Руските реакции на новината за евентуално разполагане на елементи на американската система за противоракетна отбрана на територията на България не са изненадващи. От тях прозира мисловното клише „Българите пак ни предадоха".
Тази страна не може да има собствена външна и отбранителна политика. Дори когато поради наши геополитически грешки тя стана член на НАТО и ЕС, а не на ОНД и на руско-белоруския военно-политически съюз, тя не бива да допуска на своя територия американски военни съоръжения, особено пък такива, които могат да бъдат насочени срещу Русия.”

Малко поколения имат щастието да станат свидетели по време на своя живот на разпадането на империи, определяли, моделирали и деформирали живота им за дълги исторически периоди. Подобно щастие имаше поколението преживяло през 1989 -1992 г. разпадането на съветския блок, на СССР и Югославия. За хората възпитани в парадигмата на имперското мислене и дългогодишната пропаганда в страните от реалния социализъм съществуването на държави като Съветския съюз и Югославия беше нормалното състояние на нещата, а настъплението на комунистическата идеология по света чрез износа на революция от СССР, КНР, Куба или други държави – естественоисторически процес и предопределеност на историческото движение на света към бъдещото световно комунистическо общество и единната световна съветска държава. Хората с подобно мислене още не могат да се отърсят от потреса си от разпадането на СИВ и Варшавския договор, от кървавото разпадане на Югославия и половин година след нея на доста по-мирното и безболезнено разпадане на Съветския съюз. Те продължават да смятат, че това е била най-голямата грешка и трагедия на 20. век.

Мнението изразено в туитър-блога на руския политик и дипломат Дмитрий Рогозин (постоянен представител на Русия в НАТО от 9 януари 2008 г. и учредител на нерегистрираната през 2007 г. партия „Велика Русия”) изразява руската имперска и империалистическа гледна точка към България, Балканите, Европа и света. Според тази гледна точка руската имперска сфера на влияние трябва да се запази върху страните, които е обхващала по-рано – на Балканите по възможност Сърбия, Черна гора и задължително България(!). Сръбската хегемония и миниимперско влияние също трябва да се запазят в по-голямата част от бившето югославско пространство – задължително в Македония, „православните райони” в Босна и Херцеговина и Хърватия, а ако е възможно и в отдавна албанизираното Косово.
Добре би било руските политици да не четат само своите пропагандни великоруски и съветски версии на световната история, а да осмислят, доколкото могат, и грешките на руската имперска и на съветската политика на Балканите. Ако го правеха, те щяха да научат, че през двете световни войни Русия на два пъти воюва срещу България (а не обратното!), България на два пъти стана жертва на руска агресия – през Първата световна война на руска агресия в полза на Сърбия и Румъния - в Черно море, беше бомбардирана и Варна от руски кораби, и в Южна Добруджа (руснаците се опитаха да я оставят под румънска окупация), а през Втората световна война станахме жертва на съветска агресия и с нищо непредизвикана окупация, налагане на марионетно правителство и насилствена, брутална съветизация на България.
Огромните дипломатически грешки в балканската политика на Русия преди и през Първата световна война доведоха до поражението й. Тогава Русия не подкрепи нито една от българските териториални претенции, предпочете да запази статуквото, установено през 1913 г. в полза на българските съседи Сърбия, Румъния и Гърция. В резултат вместо България да се включи във войната на страната на Антантата през октомври 1915 г., да разгроми омаломощената от дарданелската операция Турция след двуседмична кампания в Източна Тракия и триумфално българско влизане в Цариград, според експертната оценка на личния пратеник на цар Фердинанд ген. Стилиян Ковачев (натоварен да подпише в Истанбул военната конвенция с бъдещия съюзник Турция през август 1915 г.), България беше принудена да стане съюзник на Централните сили. Българите загубиха войната, но Русия пък беше единствената страна от Антантата, която загуби Първата световна война (формално с Брест-литовския мирен договор, подписан на 3 март 1918 г.) Като последица от пораженията й на германския фронт избухна Февруарската революция от 1917 г., а след това и болшевишката от октомври 1917 г., превърнала се в най-голямата трагедия в цялата десетвековна руска история. Неслучайно на Парижката мирна конференция през 1919 г. френски, сръбски и гръцки представители обвиняват България, че влизането й във войната през октомври 1915 г. на страната на Германия е удължило Първата световна война с цели две години, като при това е спасило Османската империя от очертаващо се поражение в края на същата 1915 г.!

