Посткомунистическите мутанти, окопали се в президентската и правораздавателната власт, са проблем за ГЕРБ Българската емиграция на Запад беше импотентна, не помогна на родината си След 1992 г. мафията и перестройчиците взеха властта, сега правителството на Борисов има добри намерения, но го дебнат разочарования, казва емигрантът

Петър Бояджиев е един от известните български дисиденти - емигрант, работил от Франция за свалянето на комунистическия режим.
Роден е на 3 юли 1941 година в град Нови пазар. През 1968 г. завършва математическия факултет на Софийския университет. За действия против народната власт е арестуван на 15 август 1968 г. 10 г. прекарва в Старозагорския затвор като политически затворник. През 1981 г. успява да избяга нелегално през турската граница. Установява се да живее в Марсилия. В България се връща за пръв път през 1991 г., за да участва във втората Национална конференция на СДС.

Интервю на Стойко Стоянов

-Г-н Бояджиев, как изглежда от чужбина България след едногодишното управление на партия ГЕРБ?

- ГЕРБ е първата политическа формация, за която нямам впечатления от лични контакти и наблюдения. Намеренията са едно, действията друго, а резултатите трето. Въпреки подозренията към премиера Борисов от някои среди, аз все още оставам с впечатлението, че той не е подставено лице. Това обаче не е достатъчно. Все по-дълбоко у мен се прокрадва съмнението, че той не си дава ясна сметка с какви ресурси разполагат посткомунистическите мутанти, окопали се в двете власти – президентската и правораздавателната. Не виждам ясно ресурса, който Борисов и правителството му са мобилизирали и стратегията, която ги води, за да доведат войната докрай. Става въпрос за война, която се забави с цели 20 години. Днес вече са необходими много повече муниции, за да бъде спечелена тя.

Премиерът Борисов е силно интуитивен политик, но това няма да му е достатъчно, за да преодолее препятствията, които са пред него. Те са огромни. Нужно му е да използува бързо и максимално законодателния лост, който има в парламента, за да получи в ръце секирата, с която да сече. Не случайно Първанов все по-често играе с президентското вето – печели време, а правителството губи. А времето на кабинета е като часовниците при шахматистите. За съжаление вече се наблюдава притеснително закъснение. Ако Борисов продължи така, скоро ще започне да си дава сметка, че е пропуснал момента. Той често допуска да влиза в полемика и да отговаря на опонентите си. Грешка! С полемика няма да се решат проблемите на България, а със скалпел.

- Корупцията и престъпността ли са най-големите проблеми на държавата?

- Държавата не е засегната от корупцията и организираната престъпност – тя е управлявана вече 65 години от корупцията и организираната престъпност. Това е голямата разлика между България и много други страни с развита корупция и престъпност. И това състояние подчертавам не е от 20, а от 65 г. Мнението не е мое. Мъчно ми е като наблюдавам, как в родината ми се борят с тези теми като прасе с тиква.

В България съществуват два вида корупция – класическата, индивидуална корупция и организираната корупция в големи размери по-високите етажи на властта. Не е сериозно да се мисли, че борбата срещу първата категория корупция може да започне и да даде резултати преди да се ликвидира вторият вид корупция. Имам усещането, че това не се разбира от правителството. Ако моето усещане се окаже вярно, на ГЕРБ му предстоят разочарования въпреки добрите намерения.

- Защо през годините на прехода емиграцията ни на Запад остана пасивна и не успя да изиграе ролята на лоби и влекач за България, да помогне за бързото й демократизиране и скъсване с комунизма?

