Започнатата от правителството процедура по съгласуване с президента на назначенията в ДАНС не е жест на добра воля, а жест на безпомощност и подчинение

Пламен Асенов

Четири месеца след като започна да управлява, премиерът Борисов се раздели с политическата си девственост, като влезе в колаборация с президента Първанов.
За българската публика това стана безпощадно ясно само в рамките на два дни – от вторник до четвъртък тази седмица, когато съответните чаршафи бяха овесени да се развяват от прозорците на “Дондуков” 1 и 2, а също показани и в Парламента. Утехата е, че все пак цялата работа лъсна навреме. Защото истината можеше да се крие и по-дълго, което да доведе до разпространение на допълнителни заблуди сред обществото.

“Изненадващото” появяване на Бойко Борисов на срещата на парламентаристи с Георги Първанов във вторник беше определено еднозначно от медиите като знак за затопляне на отношенията между двамата водещи държавни мъже. Както се разбра след срещата, договорката е Борисов да върши разни работи в държавата и да носи отговорности за тях, а Първанов да не върши нищо - в опит да не му пречи. Бойко да храни народа с постна пица, а Георги да не налага вето върху пицата. Бойко да маха и да слага разни хора на разни постове, Георги да не прави въртели както с посланиците.....Засега.
Поводите за това сближаване обаче останаха напълно неизвестни на широката публика. Пък и от тясната публика май никой не се замисли много за някакви си поводи. Единственият опит за обяснение дойде от самия Бойко Борисов, който каза, че институциите в България трябва да работят в синхрон, защото това е добър знак пред европейските ни партньори.
Какъв добър знак е да работиш в близко сътрудничество с президент, обвързан с бившата Държавна сигурност, с президент, подозиран за контакти с бизнесмени, източили европейски средства, с президент, който е неприкрит проводник на руските имперски интереси в България, а следователно и в Европа, това само бат` Бойко си знае. Поне да се беше сетил, че няма как да е добър знак да работиш с президент, когото Европа вече години наред не кани дори на светски събития, камо ли на работни срещи.

От друга страна обаче случилото се бе и някак омаловажено. У наблюдателите изглежда задейства рефлексът, че “ние Бойко си го знаем, той сутрин говори едно, вечер друго, но важното е какво прави в крайна сметка”. И сякаш всички напълно забравиха, че доста време вече никой нищо не споменава за каквито и да било резултати от прокурорската проверка срещу бившия премиер Сергей Станишев. Или че до ноември трябваше да се направи преглед и правителството да се произнесе по съдбата на тъй наречените “големи руски енергийни проекти”, а вече сме декември. И много още други неща сякаш бяха забравени. А тъкмо те биха могли да бъдат – и най-вероятно са – в основата на осъществения пазарлък в името на “доброто сътрудничество между институциите”.

Но така или иначе, във вторник имаше само подозрения дали между двата бряга на “Дондуков” не се заформя някаква любовна афера и доколко има възможност тя да премине от думи към дела. Премина твърде бързо. Още в сряда, след настаналия цирк около въпроса за бюджета на президентството, свързан с напускането на РЗС и последвалото в четвъртък изгонването на Яне Янев от Парламента за обида към институциите и държавния глава, подозренията започнаха да се превръщат в увереност.

Не че орязването на президентските пари, което предложи Янев, би имало някаква съществена роля за напълване на хазната. Даже никаква роля не би имало. То е по-скоро символичен акт, който следваше да покаже, че тази държава наистина започва да се движи по нови, европейски правила на политическо поведение, че в нея се заражда нетърпимост към представителите на политическия макиавелизъм и интригите в полза на различни интереси, които не са от интерес за българското общество като цяло.
Само че заради твърде спорния “авторитет” на Яне Янев сред политическата публика в България, дори и тази разправия не се оказа достатъчна да затвърди напълно впечатлението за разцъфтялата любов необяснима между президент и премиер. И всички продължиха да се колебаят дали тя не е чисто платонична, едва ли не – да не преувеличаваме един случаен поглед, хвърлен през плета.

Само часове по-късно обаче се разбра, че никакъв платонизъм и никакъв случаен поглед няма, а че в потайна доба каквото е имало за вършене вече е свършено, каквото е имало за консумиране, вече е изконсумирано. Яснотата дойде от една реплика на Бойко Борисов, че е започнал процедура по съгласуване с президента за назначенията на двама заместник-директори на ДАНС – съгласуване, което не е предивидено по никой закон и значи се прави просто на “добра воля” от премиера. Иначе по закон самият той, по предложение на председателя на ДАНС, би трябвало да реши за въпросните назначения.

Някои вероятно ще кажат – хайде сега, това е дреболия, защо да и отдаваме такова значение. Само че не е дреболия. В политиката никаква дреболия не е фактът, че една институция, каквато е премиерът, се отказва от своите изключителни законови правомощия, за да ги сподели - доброволно - с друга, в известен смисъл конкурентна, институция, каквато е президентът. В политиката това е знак за подчинение точно по същия начин, както в глутницата знакът, че се предаваш, е като оголиш врата си пред зъбите на противника или му обърнеш гръб в разгара на битката за лидерската позиция. А в нашия случай доскоро президент и премиер водеха или поне изглеждаше да водят точно такава битка.
Големите почитатели на Бойко Борисов вероятно веднага ще се нахвърлят срещу казаното до тук с аргумента, че той е биткаджия по характер и че никога не би се оставил да бъде победен така лесно, на практика безгласно. Но по принцип е известно, че има няколко варианта това да стане. Единият е човек да бъде купен – като не може с пари, с много пари, както се казва. Вторият е да бъде заплашен така, че наистина да се уплаши. Третият е да се реализира някаква комбинация между първите два.

Има и четвърти вариант, който влиза в логиката на една резонна политическа игра, но който обаче изглежда по-малко вероятен. Той е следният – като си дава сметка, че има твърде много неща за вършене, а войната с президента не само би изцедила силите му, но и няма перспектива да приключи до близкия край на президентския мандат, Борисов решава поне да минимизира заплахите от страна на Първанов и се договаря с него, плащайки някаква относителна цена за относителното спокойствие, което получава.

Този “оптимистичен” вариант обаче, както казах, изглежда малко вероятен. И ключът за разбирането защо това е така дава същата реплика на Бойко Борисов за започнатата от правителството процедура по съгласуване на назначенията в ДАНС с президента. Това не е жест на добра воля. Това е жест, който издава безпомощност.

Така че който досега е хранил илюзии относно политическата девственост на премиера Борисов, би трябвало вече ясно да резбере, че от няколко дни, в резултат на новата любов с Първанов, той вече не е същият.

Разликата между тези двамата борисовци е като разликата между Санчо Панса. Единият Санчо, онзи от романа на Сервантес, е човек донякъде наивен, дори глупав, но когато става управител на Остров, оказва се човек със здрави житейски принципи и философия. Затова печели, дори когато губи. А другият Санчо, онзи от телевизионната реклама, която върви напоследък, публично демонстрира, че предпочита салама пред свободата. Затова и губи, дори когато печели.