Притеснява ме слабостта на ГЕРБ пред руските домогвания в енергийната сфера. До комунистическия преврат на 9-и септември 1944 г. е имало национален консенсус за икономическото развитие на България, казва историкът.

Пламен Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на повече от десет монографии в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини.

Интервю на Мая Стоянова

- Проф. Цветков, каква е оценката на един историк за стартовите месеци от управлението на ГЕРБ?

- Трудно ми е да преценя, в България реформите бяха дълго отлагани. Това, което сега ме притеснява е, че и това правителство е податливо на натиск, защото става дума за болезнени реформи. Например, то направи отстъпление по отношение на идеята да се увеличи трудовият стаж и възрастта за пенсиониране. В тази посока ЕС е много по-изостанал в сравнение със САЩ, където никой не говори за пенсиониране и трудов стаж, а всичко зависи от работоспособността на дадения човек. Притеснява ме и това, че правителството не е достатъчно твърдо по отношение на руското домогване в енергийната сфера. В тази област трябва да се действа много по-категорично. Тук бих искал да не се съглася с министър-председателя Бойко Борисов, който каза веднъж, че с Русия имаме особени връзки, тъй като тя ни е освободила от турско робство. Така не трябва да се говори, защото това насърчава най-ретроградните тенденции и в самата Русия . А така наречените русофили са всъщност хора, които дълбоко в себе си мразят руснаците. Защото, вместо да показват на тези хора, че могат да скъсат със комунистическото си минало и да възприемат европейския начин на поведение и действие, да станат и те нормална държава, насърчават техния шовинизъм и имперското им самочувствие, с което им правят лоша услуга. Такова мислене може да има само човек, който страшно много мрази руснаците.

Притеснява ме много и гръмогласната поддръжка на “Атака”, която настоява за прогресивно подоходен данък. Това според мен е чугунено комунистически данък, който би съсипал бизнеса. Твърде демагогски е и Данък лукс, който нищо няма да донесе за бюджета. Въобще много трябва да се внимава с данъците, тъй като ако те се увеличат прекомерно, бизнесът ще мине в сивата и черната икономика, а това ще бъде фатално за държавата. Бойко Борисов, поради някакво криворазбрано себелюбие, не прие разумните предложения на Синята коалиция за икономическата реформа. Защото, кой каквото иска да казва, но Иван Костов и Мартин Димитров наистина разбират от икономика.

И още нещо много важно – освен да се търсят виновниците, които са злоупотребили със българските милиони, трябва да се създаде ефективна система за максимално усвояване на европейските пари, с необходимия професионален капацитет и механизми, да се пресичат всякакви злоупотреби. Да не забравяме, че една от предпоставките за Полското икономическо чудо, единствената страна, в която няма рецесия, е оптималното усвояване на европейските средства. Това е един от успешните начини, за да бъде съживена и българската икономика.

- Има ли в българската история и други периоди, в които държавата да се е нуждаела от тежки реформи?

- Днес кризата у нас не е толкова тежка, ако я сравняваме с Ирландия, Литва, Латвия и Естония, които имаха много големи темпове на растеж преди кризата. Затова пък на България ще и трябва доста повече време, за да излезе от рецесията.

Но кризи като днешната у нас е имало много – като се започне от последните две десетилетия на 19 век, та чак до края на първото десетилетие на 20 век. Тогава растежът на БВП е 1.2%,, което е жива стагнация и това продължава дълго време. Едва в навечерието на войните – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна, започва растеж. Но след края им, като победена страна, на България отново и трябва доста време, за да съживи икономиката си. После следва Голямата депресия 1929-1934 г. и едва след това започва невероятен стопански подем, който забележете продължава не до 1939, а чак до 1943 година.

Това, което прави ситуацията днес много различна е, че преди 1944 г. всички български правителства, с изключение на кабинета на БЗНС, с премиер Александър Стамболийски, въпреки своите партийни различия имат невероятно еднакъв подход към стопанските проблеми. А това говори за една приемственост, която естествено се отразява по съвсем различен начин на родното стопанство. Тоест, можем да кажем, че до идването на комунистическия режим е имало национален консенсус за икономическото развитие на България.

- Бойко Борисов и правителството поеха битка с организираната престъпност, къде трябва да се търси генезисът на родната мафия?

