Президентът получава ехо в медиите, на останалите не им се чува думата. Хората на Доган са заели китайска поза – проявяват търпение и чакат на сушинка. Всичко, което върши Първанов е част от предизборната борба, която отдавна е започнала.
Словестният дуел Първанов - Борисов не е толкова сериозен – това са задължителни публични реплики, в които няма нищо лично и войнствено, казва писателят, преводачът и журналистът Румен Леонидов в интервю за свободата и несвободата на българските медии.

Интервю на Преслава Преславова



- Защо точно в този момент темата за свободата и несвободата на българските медии отново стана актуална?

- Стана актуална, защото към днешна дата единствената политическа опозиция на ГЕРБ е Георги Първанов и президентската институция. Каквото каже господин президента на републиката, получава ехо и в медиите. На останалите не им се чува думата – там, разговорът между глухите продължава. Няма опозиция, защото РЗС е вече извън играта, най-интелигентният й депутат – синът на публициста Марко Семов, изхвърча от парламента, Яне е без работодател, а и в тотална евроатлантическа изолация. БСП е в тупик, старите лидери държат властта в апарата, младите напират да я вземат, но не успяват засега. Хората на Доган са заели китайска поза – проявяват търпение и чакат на сушинка, край реката на времето, да видят как течението ще донесе изтумбения по гръб труп на формалния им враг – засега се надяват след РЗС и Атака да глътне повечко вода, а после и всеки, който прави политиките си единствено чрез логорея. Всичко това, което върши Първанов е част от предизборната борба, която отдавна е започнала – президентът и екипа му отлично осъзнават това и проявяват тактическа активност. Мотивите са не само политически, но най-вече икономически – цялата гилдия на червените спонсори остана без свой говорител, без силна парламентарна подкрепа, без властови партньори. Някой трябва да им даде някаква надежда, че Бойко не е вечен, че ГЕРБ ще танцува едно лято, че животът продължава и не всичко е загубено. И президентът използва факта, че чрез телеекраните Борисов и Цветанов са всеки ден на гости у българските зрители и меко, внимателно твърди, че медиите работят под натиск. В което и той самият не вярва. Защото Борисов е любимец на медиите и то не от днес – приказките, че този медиен интерес е скъпо платен пиар останаха недоказани. И ще останат недоказани. С една дума – след като Първанов няколко пъти се изказа загрижено за икономическото бездействие на правителството, дойде ред да прояви загриженост и за медиите. Конкретното раздразнение е новият медиен закон, който не съм чел, и намерението на новите властници да намалят президентската квота в СЕМ.

- Не е ли малко странно, че г-н Първанов алармира за натиск от страна на сегашното правителство върху медиите, а не е правил подобни изявления по време на управлението на тройната коалиция, да речем?

- За мен няма нищо странно, той е политик с опит – за безкръвната му война със Станишев узнаха само най-приближените, за сговора му с Румен Петков вървят само клюки, както и никой извън партийните кръгове не схвана, защо бе показно пожертван Румен Овчаров. Сега се сещам, че вестниците „Труд” и „Земя”, без никакъв навярно натиск от страна на президента, кмета Борисов или олигархически кръг, свършиха огромна пропагандна работа по дискредитирането на Румен Овчаров. И един съвет от мен – не гледайте на словесния дуел между Първанов и Борисов толкова сериозно – това са задължителни публични реплики, в които няма нищо лично и войнствено. Спомнете си агресивните салта от място на Волен Сидеров и Слави Бинев срещу „медийния балон Борисов” по време на кметските и парламентарните избори. Спомнете си, че някога Първанов тури още една звездичка в генералските пагони на днешния премиер. Това не политически театър, а най-обикновен спорт за избраници – моят отбор бие твоя, не се сърди човече. Някои го наричат бизнес, но за мен е по-скоро колективен спорт между яко спорещи за победата два-три тима. Във футбола по света и у нас има и договорени мачове, но когато става дума за шампионската титла – там няма милост и съображения.

- Президентът тълкува решението за намаляване състава на СЕМ като опит за влияние върху свободата на словото у нас. Вие как ще коментирате това решение, все пак за мнозина СЕМ е по дефолт зависим орган (бюджетът му идва от държавата, a членовете са от президентската и правителствена квота) ?

