 2007г.. Имаме демокрация, имаме икономика, която добре се развива. Единственият проблем – и той е много голям – е корупцията, престъпността, сливането на мафиотско-милиционерските сенчести структури с властта. Трябва ни неподкупна, действаща съдебна система. Без здрава съдебна власт не може да има истинска демокрация. Демокрацията е власт на закона, а не безвластие.