26 Септември, 2007

Ана Кочева

За безспорно най-успешен кмет на София се счита инж. Иван Иванов. Следовниците му, заемали кметския стол, би трябвало по-често да прелистват страниците, посветени на този забележителен човек, и поне малко да се опитват да му подражават. Решихме да му обърнем специално внимание, защото действията му биха могли да бъдат разглеждани като наръчник за успешни кметове. А ако някой направи за София поне част от онова, което той е свършил, ще му бъдем признателни. 

  Иван Иванов е роден в Сливен, където според някои версии майка му е потомка на Хаджи Димитър. Баща му - полк. Никола Иванов е сред героите на Балканската и Междусъюзническата война. Иван учи в Стара Загора, след това във Военното училище в София, а през 1915 г. завършва инженерно строителство в Мюнхен, Германия. Тук среща и голямата си любов Матилда Хинце. И двамата били почитатели на музиката, та се срещат в концертна зала. Любовта помежду им пламва тутакси, за да не стихне докрая на живота им. След като Иванов се завръща обратно в България, поддържат седемгодишна епистоларна връзка. Тя запазва всяко негово писмо, разпределено съвсем по германски тертип по дати и години, завързва пликовете с красиви панделки... Докато не настъпва 1920 г., когато най-сетне избраникът й не се решава да поиска ръката й. Църковният брак е във Виена, после двамата пристигат в София, а през 1922 г. се ражда първото им дете – Елза. Следват Евгения и Бистра.

  След като още през 1919 г. Иванов е назначен за зам.-началник на водоснабдяването на София, той започва „да плува” в столичните проблеми, затова, когато през 1934 г. става кмет на града, назначението му е посрещнато с одобрение от софийската общественост. Заема поста 10 години, 3 месеца и 15 дни и това го прави най-дълго управлявалия кмет. За тези години наистина успява да изпълни своето, а и на софиянци желание – да превърне града в най-красивата балканска столица.

  Като специалист се е заел с изграждането на водопровода още преди да стане кмет. Строителен комитет е ръководил дейността, но заслугите на Иван Иванов са решаващи. А идеята столичани да пият от водите на Рила се е родила още през 1918 г. През 1924 г. започва строителството на водопровода. Вододайната зона е 196 кв. м. Най-високата точка на водопровода е на 920 метра над равнището на София, което позволява на столицата да пие най-евтината вода на света. Кметът първоначално се заема да ликвидира предвоенните заеми, които тегнат над общинските финанси. Паралелно се заема и с концесията за електрическото осветление на града, по онова време отдадено на белгийско дружество. В началото концесионерът бил изряден, но постепенно започва да нарушава споразумението за закупуване на енергията от общинските централи. Кметът Иванов решава, че не може нагло да се ползват протекциите на Великите сили за огромни печалби на гърба на софиянци и тръгва към прекъсване на споразумението, а оттам и на концесията и въпреки огромните пречки не отстъпва от тази справедлива позиция. В крайна сметка извоюва победа, която години след това в т.нар. „Народен съд” се опитват да омалоажат, да го обвинят в нанасяне на вреди на града и общината. Документите обаче говорят обратното.

Кметът е работохолик. Работният му ден започва рано сутрин с обиколки по улици и строителни обекти, продължава със заседания на техническия съвет, където показва кусурите, които сам е видял и изисква да се отстраняват бързо. До обяд се среща със служители и граждани, вратите му са винаги отворени. Най-сериозни са финансовите реформи: въвежда се сборният данък, обхващащ преки данъци и такси за имотите. Редовният бюджет на общината е пипнат така, че да не е консумативен, а да е градивен. За пръв път в историята на СО въвежда строги условия в служба „Чистота”: там започват да назначават само отслужили мъже. Трябвало да носят чисти униформи и да са приветливи. Мият улиците и площадите на града, два пъти седмично събират боклука. През 1940 г. имало вече 830 служители с 30 камиона. Самите софиянци са въвлечени в кампанията, а София по онова време е така чиста, че руските емигранти, живеещи тук, я наричали „красавицата София”. Създава се и общинска полиция, стража, пазеща общинските обекти, следяща за чистотата и (забележете!) преследваща контрабандните строежи. Същевременно се работи и в областта на здравеопазването – факт са 4 нови лечебници, общински родилен дом за бедни, спасителна служба за първа медицинска помощ, но най-вече общинска болница с четири павилиона за различни видове заболявания.