Не може премиерът Владимир Путин, президентът Дмитрий Медведев, външният министър Сергей Лавров, или днешните руски олигарси да смятат, че могат вечно да живеят като рентиери върху заслугите на цар Александър Втори и неговите войници, поданици на тогавашната самодържавна империя, за освобождението на части от България от османско владичество през 1878 г. Днешните руски, политици и бизнесмени – олигарси нямат никаква заслуга за това. Както днешните турци не носят вина за злодеянията на Османската империя, причинени на десетките поробени от нея народи и унищожените от нея държави, включително няколко десетки мюсюлмански кралства и княжества – от Алжир през Тунис и Египет до Йемен и Кюрдистан.
Членството на България и на другите малки източноевропейски държави във военно-политически съюзи и блокове е право на техен свободен избор като суверенни държави. От членството в НАТО за съжаление пък произтичат не само предполагаеми изгоди, но и определени задължения както към Пакта като цяло, така и към неговия хегемон - САЩ.

Членството на Украйна в един или друг военно-политически блок или съюз от държави – НАТО или ОНД трябва да се решава от народа на Украйна, а не в Москва, Вашингтон или други столици. Ако Украйна влезе в НАТО и ЕС по волята на своето население, това не може да се превръща в трагедия за Русия, както и невлизането й в НАТО по волята на местното население не бива да се приема като драматичен външнополитически неуспех на САЩ. Сега засега украинското обществено мнение е силно поляризирано по отношение на членството на страната в НАТО (далеч по-слабо е това по отношение на ЕС). Някои руски, украински, дори западни анализатори предричат, че раздвоението по въпроса за членството в НАТО може да доведе дори до разделянето на държавата на две: Западна Украйна - проевропейска и пронатовска, и проруска Източна и Югоизточна част (включваща Крим и цялото черноморско крайбрежие).
Що се отнася до членството на Грузия в НАТО, което беше превърнато във външнополитическа цел от администрацията на президента Джордж Буш –младши, то след южноосетинската авантюра на президента Саакашвили от август 2008 г., то се превърна в химера. Грузия след тази война с Русия няма да допринесе с нищо за сигурността на НАТО, а само ще привнесе в Пакта неразрешимите си противоречия с Русия и претенциите си за „изгубените територии” Абхазия и Южна Осетия (подарени й навремето от Съветския съюз).

В този ред на мисли е време да отправим критики и към българското правителство. Едва ли най-подходящото място за известяване на българското общество относно „витаещото във въздуха” желание на САЩ да разположат елементи от своята система за ПРО на територията на България или в нейните териториални води е първата публична лекция на новия американски посланик в София, и то под формата на въпроси от организатора (почетния председател на Атлантическия клуб в България). Българското общество не бива да бъде подценявано по този начин. Такава важна новина би следвало да му бъде съобщена от външния министър, министъра на отбраната и дори от главата на изпълнителната власт – министър-председателя, който отговаря за всички важни оперативни и стратегически въпроси на държавното управление. Премиерът Борисов беше принуден да отговаря на журналистически въпроси по тази тема в петък, 12 февруари, едва след като те бяха провокирани от новината, прозвучала по време на лекцията на американския посланик същия ден предиобед!!!