- Чрез НСРТ, и по-късно чрез СЕМ няколко поредни парламента си измиваха пилатовски ръцете - уж някакви експерти трябва управляват медийната регулация, уж е някакъв независим регулационен орган, с щат като на държавна агенция, а всъщност нещо като псевдоминистерство по медийната политика, а всъщност винаги е било и ще бъде спецсинекура за любимците на парламентарното мнозинство и кръгчето около президента. Какво разбираха от медийна регулация, Бог да ги прости, литературният критик Тончо Жечев, писателят Ивайло Петров, публицистът и есеист Марко Семов? Или кинодокументалиската Мая Вапцарова, която въпреки яките дотации не можа да направи едно прилично филмче за чичо си, за поета Никола Йонков Вапцаров.

- Има ли според вас кампания от страна на сегашните управляващи за натиск върху медиите? Съзирате ли някакви знаци за подобна кампания?

- Медиите и тяхната политика у нас отдавна се управляват не от хората, които са временно на власт, а от силни икономически кръгове. Има издания, които бързо се надупиха на ГЕРБ, без някой да ги е моли за това, други запазиха бон тон, тъй като довчера бяха настроени пропрезидентски, но и пробойковски,трети продължиха да бъдат с едни гърди по-информирани, благодарение на слабостта на Борисов Цветанов към тях, други, от които се очакваше да бъдат откровено опозиционни, са си седнали на опашките като околотрапезни кутрета. Иначе в поведението на четирите национални телевизии и националното радио не усещам натиск, нито натегачество – те отлично знаят, че който застане с лице към властта, обръща гръб на публиката. И тя му гледа наведения задник.

- Има ли решения на кабинета Борисов, които да намекват за натиск върху медиите?

- В момента отново съм безработен, не участвам в нито една медия и не мога да бъда аргументиран и обективен. Но понеже съм ролята на „американски наблюдател”, доброволно и безплатно съблюдаващ неутралитета на буферните зони, смятам, че кабинета няма проблем с медиите, нито с медийната си политика, той има проблем с времето, което неумолимо работи срещу него. Медийната шумотевица на МВР ще върши работа до едно време, размахваното вече 10 месеца плашило на завареното наследство – също, идва време на решителни икономически ходове, на безцеремонно рязане на държавните и общински разходи. И, слава Богу, те най-сетне тръгнаха. Чакам с нетърпение да видя първата оригинална, съобразена с родните условия, идея, с която държавната власт ще даде тласък на полумъртвата ни икономика. Без производство, без външни пазари, без конкурентни стоки, без нови работни места – отиваме на кино в Гърция.



- Каква е истината за независимостта на българските медии днес – свободни ли са те, независими ли са?

- Няма независими медии. Най-малкото те са зависими от рекламодателите, от собствената си ориентация, от възгледите на собствениците. Така е по цял свят. Нали помните, че вестник „Поглед”, изданието на Съюза на българските журналисти, преди три години бяха уволнени главния му редактор и двамата му заместници, защото пуснаха текст, който защитаваше учителските протести и реагираха на „баданарката”, която анонимен екип от „Труд” удари на тройната коалиция, с циничен репортаж, гаврещ се с труда и исканията на „даскалите”. В дъното на решението на Управителния съвет на СБЖ направо, без предупреждение, да уволни моя милост и колегите ми, бе светкавичната реакция на г-н Тошо Тошев, както и невидимият, нечут натиск от страна на сегашното президентство. Дори отреченият диктатор Тодор Живков го правеше по-умно и по-умело. По-жалко обаче е, че все по-рядко се срещат свободни по дух журналисти. Засега все още ги намирам най-вече във в.”Сега” и в наистина независимите блогове.

- Кой поема отговорността за свободата и несвободата на дадена медия – всеки един работещ журналист или управляващите я?

- Отговорността пада единствено върху читателите, зрителите, консуматорите на свободата на словото. Ако масата не изпитва глад към свободното изразяване, към умното, аргументирано, критичното мнение, ако публиката е трето качество, ще чете и гледа само продукция от трето качество. Ботев днес е невъзможен – никой няма да му даде работа. Манипулацията с масите отдавна е станала висш пилотаж - и България не прави изключение.

- Какъв е пътят, по който трябва да се върви от тук нататък, за да се постигне реална независимост на българските медии?

- Реалната независимост е в интернет пространството. Вестниците агонизират, хората, които не ползват интернет все повече ще намаляват, бъдещето е на световната мрежа. Отказването от зяпането на шоута е личен избор – тъпаците винаги ще са болшинство на тази планета. Електронните медии първо трябва да служат за обществени форуми, където да кръстосват шпагите си публични идеи, тласкащи към разсъдък и собствено мислене, а не да обслужват тълпата само като вибратори за забавление. Но проблемът на давещите се е на самите давещи.