  Реформите са всеобхватни – премахват се старите фирми, будки, стълбове, огради, пазарища в центъра и наоколо. Повишават се изискванията за естетично оформени витрини на магазините, дори железните капаци и решетки трябвало да бъдат издържани. Преустановява се движението на трамваи по „Пиротска” и „Цар Освободител”, за да не се пречи на пешеходците; преоборудва се пожарната; през 1941 г. се създава служба „Културни грижи” с началник писателя Петър Славински и библиотекар – Орлин Василев. София живее в златното си десетилетие. Променя се панорамата и в полите на Витоша. Павират и обновяват улици и площади, модернизират водопроводната и канализационна мрежа, коригират Перловската и Владайската река, оформят алейни булеварди с много насаждения и тревни площи; градините и парковете нарастват. По това време се подготвя генералният градоустройствен план на София, известен под името „Мусман”. Той и досега не е реализиран, но частично е в основата на много градоустройствени решения. През 1936 г. е изградена нова сграда на „Славянска беседа”, строежът на безспорно красивата БНБ завършва през 1939, издигат Природо-научния музей, който след разрушаването му през войната е възстановен, но не в същия му вид. Държавният музикален театър „Стефан Македонски” отваря сцената си през 1938; любимо място за софиянци е и зала „България”, където е монтиран орган на фирмата „Зауер”. И тя е разрушена от бомбардировки, но нов орган се появява чак през 1974 г. Започва и разширяването на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, строителството на Телефонната палата и Народната библиотека; през 1937 г. е построена сградата на Държавната художествена галерия. Появяват се и обществените бани – в Подуяне, Банишора, Лозенец. Врати отварят новопостроени училища – „П.П. Славейков” в Лозенец, „П. К. Яворов” – в „Хаджи Димитър”, „Марин Дринов” – в „Захарна фабрика”. През 1935 г. тръгва автобусният транспорт, през 1941 – тролейбусният (първият тролей е по линията София – Горна баня). Започва и териториалното окрупняване на София с присъединяване на близки села Бояна, Княжево, Горна баня, Слатина, Красно село, Дървеница, Драгалевци, Надежда). Естествено не закъсняват и международните контакти. София често намира място в чуждата преса, кметът непрекъснато получава покани, кани и той.

Междувременно обаче европейската и балканска политика придобива нов обрат – Третият Райх е настойчив в желанието си да привлече България като съюзник, което се случва с подписа на Богдан Филов през 1941 г. Военните действия застигат и българската столица. През 1943-44 тя е бомбардирана зловещо от английската и американска авиация – центърът е напълно разрушен, жертвите са 2477. Голямото дело на кмета е сринато с един замах, но той не губи надежда, че София ще се възстанови. След войната обаче за беда той вече няма да участва в повторното й изграждане.

 Веднага след 9 септември талантът и човещината на кмета бързо са забравени и той е арестуван. Първоначално обвиненията срещу него са икономически, после стават и политически. На 21 април 1945 г. Иван Иванов е осъден на доживотен затвор. Обвинителите му са затруднени какво точно да изфабрикуват, за да го затворят, защото почтеността му е била пословична, не е присвоил нито стотинка, работел е денонощно за благото на софиянци. Фатално за Иванов се оказва едно негово стихотворение, публикувано в "Зора". В него се казва: "Нека падат тука бомби, ще се крием в катакомби". Негодувание заради тези стихове залива целия град и столичани са готови да разкъсат кмета-поет с позорната титла "апологет на фашизма". А докато е в затвора, народната власт се обръща към Съветския съюз с молба да им изпратят специалисти за построяването на язовир "Искър". От Москва обаче идва отговор, че България си има световен хидроинженер - Иван Иванов. Още докато е в затвора, започва да прави чертежите на язовира. Всяка сутрин двама милиционери го водят в проектантската стая и след края на работното време го връщат в килията. Две години по-късно, през 1946 г., е помилван. Язовирът е пуснат в експлоатация на 6 септември 1954 г. и е наречен на името на Сталин. А Иван Иванов умира след тежко и мъчително боледуване през 1965 г. Но язовир "Искър" досега осигурява на всеки софиянец по 300 литра бистра и относително евтина вода на денонощие.

И ако ония десет години, когато забележителният кмет е работил за София, заслужено се определят като „времето на Иван Иванов”, сега София отново има въпиюща нужда от действен и интелигиентен човек с визия и възможности отново да възвърне европейския облик на главния град.

 (продължение четете в петък, 28 септември)