Съществува реална опасност, за да успокои раздразнението на Русия, българското правителство да стане още по-отстъпчиво към руските претенции в икономическата и енергийната област и да позволи на руските компании да реализират трите големи руски инфраструктурни проекта в България, изцяло според своите интереси и първоначални замисли, като бъдат пожертвани стратегическите интереси на България. Руската държава и бизнес със сигурност ще окажат натиск Русия да бъде компенсирана заради разполагането на елементи на американската ПРО в България с приемане на (почти) всичките й искания относно собствеността в АЕЦ „Белене”, газопровода „Южен поток” и петролопровода Бургас – Александруполис. Вече се очертава следната картина: в България ще си имаме американски ракети и радари от системата за ПРО, а от друга страна - енергийни и инфраструктурни обекти, определящи задълго икономическия и политическия облик на страната – предимно или почти изцяло руска собственост. Американската инвестиция в областта на сигурността на българска територия каквато би трябвало да бъде ПРО не бива да се използва като разменна монета за отстъпки пред руски инвестиции в българската икономика и енергетика и гарантиране на руските интереси в тях.

Комплексът на малкия брат у българските русофили и комплексът на големия брат у руските управляващи не само спрямо България, но особено спрямо нея!, доведоха до устойчива патерналистична зависимост в отношенията Русия-България, която не позволява нито мисловно, нито практическо разграничаване на отношенията ни в сферата на духовните връзки от тези в области като икономика или международна политика. Тези комплекси очевидно все още се преодоляват трудно и това забавя поставянето на двустранните ни отношения на рационални и прагматични основи.
След като Русия не ни предоставя евтини суровини например, а ни ги продава по световни цени, то защо тогава ни убеждават, че за нас тя е някакъв по-особен, специален, близък и дори стратегически партньор?... Оказва ли „духовната ни близост” някакво влияние при формирането на цените (в смисъл поддържане на ниво под световните) на руските суровини и стоки, внасяни в България? Защо например китайците отхвърлиха офертите на „Атомстройпроект”, тъй като предлаганите от руската компания реактори за китайски АЕЦ, се оказаха с най-високата цена, а България предварително елиминира другите участници в конкурса за АЕЦ „Белене”, така че да остави руските реактори без конкуренция. Да не би защото те, неруските реактори, наистина щяха да ни излязат по-евтино? Става все по-явно налагането на олигархично-монополистичен подход, подплатен със силата на съответната държава в енергийно-инфраструктурните отношения между двете държави, а такъв силов подход Русия прилага и срещу други държави в Европа, да не говорим за ОНД – там тя просто не прилага други подходи.
Иначе защо един нефтопровод като „Бургас – Александруполис”, който преминава само на българска и гръцка територия, трябва да бъде 51% руска собственост?!! Не би ли следвало да бъде обратното – българският участък от тръбата да бъде 100 или поне 75% българска собственост, първоначално, разбира се, държавна, защото от руска страна партньори в проекта са мощни държавни или държавно контролирани компании, при това с многомилиардна борсова капитализация. Още по-странен за здравия разум е руският проект на българска територия АЕЦ „Белене”. Съгласно подписания договор основният изпълнител „Атомстройекспорт” самостоятелно ще решава каква част от дейностите ще възложи на подизпълнители, кои ще са те и ще ги определя без процедура за обществени поръчки. Ангажиментът на руския гигант е, че дейности за до 30% от бюджета на проекта АЕЦ „Белене” ще бъдат възложени на български фирми! В Русия обаче едва ли би било възможно чужда компания да строи такъв огромен инфраструктурен проект и да предложи само 30% от него на руски фирми.

Емил Асемиров
--------------------------------------------------------------------------------------
Авторът е е политически анализатор и писател. Издал е книгите „Пристрастен наблюдател”, 2002 г. – сборник статии и анализи, и „Османлия”, 2006 г. – роман за османския възход и още 15 разказа. Настоящата статия ще бъде включена в третата му книга „Есета за съвременността”, която предстои да излезе в близките месеци. Публикувал е над 40 статии по политически въпроси. Член е на Българското дипломатическо дружество и на Българското дружество за ООН.