- България, която е най-бедната страна в ЕС, е много, ако не и най-корумпираната – това никак не изглежда добре. Тези връзки са отдавна, но до сега прокуратурата не искаше да говори за това, а се сетиха, когато дойде на власт правителството на ГЕРБ. Генезисът на днешната мафия трябва да търсим в комунистическата Държавна сигурност (ДС). Тя започна да създава нов тип капиталисти. Това беше политика на Съветската империя, чрез ДС да разработва наркоканали, за да дестабилизира Запада. От там тръгнаха наркотрафикът и наркобароните. Престъпността остава изключително жесток проблем, но сега, когато управляващите са започнали да правят нещо, не трябва да се плашат и да отстъпват. Според мен един от начините да се пресече октоподът е приемането на нов Избирателен закон, даже на нов Избирателен кодекс. Не случайно ДПС и БСП писнаха първи като се заговори бюлетините да не се броят в местни избирателни секции, а в регионални центрове. Така обаче те не могат да контролират вота, а това е силата и на двете формации. Когато те загубят този контрол, тези две мафиотски структури, защото за мен те не са политически сили, ще загубят и почва под краката си. Но както виждате, навсякъде по света има също скандали, има борба с мафията. В истински демократичните общества обаче това е изключение от правилото, а при нас е правило. Когато и при нас тази битка стане изключение от правилото, ще се види някаква светлина, ще има надежда за хората.

- Образователната ни система още мирише на комунизъм, но когато се пристъпи към реформирането й, реакцията бе съпротива.

- Образованието е консервативна система, затова всяка промяна естествено предизвиква обществена реакция. Но ако търсим останки от предишния комунистически режим, то те са може би най-силно изразени в образователната система. Има и по-дълготрайна причина и това е, че философията на образованието у нас не е мръднала дори от края на 19 век. Продължава да се акцентува на количественото натрупване на знания, а не да се обръща внимание на уменията. Днес обаче пазарът се променя толкова динамично, че никой не може да го предвиди дори след една година. Ако искаме да имаме добре подготвени млади хора, естествено е те да имат нужда от такъв тип образование, което да ги прави максимално гъвкави за този пазар. В тази посока е и образователната реформа. Във философията й е заложено младите хора да получават не само основните познания, но и да формират умения, максимално бързо да се адаптират към една изключително динамична ситуация. Първата крачка в правилната посока вече е направена - да се набляга върху основните познания, без да се затрупват учениците с чудовищно количество фактология, която е непосилна за тях. От друга страна обаче, би могло да се помисли дали по този начин трябва да се оценяват техните знания, доколко адекватни са наказателните мерки за учениците, залегнали в новия закон.

- Президентът Първанов вчера наложи вето върху Закона за развитие на академичния състав с аргумента, че би искал да защити интересите на младите учени и научния потенциал. Какъв е конфликтът?

- Освен проекти, нищо друго не съм видял за този закон. Но той също предизвика сериозни реакции в научните среди. И срещу него има сериозна съпротива, защото от него пък зависи как ще се променя образователната система във висшите училища. По същественото е обаче, че тези два закона са твърде свързани. Защото сега има взаимни обвинения и от двете страни. Учителите от средните училища обвиняват преподавателите във вузовете, че подготвят лоши специалисти за образователната сфера. Висшите учебни заведения пък обвиняват средното училище, че подготвят изключително некачествени кандидат-студенти. Това според мен не се дължи толкова на факта, че все повече млади хора предпочитат да учат в чужбина и това не е беда, след като България е членка на ЕС. Но следването в чужбина е свързано с разноски, които не всяка българска фамилия може да си позволи. Дори когато учиш в Германия, където не се плащат такси за обучение, има доста по-големи разноски за храна, квартира и други, и човек трябва добре да си направи сметката. От друга страна, има го и обратния процес – доста повече чуждестранни студенти вече предпочитат да се подготвят професионално в България, тъй като някои наши висши училища са атрактивни за тях, заради по-ниските такси и качествено образование, което предлагат. Затова бих казал, че причина за качеството на кандидат-студентите е преди всичко демографския срив.

- Парламентът гласува да бъде закрита Висшата атестационна комисия (ВАК), като идеята е да се делегират права на университетите сами да присъждат академичните длъжности. Това ли е правилният начин да се селектира академичният състав в българската наука и образование?

- Така е в цял свят. ВАК е една съветска институция, която имаше цензурни функции. И според мен няма нищо страшно самите университети да си определят критериите, по които ще присъждат докторска и преподавателски степени. Защото съвсем различно е дали си професор от Харвард, или си професор на Славянската академия в град Саранск, столицата на Мордовската автономна република, за която академия аз дори се съмнявам че съществува. Добре е да се знае, че всяко висше учебно заведение при този свободен пазар би направил самоубийство, ако под конвейер произвежда доктори, доценти и професори, както и да раздава дипломи срещу заплащане. След няколко години подобни практики, на него вече никой няма да гледа сериозно и никой няма да си праща децата да следват в този университет. Тоест, всеки ВУЗ ще трябва да си пази реномето, като дава качествено образование. Това означава високи критерии при даването на съответните научни и преподавателски степени, преподавателите постоянно да се доказват. А едно учебно заведени, което държи на високо реноме, означава качествени преподаватели и повече кандидат – студенти. С други думи, всеки университет е мотивиран да има много по-високи критерии при присъждането на титлите, в сравнение с тези на ВАК и всички тези критики към новия закон не са основателни.

- Но има среди, които са против подобна реформа, кой се страхуват от закриването на ВАК?