- Бих формулирал въпроса по малко по-различен начин – “Защо българската емиграция не успя да изпълни своята мисия по-резултатно ?” Тази тема е голяма и много тежка. Ще отговоря с думите на моя покоен приятел, дисидента Едуард Генов, запазени и на звукозапис. В края на 2009 година, малко преди да напусне този свят той каза:

„...Когато дойдох тука в Америка, мене тръпки ме побиха като разбрах каква е била позицията на нашата емиграция през всичките тия години на комунистическо управление. По време на всички сбирки за обсъждане на положението в социалистическите страни, представители на Чехия, на Полша, на Унгария и т.н. са заставали и гордо са обяснявали какво техните сънародници правят и какво са постигали, докато представителите на България са заставали да хленчат по трибуните и да обясняват за особената позиция в България и за особеното положение в България, как това, че сме русофили не ни давало възможност да се борим и въобще, глупости на търкалета. Реално нашата емиграция се занимаваше само със себе си, със сбирки, където да си похапнат, да си посръбнат, да се хвалят и да се плюят едни други. Земеделци плюеха националистите, националистите плюеха земеделците и т.н. в това се изразяваха всичките тия големи борби. Когато дойдох тука се помъчих да ги убедя, че трябва да забравят различията и враждите за кратък момент, за няколко месеца, защото пред нас има едно прозорче и ако го изтървем, то ще се затвори и няма да можем да постигнем нищо. Те не пожелаха и като краен резултат – прозорчето се затвори”. Ето така е видял тази прословута българска имиграция покойният Еди.

- И вие ли заварихте същото във Франция?

- Лично аз през есента на 1981 г. заварих извън родината едно течение около земеделските идеи. Второ течение около про-националистическите идеи и един съвсем малък и неориентиран кръг около изгонения цар Симеон. Имаше и ред приятелски кръгове, които се опитваха да си бъдат по един или друг начин полезни, като издателят на “Задочни репортажи” на Георги Марков, кръгът около Христо Бояджиев, Панайот Панайотов и т.н. Имаше очевидно и независими интелектуалци, които по един или друг начин служеха на съвестта си. Но трите споменати вече по-големи емигрантски течения, освен да се обвиняват взаимно, май не правеха нищо друго. Никой от тях нямаше визия нито за настоящето, нито за бъдещето. Във всеки случай преобладаващо беше усещането за голяма откъснатост от българската действителност и нужда. Всъщност такова ми бе усещането за нашите емигранти още преди да се установя във Франция.

Годините от 1968 до 1978 година бях прекарал в Старозагорския политически затвор, а по-късно до нелегалното ми напускане на страната поддържах редовни контакти със реално проявилите се като противници на режима. На тази база изготвихме подробен документ, подкрепен с много имена и други информации, и го разпратихме тайно до гореспоменатите емигрантски групи в чужбина. Сигнализирахме ги за съществуването на активни противници на режима в България, за решителността ни за действие и разбира се за нуждата от подкрепа. Отговорът им обаче бе гробно мълчание. Мисля, че само Симеон от куртоазия отговори, за да ни уведоми, че нищо не може да направи, защото никой на Запад не се интересувал от България. Но между тези емигрантски групи имаше нещо общо - всяка знаеше какво трябва да се направи в България, в случай, че комунизмът им отстъпи властта. Освен това за тях беше важно единствено дали сме с тях, или сме с други. Пълна трагедия. Когато аз се установих във Франция с моите приятели Фреди Фосколо и Антон Машев създадохме нов кръг, инспириран от напълно различна философия в сравнение с подхода на по-голямата част от старата емиграция. Изградихме връзки с журналисти, право-защитни организации, с активните емигранти от другите комунистически страни и т.н. Аз от своя страна осъществих контакта с липсващото звено, което се намираше в България и така работата тръгна и започна да дава плодове. Реакциите към нас бяха различни. Една част направо не скриваха омразата си към новия кръг. Та кои сме ние да им отнемаме територия и пространство? Това особено бяха претенциите на тъй наречения кръг на земеделеца Ценко Барев в Париж. Издаваха някакво списание, на доста ниско ниво. Освен това бяха напълно инфилтрирани от ДС, но това не ги смущаваше.

Разкривайки всичко това, трябва да е ясно, че при тази картина нямаше шанс българската емиграция да бъде полезна на родината и това се доказа през тези 20 години.

