Според дясната антикорупционна заявка на Борисов, Първанов и Доган трябва да влязат заслужено в ролята на врага, казва медийният експерт

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Лозанов, операцията срещу мафията „Октопод” е медийна бомба вече втора седмица. Защо българските разследващи журналисти не видяха за 10 години съмнителния бизнес и подозрителен обществен имидж на Алексей Петров?

- Общо взето е правило, че журналистическата машина не тръгва сама. За да се задвижи, й трябва събитие. И Алексей Петров във връзка с атентатите срещу него, или с осветляването му от Румен Петков след срещата с братя Галеви влизаше в полето на засилено медийно внимание и то съвсем не откъм добрите. Но също така е вярно, че не журналистиката го идентифицира като едно от най-опасните сенчести лица на прехода. И за това си има причини от различен порядък.

Първо е тъй наречената банализация на злото – толкова е устойчиво всекидневното нарушаване на нормите във всичко, че самото то се е превърнало в норма. Това е прокобата на прехода – не можеш да видиш злото, дори сам да не му принадлежиш. Под плаща на тази придобита морална слепота Алексей Петров е изминавал безпроблемно усуканите си социални маршрути.

Второ – страхът! Да се посочват публично конкретните носители на злото навсякъде по света е опасна работа, а в България двойно по-опасна, защото почти не съществуват територии извън него, където да се спасиш. Нито правораздавателната система, нито политиците, нито дори собствените им редакции не изглеждат достатъчно сигурна защита за нашите разследващи журналисти. Най-много те да използват конфликта на едни бандити с други, за да могат под покровителството на първите да разобличат вторите. Но тогава не можеш вече да си сигурен дали продължаваш да си журналист или си станал съучастник. А и не знаеш кога интересът отново ще ги съюзи довчерашните врагове и заедно ще те „поръчат”.

Трето – пак страхът! Съвсем конкретен, физически – да те залеят с киселина, да ти изпочупят кокалите… Алексей Петров съзнателно или неволно стана едно от нарицателните на заплахата срещу журналисти у нас. И сега, когато е арестуван, много от казаното или написаното за него в медиите носи реванша на дългото принудително премълчаване… Прилича на отприщена река, макар страхът да не е изчезнал, а само е паднал на дъното й: ами ако се измъкне, ако го пуснат?

Четвърто – неписаният договор. В нашето малко предмодерно общество повечето от силните на деня, включително и в медийната сфера, се познават добре и ако нямат специален повод да враждуват помежду си, се подкрепят, пазят се взаимно, според поговорката „Гарван гарвану…”. А от всичко, което излезе за Алексей Петров, стана ясно, че той им е принадлежал, бил е от недосегаемите, които са такива именно според неписания договор помежду им. Кълбо косми в гърлото на днешна България, което тя нито може да преглътне, нито да изплюе. Поне не наведнъж. Случаят с Алексей Петров дава надежда, че ако опита един по един, може би ще успее.

- Не е ли странно, че медиите демонстрират, че всичко знаят, а вадят факти, разработки и истории чак след като убият или арестуват някого?

- Вън от необходимата събитийност, за която вече споменах, тук, разбира се, влияе един неоконформизъм, в който обществото ни влезе след романтическия период на прехода и често медиите, вместо да търсят критически или поне алтернативни стратегии на властта, продължават нейните, харесва им да влизат в ролята на „орган” на този или онзи държавен мъж политик, полицай, прокурор и пр.

Но има и едно дефинитивно професионално разделение, която опира до това какво значи да знаеш – да си научил за нещо в частен разговор или да си получил публична информация за него. За жълтите вестници и сходните електронни издания обикновено е достатъчно първото. Така там излизат повече и по-скандални истини, но пък самото понятие за истина се размива, губи се. Тя се измерва по това доколкото те забавлява и ти вдига адреналина. Получава се някакъв екстремен инфотеймънт, за който не са и сънували там, откъдето идва понятието.

- Скандалът с октопода не е ли черна точка за свободното слово, как хората да вярват на медиите, че не са поръчкови и не работят избирателно, още повече, че Едвин Сугарев вече твърди, че мафията си има и вестник, а пък отдавна една политическа партия контролира дузина издания?

- Скандалът в случая не е толкова с Алексей Петров сам по себе си – това е в сферата на баналното, колкото във формите на легитимация, които нашата държава и общество му дадоха. Персоната „Алексей Петров” се появява в пресечната точка на бившата ДС и спортните школи, където поначало се акушираха субектите на посткомунистическото насилие, естествен „правоприемник” на комунистическото. Само че първото беше повече идеологическо, докато второто е повече физическо, което пък правеше решаващи силните мускули. Тук в скоби искам да кажа нещо за спорта – на стадиона или в залата той може да роди върхови човешки постижения, но щом излезе навън се превръща в културно неовладян източник на агресия. Независимо дали резултатът ще са счупени пейки от запалянковци или счупени глави от мутри, които преди това издайнически се наричаха борци.

