Свети великомъченик Георги Победоносец е една от уникалните личности в християнската история. Името му се радва на особената почит не само сред последователите на кръста, но и на мюсюлманите - шиити и сунити, роми и др.

Мая Стоянова

По българските земи войнът с копие, който убива звяр е сакрално божество от няколко хиляди години. Предците ни са оставили много свидетелства за този митологичен образ.

Според утвърденото от църквата житие на светеца, Георги се ражда в Кападокия (Мала Азия). Получил добро образование и едва 20-годишен е удостоен с висока военна титла – признание за качествата му на пълководец. ин на богати родители-християни, Георги става страстен привърженик на Христовата вяра. По-късно е подложен на жестоки мъчения заради Исус и непреклонността да се откаже от него. С вярата си Георги извършва многобройни чудеса. Обезглавен е през 288 г. по заповед на римския император Диоклециан. След мъченическата си смърт се превръща в символ на "идеалния войн-християнин", става светец-покровител на войните и армията.

Митът за убийството на змея от Св. Георги се появява чак през 10-11 век, когато християнството утвърждава позициите си далеч извън пределите на Светите земи. Сюжетът със змееборството се налага като основополагащ и в средновековната иконографията, и така става популярен в целия християнски свят. По това време св. Георги, както и останалите светци-конници – св.Димитър, св.Мина, св. Тодор Тирон, св. Тодор Стратилат, св.Нестор, св. Меркурий и св. Сисой, се утвърждават като бойци, медиатори между земното и небесното войнство. Тяхната специфика е да бъдат водачи – конници, което предпоставя появата на врагове – чудовища, извънземни демони, хора на злото, с които светците воюват и винаги побеждават с божията воля в името на доброто. Това определя и сходството в техните житейски версии на различни географски ширини.

Най-богато на събития обаче е житието на св.Георги. Редактирано многократно от светите отци, той няма опорна точка в реално съществуващ протообраз. Затова в него изследователи – теолози и историци, разпознават един дълбоко синкретичен по своя характер персонаж.

През вековете много популярни стават паралелните изображения на св.Георги и св.Димитър – на коне, галопиращи на дясно, облечени във военно облекло – къса туринка и хламида, въоръжени с копия и мечове. При св.Георги се открояват кръгъл щит и колчан – цилиндричен калъф, предназначен за носенето на стрели. Той поразява с копието си звяр, подобен на крокодил, а събратът му – св.Димитър, убива змей, който се увива около вековно дърво. Постепенно обаче в иконографията като най-устойчиви се налагат изображенията на св.Георги, яздещ обърнат на дясно бял кон, как забива копието си в устата на змей, ламя.

Според някои учени утвърждаването на мита за змееборството бил особено важен за новопокръстените християните, които осмислят подвига на светеца символично – като доказателство за силата на христовата вяра над вярата в много богове, свързани с езичеството. В тази посока те търсят и генизиса на идеята за конното изображение на св. Георги. Откриват я в смисъла на Страшния съд, в чиято философия е залегнало убеждението, че конниците войни –светии, са защитници на вярата и победители над езичеството. Затова в иконографските им изображения прозира повече “историзъм”, доколкото в подтекста на тяхното житие се съдържа чисто човешкото отношение към реални исторически събития. Неслучайно светците-конници стават патрони на някои владетели и военизираната аристокрация през средновековието.

От друга страна, този факт идва да покаже, че християнските народи дълго време пазят древните си митологични представи за двуединството между божествата, покровители на земеделието и войната. В тях изследователите виждат връзка между образа на св. Георги с античния Тракийски конник – Херос. Приемствеността е закодирана даже в смисъла на името. На древногръцки Георги значи "земеделец", но същевременно звучи близко до тракийското "херой" - герой. Именно той е главният безименен бог на траките. Векове е олицетворявал многостранна и многолика сила. В своя загадъчен образ Херосът е съвместявал функиците на покровител на растителността и лова, на ливадите и лозята. Той бил обаче почитан и като всезнаещ и всечуващ – всебог. В него народът на Орфей припознавал и бога лечител, който гонел болестите и дарявал здраве, но също и бога на войната, непобедим в битките с врага.

Тракийският Херос получил особена популярност през римската епоха. За това култът към тракийския конник е изобразен в много паметници от края на старата и началото на новата ера. Понякога той е представян с по две или три лица. Но най-често Херосът е изобразен като млад конник с копие и щит, или с убит дивеч в ръце, следван от прислужник, куче или лъв.


Св. Георги Победоносец

Необикновеният и изпълнен с чудеса живот на св. Георги кореспондира и с един паралелен на християнската традиция свят – приказния фолклор на българина, претворил мита за змееборството в много предания и легенди. В тях светецът е представен като юнак, който има девет сърца, язди на бял хвъркат кон, дели мегдана със самовили, хали и змейове, слиза в долната земя и лети високо в небето, свети като ясно Слънце, брани хората от ламята, води люта битка с нея, в която винаги е победител.