- Подготвяте за печат голямо изследване за българския преход, защо в него отделяте твърде важно място на събитията през 1992 г., с какво тя бе по-особена?

- 1992 остава решаваща за новата история на България, но някак си е недостатъчно оценена от обществото, историците и политиците. След 14 декември 1989 г. отново народът имаше шанс да скъса по-решително с миналото на комунизма. Възможностите бяха няколко, но поради грешни анализи и неопитност бяха пропуснати. За да се провали системата на Живков и перестройчиците трябваше да се направят нестандартни ходове, да я изненадат, да подпомогнат излизането йѝ от релсите, което вече беше започнало поради външни фактори. Статуквото трябваше да се взриви. Да се разклати доверието към него и у тези, които все още вярваха и вървяха като слепи след уж новата БСП. За да се случи всичко това, трябваха и още малко повече решителни хора. Имаше и такива, които разбираха нещата, но не им стигаше кураж.

- Падането на правителството на Филип Димитров ли е крайъгълният камък за днешните проблеми и сбъркания път?

- Филип Димитров е първият некомунистически министър-председател на страната след вътрешно партийният преврат от есента на 1989 г., и то избран по възможно най-демократичния път за онова време. Самият той вече 20 години показва, че има за база проевропейската ценностна система. Редно е да не се забравя, че е един от малкото неподставени лица в политиката. Той наистина изразяваше най-ясно очакванията на огромна част от българите за радикална смяна и скъсване с порочното минало. Според мен всички приказки за умишлена злонамереност от негова страна при падането на правителството му са най-малкото несправедливи. Нищо от това, в което по най-подъл начин го обвинява или му вменява като вина Желю Желев, не е вярно.

- През този период се бяхте върнал в България, познавахте политическата кухня, не подцениха ли в СДС опонентите си, как се подведоха и загубиха властта?

- Тогава имах две срещи с Филип Димитров и му изложих прогнозата, че скоро ще го свалят, ако не вземе адекватни мерки.
Той слуша, но не разбрах дали е вдянал за какво става дума. Приятели, депутати в СДС после ме уверяваха, че Филип им казал, че са взети всички мерки и СДС няма да изгуби властта. Срещнах се и със Стефан Савов малко преди да го свалят от председателският пост в парламента, пак по същият проблем. Стефан беше по песимистично настроен, но смяташе, че периодът на падането ще бъде по-дълъг. Разбрахме се да се видим отново, след като проведе подробен разговор с Филип.


С Александър Йорданов

 Междувременно го изхвърлиха от шефския пост в Народното събрание. Операцията се осъществи под прякото ръководство на Желев. Той организира всичко от личностно користни съображения. Стефан беше започнал да работи организационно много сериозно и дори в чужбина се оформяше впечатлението, че силният човек в София е Савов. Това вбеси комплексите на Желев и той реши да покаже и на външния свят, и на Филип Димитров кой е силният човек в държавата. Надяваше се с тази операция да сплаши Филип и да го направи отново негов послушник. Така нямаше да му се налага да сваля правителството, а само щеше да прокара изгодни от негова гледна точка смени в екипа. Филип не се поддаде, но остави до себе си един за нищо не ставащ съветник – кариерист без покритие (Константин Мишев, б.а.) който го лиши от всякаква ефективна защитна стратегия.

- Наскоро в интервю за Frognews.bg Филип Димитров коментира, че ако тогава се е стигнело до избори, сините са щяли да спечелят поне 40% от вота, реалистична ли е била тази прогноза?