Та Алексей Петров е такъв продукт – ДС-спортист-извън-спорта, който обаче службите на уж новата демократична държава пускат под една или друга форма до върховете си, от което пък кой знае защо той се оказва на ключови постове в държавни предприятия, като „Кремиковци” и НОИ. Но и това е малко – „пагонизираното” му мускулесто тяло е легитимирано и в академичната публичност от УНСС, а и в медийната – със статии и интервюта, докато накрая сам се сдобива с медиа. Поне според изключително настойчивата мълва, подклаждана и от това, че у нас правната прозрачност на медийните капитали е слаба.

Тъкмо търсенето на медийно влияние и легитимация обаче сякаш беше фаталната грешка на Алексей Петров, защото колко на светло може да излезе една тъмна фигура, без да му се опърлят мустаците. Едно е да дърпаш конците от мазето, а друго е да имаш публичен разказ за себе си, дори да ти помагат да го напишеш такива тренирани журналисти, като Патрашкова и Дачков.

Впрочем, преди да арестуват Петров, те се усетиха и демонстрираха желание да се еманципират от него, но след ареста му явно трябваше да изпълнят поети ангажименти и да се превърнат в пътуващата трупа за защитата му. Но според мен и това е временно, ако Алексей Петров бъде признат за виновен, те постепенно ще обърнат отношението си към него, докато се причислят към най-активните му критици, които при това знаят повече от другите. А и поне за Дачков вярвам, че накрая журналистическите мотиви побеждават останалите.

Иначе, разбира се, че нито има основание, нито по принцип може да се вярва на медиите вкупом. Човек, според индивидуалния си опит и вкуса си, трябва внимателно да си избере онази от тях, на която да се осланя и дори не на цялата, а само на отделни журналисти в нея. Аз мисля, че такива, които да го заслужават, винаги има. Личат си по посоката на погледа – когато говорят или пишат, гледат напред към аудиторията си, а не през рамо към някой зад тях.

- Във форумите на интернет хората искат битката с октопода да се пренесе и в медиите, които са зависими от политически и корпоративни интереси, и отдавна не са обективни?

- Дори тези негативни оценки да са справедливи – за съжаление потвърждават ги и докладите на външните наблюдатели, не мисля, че полицейски операции могат да помогнат на медийната независимост. Да не забравяме, че разработката „Галерия” се представяше за нещо подобно, а всъщност беше поредния опит за политическо „саниране” на журналистиката в памет на Живков и Брежнев. Въобще, в демократичния свят тайните служби нямат печеливш ход по отношение на медиите, те са тяхното обратно, доколкото медииите могат да бъдат наречени „явни служби”.

Възелът от проблеми, за който говорите, далеч по-лесно може да бъде развързан отвътре – чрез критически натиск на медиите една към друга. Чрез прекратяването на фалшивото примирие, в което те сега пребивават и влизането им в техния собствен дневен ред, така както наблюдават престъпността, корупцията или конфликта на интереси във всяка друга област.

- Хората са объркани, как да разчетат образа на Алексей Петров по знаците, които излъчи от ареста – представя се за жертва на Цветанов и Борисов, иска среща с американския посланик, страх го е, че ще го убият в килията, дъвчи дъвка пред независимия съд?

- Едва ли си заслужава хората да разчитат знаците, които Алексей Петров дава сам за себе си. Едно, защото голяма част от тях са тенденциозно разнопосочни, чиято цел е на принципа на заешките следи - да объркат аудиторията и да мистифицират образа му, така че да не се разбере кой е той всъщност, и в общата мъгла да се измъкне от собствената си самоличност. А някои от тях определено са „мафиотски нишани” – предупреждения и закани, адресирани към конкретни лица, за което само те си знаят.

Връзките и аналогии с Бойко Борисов обаче са далеч по-сериозна тема, защото изтъкването им в момента е основната стратегия на публичната защита на Алексей Петров – чрез полагането му като жертва на общия крах на справедливостта у нас. В смисъл: ако той е обвиняван, а Бойко го обвинява, това ще е несправедливост по-голяма и от тази, в която е обвиняван. Но дори да приемем, че пресичането в миналото на биографиите им може да е аргумент с днешна дата, в момента Борисов е министър-председател, т.е. той представлява не себе си, а тези, които са го избрали и Петров в последна сметка отговаря пред тях. А те нито са имали общ бизнес с него, нито са тренирали заедно… С други думи, Петров и застъпниците му искат да използват Бойко за спасителна лодка. Все още прошепваното, но с перспектива да увеличава децибелите си в търсене на подобия между им, трябва да измъкне Петров от бурята на общественото недоволство. Генералът, ще не ще, невидимо да му прелее имдж, или измерено по друг начин – спечелени на изборите гласове. Макар че той ги спечели, тъкмо за да вкара престъпниците на прехода в съда и съответно в затвора. Тоест, Петров иска невъзможното, вероятно окуражен, че досега неведнъж го е получавал. И ако този път не го получи има шанс това да се окаже повратна точка в отношенията между лидерите на държавата и лидерите на беззаконието, между публични ангажименти и лични сметки.