- Страхуват се мързеливите. Това са хора, които, когато се каже, че и субсидиите за университета ще зависи от качеството на образованието, което означава, че трябва да се работи здраво, започват да протестират. Съществува и една изключително чудовищна по своята ретроградност идея - да се даде право само на онези университети да присъждат академични степени, които получат най-малко оценка “много добър” от Националната агенция за оценяване и акредитация, една също ретроградна институция. В нея влизат предимно хора от БАН и държавните университети – СУ ”Климент Охридски”, УНСС, за който има един много хубав афоризъм – “Промоция УНСС – изпитът струва 200 лева и едно прасе”, може би това е най-корумпираният университет в България. И тези синковци ще оценяват другите висши учебни заведения. Естествено е, че те ще оценяват своите вузове много високо, а останали - по-ниско. Очевидно подобна оценка не може да бъде обективна. Затова акредитацията на българските университети задължително трябва да бъде давана от международна институция. Това е верният път.

- Нормална практика ли е да има “ята от летящи професори”, не се ли пресичат интересите на вузовете?

- Това прелитане между университетите се получава от неволята, защото много научни работници получават мизерни пари. Но ако се закрият част от университетите, някои от които звучат доста измислено, тогава ще има възможност и за по-високи заплати на преподавателите в останалите вузове. Тогава няма да има такова летене от университет в университет. Но пък тези преподаватели трябва да се доказват. Има идея да се види кои университети могат да привличат повече студенти и това да бъде критерият, по който да се категоризират, респективно – дали да остане този университет, дали да се слее с друго висше училище, или да бъде закрит. Тази категоризация обаче трябва да стане от международна институция, тъй като всяка българска институция буди дълбоки съмнения за корумпираност и необективност.

- Министър Симеон Дянков нарече скандално учените в БАН “феодални старци”, справедливо ли беше сравнението му?

- БАН е една институция, която за жалост е по-стара и от съвременната българска държавата. Но след нахлуването на Червената армия на 9 септември 1944 беше изцяло съветизирана. Колкото до фразата на г-н Дянков, аз не съм съвсем съгласен с него. Бих казал, че това са по-скоро “червени динозаври”, а не феодални старци. Според мои колеги от природоматематическите науки, най-вероятно министър Дянков е имал предвид една масова практика в академията - некадърник на сериозен пост да си хваща няколко "крепостни селяни", на които става съавтор на научната разработка, която те са написали. Защото, ако той не им е съавтор, те нямат никакъв шанс да израстват професионално. Очевидно става дума за една шапка, която е комунистическа, дори сталинистка. И ако в българския език имаше четири степени за сравнение, аз бих казал, че по отношение на БАН те са: комунист, по-комунист, най-комунист, академик. Това са изключително тъмночервени хора, които много добре отговарят на афоризма на Радой Ралин: “Сит търбух за наука глух”. Някои от тях може би в миналото са се занимавали с наука, но то е било прекалено отдавна. Цялата кариера на много от тези хора обаче е била създавана на политическа основа. Такъв е примерът с Александър Лилов, със Стоян Михайлов – идеологът на насилствената смяна на имената на нашите съграждани от турско потекло. Тези хора са академици на БАН, но знае ли обществото какъв е конкретният им научен принос? Бих направил едно уточнение – във всеки институт 20% от хората се занимават с наука, останали не правят нищо и лежат на тези, които се интересуват и правят някаква наука, но всички те получават мизерна заплата. На това нещо трябва да се сложи край. Не може 80% да лежат на плещите на данъкоплатеца, а онези 20% мислещи хора да бъдат подтиснати от една гигантска машина от некадърници и паразити, тъмночервени елементи на върха.

- Българинът обаче продължава да гледа със страхопочитание на БАН, какво бъдеще трябва да има тази институция?

- Аз също бих подкрепил съществуването на БАН, но не и в този вид. Той трябваше да бъде реформиран отдавна, но сега тази променя изглежда безнадеждно закъсняла. Още в началото на 90-те години се повдигна проблемът БАН да бъде свързан с университетите, така, както е в белите държава – не поради расови причини, а заради това, че не и ги е газил червеният валяк. Защото по-голяма част от науката се прави наистина във висшите учебни заведения. Там имаме съчетанието на конкретната дейност, която лесно се измерва, защото става дума за конкретен труд. Тя лесно се вижда като резултат и оттам идват и пари за изследвания. Подобно сътрудничество у нас обаче не се получи. Ще ви дам един пример – от началото на 90-те има рамков договор между БАН и “Нов български университет”. Но от този договор нищо не произлезе, освен някои от работещите в БАН да бъдат преподаватели на половин щат в НБУ. Очевидно няма никакво желание за реформа, никакво желание за отваряне на БАН към университетите. Но най-жалкото е за тези 20%, които наистина милеят за наука, искат тази наука да се развива. Те обаче са оковани от една паразитна маса и една шапка, която поради комунистическата си същност, е противник на всякакви реформи.