Живков е отказал да участва в план срещу Горбачов. Лилов и Луканов подредиха списък на виновните в БКП, казва изследователят на комунистическото ни минало и преподавател по история в СУ”Климент Охридски”

Интервю на Мая Стоянова

- Доцент Баева, как българските историци оценят днес датата 10 ноември 1989 г.?

- Тази дата е случайна, както всички дати в историята и е свързана само със свалянето от власт на един човек. Трудно може да се каже, че това е революционно събитие. То е преди всичко вътрешно-партийно мероприятие, в което обществото няма никакво участие. Неговите сценаристи са известни отдавна.
Въпреки това обаче 10-ти ноември е повратен момент, защото много скоро след това започнаха демократичните промени и тяхната скорост се активизира.

- Автентично българско събитие ли е свалянето на Живков или зад него стои дългата ръка на Москва?

- 10 ноември, тоест свалянето на Тодор Живков от върховната политическа и държавна власт, беше извършено в България, но под външен натиск и с външни участници. Ако погледнем по-глобално на този факт, Збигнев Бжежински още през 1988 определя състоянието на Източноевропейските държави и на тяхното развитие като страни в криза. Това означава, че там нещо ще се случи. Изключение прави само България. Според него страната ни не e в такава криза, която да предизвика сътресения, че да бъде свален комунистическият режим. От тази гледна точка бихме могли да кажем, че у нас няма вътрешни процеси, които да предизвикат някакви промени, тоест те са изцяло външни. Но и това не е съвсем вярно, защото от началото на 1988 вече има дисидентско движение. А същевремено България има много проблеми, мотивирани от перестройката на Горбачов. Всъщност, ако не беше перестройката, нито едно от събитията, които се случиха в Чехословакия, в Полша, в Унгария и в ГДР, от които сега отбелязваме 20 години, не биха станали през есента на 1989., но може би щяха да се случат по-късно.



- Защо комунизмът и социализмът се срутиха за часове и отвориха пътя на прехода в България?

- Причините са комплексни и сложни. На първо място са вътрешно-икономически. Икономическата система на социализма, която до голяма степен е дефицитна, постепено подронваше нормалното съществуване на обществото. Към кризата на това централно–планова стопанство, в което дефицитът е неизбежен, се прибави кризата, предизвикана от перестройката. Защото по същество тя е свързана с определени икономически промени, които преформатираха и мястото и ролята на България. Дотогава страната ни се възползваше щедро от съветските суровини, необятните пазари, които приемаха всякакви български стоки.

 Горбачов обаче каза: „Дружбата си е дружба, сиренето е с пари”. Това означаваше, че Съветският съюз отказа да плаща за дружбата. Отношенията бяха поставени на икономическа основа, и това задълбочи кризата у нас много бързо. Затова до средата на 80-те години българският външен дълг нарасна твърде бързо, тъй като на практика до 1985 г. ние нямахме външни задължения. Тази цялостна промяна на икономическата среда, в която съществуваше България, ускори идването на 10 ноември.

Има и много сериозни политически причини. Тук особено важно е да се върнем към последните години от управлението на Живков. Те са съпътствани от непрекъснати реформи. Създадена бе Юлската концепция, направиха се смени в Министерски съвет, закриха се едни министерства, родиха се други. Имаше една непрекъсната нестабилност в държавната администрация, която до голяма степен делигимитира системата. В същото време безкрайните кадрови промени на едни дейци с други, предизвикваха в отстранените недоволство и готовност да се противопоставят на Тодор Живков.

И не е на последно място е голямата криза, породена от възродителния процес. Това не е капката, която преля, а един огромен камък, който се стовари върху българското общество през есента на 1989 г., с изселването на над 300 000 български граждани с турски произход. Сътресението за икономиката беше огромно, отрази се изключително негативно и на външния облик на България.

- Какво според вас е мястото на дисидентите за разграждането на тоталитарната държава?