- Ще се отрази ли задържането на Алексей Петров и хората му върху политическия живот, какви трусове да очакваме?

- Ще се отрази, но не задържането им, а осъждането им и то и да бъдат осъдени, и да не бъдат. Осъждането на Петров има потенциала да се преживее като ритуалното разсичане на кентавъра „държава-мутра”, който от години опустошава нашите земи. А и Петров очевидно е достатъчно дълбоко забъркан в аферите на прехода, така че изваден от тях ще събори като плочки на домино каскади от злоупотреби с власт в различни времена и посоки.

Неосъждането му пък има потенциала да събори правителството, защото именно този случай, а не Маргините или Наглите, да речем, се преживява като начало на обещаното от Бойко и вече предизвикващо признаци на нетърпение възстановяване на справедливостта в нашето общество. Ако не стане нищо и Петров излезе от ареста на бял кон, на генерала ще му се наложи да слезе от своя, защото ще се подреди във върволицата от политици на прехода, излъгали очакванията на избирателите си. И тяхното недоволство, пропорционално на вложеното доверие, ще е в непознати досега размери. Въобще, както Бойко споделя, те с Петров от младостта си са били в състезание и сега на неговата карта е заложена самата държавна власт.

- Защо, въпреки силната пропаганда на МВР и прокуратурата с акциите срещу мафията, липсва ясен дебат в обществото по тази тема, хората сякаш не искат да се ангажират?

- Причините са много и някои от тях вече изтъкнах. Тук ми се иска да добавя само, че висящите съдебни дела водят до висящи обществени дебати, а висящите обществени дебати бързо излизат от публичността, тръгват по масите, обрастват със слухове и измислици, докато затихнат в черната дупка на „всичко е все същото”.

- Има ли опасност имената, които сега се изваждат около „Октопод”, да се превърнат в герои?

- Ако не бъдат осъдени, има, защото ще са победили новата власт и макар и негласно, ще са капитализирали доверието, което тя е загубила. На този принцип въобще в нас се създаде псевдогероическия разказ за мутрите и далавераджиите, а самата далавера се превърна в знак за престиж.

- Казват, че калпавите и корумпираните останали в България, а качествените се изнесли от тази територия. Имаме ли ясна представа в какъв народ се превръщаме извън митовете, които си самовнушаваме?

- На народа нищо му няма, народ като народ, той е „природна даденост”, като ромона на реката или звездното небе над нас. Оттам нататък започва неговата културна идентичност, а тя минава през колективната идентификацията с елитите. И тук вече идва проблемът, защото те най-често са отдадени на своето признание не заради него самото, а заради битовите облаги, които им носи; практикуват го не в перспективата на вечността, а на тленните привилегии. Така всичко става евтино, еснафско, кичозно. Бай Ганьо, който е създаден от Алеко като карикатурен герой, се е превърнал в типичен. И това в най-голяма степен се отнася за политическия ни елит, който не използва властта като шанс за историческо безсмъртие, а за да придобие нещо, което не му се полага. Заменя славата и величието й за джип, 50 декара край морето и службица за роднини и съпартийци. Заменката стана метафора на елитите на прехода, от което те самите бяха заменени със собствените си фалшиви подобия.

Но ако през всичките тези години все пак се появиха двама лидери, които като характер и целенасоченост да носят автентична воля за власт – Костов и Борисов. И след като въпреки това Костов се провали и сега му се налага да спи в политическия чертог на ГЕРБ, надеждите опират само до Борисов, т.е. в момента зависят от изхода от операция „Октопод”.
Иначе в глобалния свят едва ли вече си заслужава да говорим за емиграция – държавите и културите се разпростират далеч извън териториалните си граници. А и както сме свидетели, най-успелите ни емигранти се връщат и поемат ключови постове в управлението на държавата – напоследък Кристалина Георгиева, преди юпитата на царя. Друг въпрос е доколко това е в състояние да промени нещо.

- Какво да очакваме от опрощението, което Станишев и Борисов си дадоха на Заговезни?

- Нищо да не очакваме, защото и без това Станишев напълно се износи като политически враг на Борисов, при това сякаш единственият, и дори вече имаше риск клонът да се привие и той да започне да буди съчувствие. А и според заявката на Борисов, като носител на дясна власт, която се бори с корупцията във властта, други двама лидери много по-заслужено трябва да влязат в ролята на врага – Първанов и Доган. Това обаче в най-добрия случай са предстоящи серии от българския сериал, който, както знаем, все не се получава. И продължаваме да гледаме турски, докато не спираме да се оплакваме, че ги пускат.