В образа на този юнак някои фолклористи откриват представи и възприятия, които ни препращат още по-назад във времето, когато в мирогледа на хората основополагащ бил митът за победата на върховния Бог над неговия противник - Змея на Дълбините. С тях са свързани и отколешните представи за Космоса и Човека, за Пространството и Времето.

Възприемани в тяхното неразделно двуединство, те имали свое начало и край в рамките на един годишен цикъл. Тогава хората вярвали, че в края на годината, отмерван по хода на небесните светила (Слънцето, Луната и някои съзвездия), Пространството и Времето губят своята подреденост, че Вселената се разпада. А свещените й точки - центърът на Пространството и началото на Времето, стават обиталище на митична заплашителна сила, наричана Хаос, представена в митовете като чудовище, подобно на змей, дракон или ламя.

Нашествието на змейското начало идвало, за да разруши хармонично подредения от боговете свят. То задължително предизвиквало двубой между чудовището-Змей и Върходния бог. Той е представян най-често като мълниеносен гръмовержец, който винаги побеждава своя враг от отвъдното. Подобно на древноиндийския Индра, древногръцкият Зевс или древнославянският Перун. След тази победа Пространството и Времето преподреждали своето двуединство, а светът отново се раждал.

В тази логика митът за двубоя между Змеебореца и Змея на дълбините бил своеобразен инструмент (средство), чрез който древните преодоляват най-критичните моменти в нормалния ритъм на Космоса - при прехода от Старата към Новата година. Тази негова характеристика му позволила да се наложи като основополагащо вярване, чрез което хората преодолявали всички календарни ситуации, схващани като критични или преходни.

В народната митология това са моментите на преминаване от един сезон към друг. Затова змееборският сюжет се свързва най-вече с новогодишния преход – дните около Коледа, а характеристиките на змееборци придобиват светците, чиито празници са близо до времето, когато се сменят сезоните - Св. Георги и Св. Петър, Св. Илия и Св. Димитър.

От векове хората са търсили отговор на въпроса - каква е връзката на 23 април – празничният ден на св. Георги ( 6 май по стар стил), с някакъв край на Старата и Начало на Новата година? Общоизвестен е фактът, че ходът на Слънцето очертава четири годишни сезона. В точката на най-слабото му греене хората вярвали, че годината "умира". Тогава денят е най-кратък, а нощта най-дълга. Когато народите се ориентирали за времето по Луната, те маркирали в своя календар още едно начало на календарната година - първия ден на пролетта- 21 март, който съвпада с пролетното равноденствие. Очевидно 6 май не попада в нито една от двете важни календарни ситуации. Тази дата е по-близка до времето, когато се сменят пролет и лято. Когато всичко посято започва буйно да расте - цъфтят плодните дървета, оформят се житните класове, пукват лозята. Когато овчарите изкарват своите стада на лятните къшли, а говедарите подкарват добитъка на паша. И макар нищо по Земята да не дава знак за някакъв край на годината, митологичната вяра карала хората по навик да поглеждат към нощното Небе, където ритъмът на Времето се отмервало от още едно небесно светило - съзвездието Плеяди. Българите го наричат още Власци, Квачка или Кокошка с пилета. През цялата година то също очертава четири свои сезона. Подобно на Слънцето има две важни положения, които се виждат само в полунощ. През ноември то е над главата на наблюдателя и в този момент поема характеристиките на Полярната звезда (и съзвездието Голяма Мечка), става "пъп" на нощното Небе. От април до юни пък Плеяда не се виждат на небосвода. Хората вярвали, че в този момент то слизало в Долния свят (Преизподнята), където се преобразявало в страшно чудовище. Тази втора важна ситуация те смятали, че е свързана с хода на Слънцето, което през това време се въздига на дневния небосвод и грее все по-силно, стигайки своя зенит на 22 юни – най-дългият ден и най-късата нощ през годината.

Тъкмо на 6 май вечерта, след залеза на Слънцето, залязва и съзвездието Плеяди. Предците ни приемали, че тогава Слънцето "посича" змееобразното чудовище (митологичен образ на Плеядите в тази позиция), което се скривало за дълго време под земята. Повод за тази битка били поразиите, които в края на звездния годишен цикъл вършел този митологичен Змей на Дълбините. В периода между април и юни той изпращал унищожителни градушки и неизлечими болести по хората и добитъка. Двубоят между небесното Слънце и Змея продължавал чак до началото на юни, когато съзвездието Плеяди отново се появява на източния небосклон.

След като приели християнската религия, езичниците разпознали своето древно божество на възмъжаващото Слънце в образа на християнския св. Георги, преобразил се в млад воин, победител над чудовищата - змейове, лами и хали.

Митът за св. Георги и ламята е една от приказните мистерии на хората. Днес той е само фолклорен спомен от времето, когато нашите предци искрено са вярвали, че светецът с кон наглежда посевите и стадата, слиза от небето, и в случай на нужда ги защитава с оръжие в ръка. Безстрашният войн – Херос и светец, всяка година се връща в празниците на българите, язди своя бял кон, готов винаги да пребори Змея на Дълбините, за да пребъде небесното Слънце.