1 Октомври, 2007

Френските аналитици, към каквито и служби да са те, са си направили труда да разгледат процесите в България през последните 10-15 години. Те са подложили на безпощаден анализ действията на управляващите от различни политически формации.

Няма да преразказвам написаното в European Security. Ще кажа само, че в предложеното четиво има няколко главни герои. Единият - това е страшната корупция, обхванала всички етажи на властта, сковала обществото, което все по-малко мисли за съпротива. Вторият е някогашната Държавна сигурност, която продължава да направлява и манипулира обществени и политически процеси чрез свои хора, имплантирани във властта. Третият герой е Ахмед Доган. На него са отделени най-много внимание и място. Цитирам: „Изказванията му са не само изумителни, но и истинска провокация. За това може да се съди от следните примери: запитан по време на телевизионно предаване в най-гледаните часове,  на въпроса : « Вие обещахте да ни кажете как са били финансирани политическите партии, една много интересна тема, за която никой не говори. Кажете, вие, който  познавате  всички ? », Доган отговаря : « Те ви баламосват фино с приказки за дарения... Вижте какво става в целия свят, от Америка до Япония, всяка партия има обръч от фирми... И за да отговоря на въпроса ви за финансирането: Ако аз не съм способен да построя къща като тази, как бих могъл да претендирам, че ще мога да решавам проблемите на държавата? Ако си мислите, че имам по-малко власт от един банкер, то тогава не можете да разберете какъв е потенциалът на един политик. През последните петнадесет години почти половината от бизнесмените в тази държава, които са  се издигнали, ако са това, което са днес, то е благодарение на мен, или поне на моето съгласие... » Може ли да се каже, че това са "празни думи"? Със сигурност -  не, тъй като всички изявления на Ахмед Демир Доган в медиите са в същия дух. Без да се забравя онази многозначителна фраза: « Пътят на България към Европа минава през Босфора ».  В собствената му партия такива приказки не само че не шокират, но някои от приближените му дори му подражават. Например г-н Фахри, който заяви във Варна: « Ние купихме гласовете на 2500 роми в Дългопол, 1800 в Долен Чифлик, над 500 в селата Каменар и Игнатиево и на стотина на турската граница ... » Последният бисер, който е и още едно признание на Доган: «Няма значение дали политиците са прозрачни, обективно, мнозинството от тях са извън обсега на обществото като такова. Защото професионализмът в политиката е обратно пропорционален на прозрачността». С докторат по философия и такива принципи, Ахмед Доган се счита за «недосегаем».

Френските анализатори не са ни изненадали кой знае колко, защото мислещата част от българското общество отдавна знае тези неща. По-важно е друго: научаваме, че във Франция има среди, които са обезпокоени и дълбоко не приемат подобни тези. Това е знак от държавата, която съвсем скоро ще поеме ръководството на ЕС, че подобно поведение не се вписва в европейския модел.

Четвъртият герой е президентът Георги Първанов. Описани са връзките му с ДС, връзките му със социалистическата партия и връзките му с Ахмед Демир Доган и ДПС. Френските автори смятат, че държавният глава би трябвало да се разграничи от някои действия и изказвания на лидера на ДПС, но в крайна сметка това е само мнение на чужди автори.

Не твърдя, че European Security са открили Америка, като са написали известни неща за българския политически климат. По-скоро интересни са изводите, а те не са в полза на политическата класа у нас, за политическия елит - да не говорим. Авторите дори стигат до там, да препоръчват на своя президент Саркози да не се среща с Доган в София. Очевидно това те биха приели като голям гаф. Дали European Security изразява мнението на повече или по-малко французи, не се наемам да гадая. Странното в случая е друго: мълчанието на българските медии. На мен се обадиха хора от чужбина, които ми казаха за публикацията. Като човек от бранша се зарадвах, че изданието ни ще има своя „удар" за ден-два. Статии за България се появяват не толкова рядко в чужди издания, но този път ставаше дума за доста авторитетно електронно издание, както и за знаменателен повод - посещение на френски президент в София, което се случва доста рядко и винаги по някакъв страничен от политиката и двустранните отношения повод (зараждащо се дисидентско движение и предизвестен упадък на соцсистемата, а сега освобождаването на българските медсестри от либийския затвор). Не омаловажавам визитите, напротив, те са свързани със съдбовни за страната и обществото ни моменти от най-новата ни история. Иначе Франция не е известна с интереса си към България, що се отнася до правене на политика, глобални планове или бизнес. Та публикувахме, макар и с известни съкращения, аналитичния текст на European Security. Броячката отчете, че е прочетен от няколко хиляди души. Сигурен съм, че поне 50 от тях са колеги от различни издания. Те от своя страна сигурно са споменали на планьорките за въпросното писание. Какво се е случило оттам нататък, е в зоната на догадките. За някои главни редактори предполагам, че са казали да не се публикува и цитира Frognews.bg, защото е „някакво си издание", което те не искат да „легитимират", защото са голяма и мастита медия. Това е елемент от българската психология и даже го разбирам... Други обаче са вдигнали телефона на президента, после на някой от приближените на Доган (рядко си позволяват да безпокоят лично Доган) и надлежно са се информирали дали е удачно да се пуска съобщение за подобен текст. Получили са указания и са постъпили по целесъобразност. Така де, защо ще се дава гласност на някакви си френски анализатори, които написали нелицеприятни неща за водещите ни политици Първанов и Доган. От тяхна гледна точка, имам предвид услужливите медии и техните патрони, те са си прави: да запазят образа си чист и неопетнен. Доколко това е възможно - отделен въпрос, но опитите да се спусне информационна завеса дават временен резултат и си струват усилията, дори цената да е мълчанието на медиите.

Възможен е и трети вариант: шефовете на медии да са преценили, че казаното е маловажно и неинтересно. Това обаче би било мислене, близко до фашизма и комунизма, когато някой друг определя кое е важно и кое трябва да се чете, и кое - не.

Въпросът е, обществото ни кой от трите варианта ще избере за най-реален. Или няма да приеме нито един от трите, защото са ретроградни всичките. Не знам... Страшно ми е да си помисля дори, че това се случва всеки ден, че медийни шефове и техните политически „бащи" решават вместо нас какво да ни се позволи да знаем и какво не е за „нашата уста лъжица".

Има обаче една утеха: битката вече започна. Коя битка? Между хартията и интернет. Данните за жертвите сочат, че големите стават все по-малки (падат им тиражите), защото малките стават все по-големи. Знам и на чия страна е бъдещето, но не е нужно да ви казвам, защото и вие знаете.