- Българските дисиденти са тясно свързани със съветските и реално се оказаха другият особено важен фактор за промените в България. Неформалните организации се създадоха още в началото 1988 година и фактически ускориха началото на прехода. Бяха слаби и се появиха късно, но самият факт, че присъстваха, означаваше, че има недоволство сред хората, че започва подготовката на обществото за смяна на съществуващата система. В България нямаше тотални репресии.

Властта арестуваше, уволняваше, изключваше от БКП, но действията им не биха могли да се сравнят с репресиите от времето на Сталин, нито с ужасите, които са изживели някои от дисидентите в другите страни и особено съветските. У нас репресията към инакомислещите би могла да се нарече мека, но тя показва, че обществото може да се противопостави на комунистическия режим и че това не е толкова страшно.

 Да си спомним призивите на Петър Слабаков, който дори на театрални представления тогава си позволява да призовава за реформи. Той е една от обществените фигури, които макар и не много на брой, имат определено обществено присъствие и авторитет, способност да убеждават и да увличат хората след себе си през този период.

- Възможен ли е бил друг сценарий, освен кротката оставка на Живков?

- Самият Живков разбираше какво става, беше осъзнал, че нещо трябва да се промени. Затова се стигна до приемането на Юлската концепция от 1987 година. Днес вече никой не се занимава с нея, но на практика тя предвижда преминаването на България от държавен социализъм към държавен капитализъм. В нея е заложена смяната на собствеността, първоначално със създаването на акционерни дружества, старт за частната инициатива в областта на услугите, лекарски и зъболекари кабинети, ресторанти. В руслото на Юлската концепция е и Указ 56 от януари 1989 г., подготвени са два закона – в областта на социалното застраховане и здравеопазването. Те са обсъдени през октомври и вървят в същата посока, както и сега – личен лекар, заплащане на лекарските услуги, здравни и, социални осигуровки, промени в пенсионното дело.



С други думи, самият Тодор Живков се е опитвал да се предпази като прави опит да извърши този преход от социализъм към капитализъм. Но тези усилия според мен са били обречени, защото промяната не може да стане със същите хора, а и събитията изпревариха намеренията му.

Имало е обаче и друг вариант – Тодор Живков и неговото близко обкръжение да се противопоставят на Луканов и реформаторите в БКП. Такъв сценарий се разигра в Румъния от Чаушеско. През юли 1989 г. се провежда заседание на Политическия консултативен съвет на Варшавския договор, на което Чеушеско се опитва да намери поддръжници, с които да изградят един антигорбачовски блок в рамките на социалистическите държави и се обръща и към Тодор Живков. Но Живков отказва да се включи в антиреформаторската група, защото той самият казва: „Аз съм реформатор”. Той е против Горбачов, но иска да се пребори с него с по-голямо реформаторство, отколкото предлага тогава Москва. Дори по-консервативно настроените лидери от социалистическия лагер – Хонекер, Хусак, Живков и Чаушеско, да се бяха обединили, едва ли са можели да се противопоставят или да спрат процесите в източноевропейските страни. Защото големият геополитически фактор в региона бе СССР. Така че, имало е и други варианти.

Такава алтернатива бе разиграна в Китай. Там управляващата комунистическа партия извърши реформа в икономиката към капитализъм, но запази политическата система на социализма. Но за държава като България този вариант не бе реалистичен.

- Преди 20 г. беше създадена комисия, която да разследва отговорността и вината на БКП. Как приключи работата й?

- Има няколко комисии, които се занимаваха с управлението на БКП. Едната от тях е парламентарна. Тя бе сформирана веднага след 10-ти ноември и трябваше да констатира какви са били злоупотребите и как е доведена икономиката на България до криза. Оглави я лично Луканов. Събрани бяха материали и документи, на базата на които се опитаха да осъдят Тодор Живко за икономическата криза. Но нито едно от тези дела срещу бившия първи не завършиха успешно. Документите, подбрани от тази комисия, по-късно бяха издадени в книжка от Народното събрание, по инициатива на депутати от СДС.

Две години по-късно, през1991 заработи и Комисия за отговорността и вината на БКП, с председател Александър Томов, на която аз бях секретар. Целта й беше да прецени какво от дейността на БКП след 1944 г. е било погрешно и е престъпление. Тогава за първи път една сериозна група от учени гледахме затворените дотогава архиви на ЦК на БКП и имахме готовност като историци да формулираме и грешките, и престъпленията на БКП и дейците й. Но после се проведе пленум на БКП, на който отхвърлиха напълно нашите проучвания. Вместо това приеха един чисто политически документ през март 1991 г. В него формално са маркирани грешките и накрая, във всеки от 4-те раздела в списък бяха изброени имената на хората, които са виновни за тях.

 Всеки  списък е съставен по времето, когато Андрей Луканов и Александър Лилов оглавяваха партията. В него попаднаха хора, които са изключени от БКП или са на други позиция от кръга около Луканов. Това идва да покаже, че по този начин те са си разчиствали личните сметки в партията. Сред нарочените са Пенчо Кобадински, Отнян Дойнов, който идва късно в ПБ и е технократ, Дража Вълчева, Димитър Стоянов, Атанас Малеев, Васил Цанов, Емил Христов, Ангел Цанев, Петко Данчев, Никола Стефанов, Нихо Ехиел, Тодор Стойчев, Лазар Причкапов, Николай Василев, Николай Жишев, Димитър Найденов. Затова си мисля, че този поменик е направен по чисто политически причини - да си знаят кой кой е в партията.

- Какви са грешките и престъпленията на БКП, коит открихте в архивите?

- Грешките са много. Престъпленията също са достояние на обществото, но чрез позицията на десните, а не чрез самооценка на БСП за миналото на БКП. Две са най-големите престъпления – политическите реппесии от 40-те г. на миналия век, Сталинският период, новото отваряне на лагерите в Белене и Ловеч и провеждането на "възродителния процес". Но няма документи, които разкриват кой стои зад "възродителния процес", затова отговорността е на цялата БКП и на първо място на Тодор Живков. БСП трябваше да признае тези престъпления и така да се раздели с миналото си, за да гради нова политика.

- Приемате ли твърденията, че държавността в България е в стадий на разпад?

- Ако гледаме какво става по улиците, очевидно има проблеми с държавността. Не би могло криминалното действие и корупцията да бъдат толкова открити и така видими, без да има проблеми с държавността. При една добре организирана държава те не могат да бъдат толкова нагли, както е в България. Да не говорим за състоянието на структури, свързани със сигурността, армията, за която бих казала, че на практика не съществува.

Скандалите, които ескалират у нас, говорят че има дълбока криза в българската държавност, и тя продължава вече 20 години. Но като членове на ЕС разчитаме на по-голямата държавност.

- Имаме ли други периоди в нашата историята, когато държавността е била в подобна криза?

- Да, може би през 20-те години на миналия в., след Войнишкото въстание, окупационния режим, последвалото управление на БЗНС, превратът на 9 юни, Септемврийското въстание. Тогава са налице конкретни причини за криза. Но и сега бихме могли да формулираме причини за това състояние. Разграждайки предишната държавност като комунистическа, възприемайки я като подтисническа, като вредна, дискредитираха до голяма степен и всички сили за сигурност. Заклеймяването на социализма, на всичките аспекти на тази система, лиши хората от перспектива, ценности, морал. През последните 8 години имаше някакъв опит да останем с усещането, че този процес на делигитимиране на държавността е приключил. Но сега той отново ескалира.

Но има и едно много просто обяснение – всичко произлиза от дълбоката алчност на човешката душа, която е непреодолима. И илюзията, че при социализма човек ще се откаже от тази алчност в името на общите ценности, на социалистическата личност, изведнъж умря. И когато пропадна и този експеримент, когато изчезнаха контролът, строгите правила, когато парите станаха най-висшата ценност, ние стигнахме до социал-дарвинизма, хората станаха такива, каквито са си били по природа.