- Подробно съм изчел това интервю, а думите му са самата истина. В случай на предсрочни избори, СДС можеше наистина да вземе 40% тогава. Но тук е голямата и основна грешка на първия син премиер. Той знаеше за тези проценти и нагласи, но тава го знаеха и враговете му, и противниците на обновлението на страната. Защо допусна, че те лесно ще го оставят да се стигне до избори и така те да изпуснат окончателно контрола над България? Не изборите бяха тяхната цел, а властта и то веднага, защото времето работеше всеки час срещу интересите им. Шансовете им да запазят контрола над страната намаляваха. Тук е основната и голяма грешка на Филип и на един тесен кръг около него. Анализът им на обстановката беше изцяло неверен. Преди Филип да поиска вот на доверие, имах две лични срещи с него в Министерски съвет. Разполагах с голям обем информация и му предадох какво му готвят от президентския щаб. Но той продължаваше да вярва, че пътят минава през предсрочни избори, които опонентите му ще загубят. Изобщо не искаше да допусне, че тези избори просто ще се прескочат.

Вечерта, когато се провеждаше тайното гласуване на вота на доверие, бях във фоайето на парламента с Филип Димитров и Александър Йорданов. Казах на Филип: „Ще те бламират, организирани са”, той отговори: „Ще видим”. Сашо Йорданов каза, че също има притеснителни сигнали, но в случай на необходимост можем да спечелим поне още едно денонощие. „Имам опит, при такива гласувания със хартийки винаги има спорни бюлетини, можем да анулираме гласуването, за да го повторим в установения от правилника срок. Само кажи, че си съгласен”, предложи Йорданов, но отговорът на Филип беше: „Вие милостиня ли ми давате, каквото сабя покаже”. В този момент той не оцени, че пропилява надеждите на милиони, които бяха концентрирани в него.

- Кой сътвори конспирацията, свалила първото демократично правителство?

- Моторът, който свали правителството на Филип Димитров от власт, се нарича Желю Желев. Всички други играха второстепенна роля. Желев е изключително подъл и непочтен. Много преди премиерът да поиска вот на доверие в президентството вече действаше оперативен щаб за свалянето на Филип. Тримата основни участници в него бяха – Бригадир Аспарухов, шеф на НСР, генерал Стоян Андреев, представляващ дълго време преди това ДС в ръководството на БАН, а в онзи момент официално съветник на Желев и реално контролиращ го, и Алексей Алексеев, гарантиращ интересите на Доган на „Дондуков”2. Действията и на тримата в онзи период, в условията на правова държава бяха престъпни и подсъдни. Димитър Луджев и неформалната група депутати, която той организира, също им помагаха. В онзи момент Луджев вече се беше сближил със „Мултигруп”, а преди това топлата връзка с Илия Павлов и президентската институция протичаше чрез Ивайло Трифонов.

Щабът на тези хора планира и осъществи тъй нареченото активно мероприятие, за което бяха обучавани преди това в Москва. Реализираха тази си дейност чрез агентурния апарат, с който разполагаха в страната.

- Филип Димитров смята, че кабинетът му е паднал, защото е започнал битката с мафията?

- В интервюто си пред вашето издание експремиерът Димитров споменава за речта си от 18 септември 1992 година в парламента. Тогава наистина предупреди за идващата мафия. Прав е, но не трябва да се чувства обиден на депутатите и политиците, които са му се смеели и не са го разбрали – та те бяха точно органична част от тази създаваща се мафия. А тя не се бори само с речи при положение, че си натоварен с изпълнителната власт и по закон контролираш правоохранителните органи. Какъв допълнителен мандат ще иска един премиер, след като вече по закон е натоварен с правоохранителната дейност на страната.

- Можеше ли да се размине войната между Желев и Димитров, да са ефективен екип?

- Вероятно можеше, ако Филип приемеше да бъде послушна кукла на конци в ръцете на Желев. Тогава той нямаше да има никакви неприятности и президентът никога повече нямаше да бъбри небивалиците по негов адрес. Чест прави на Филип, че той реши да се опита да провежда политиката за която го бяха избрали. Проблемът беше, че нямаше достатъчно житейски опит, не говоря за политически. Направи няколко тактически грешки, но съм убеден, че имаше добри намерения, за съжаление обаче това не е достатъчно.

- Кои са грешките на растежа, които Филип Димитров не е дооценил тогава?

- Oще при съставянето на проекто-депутатските листи Филип допусна и не взе мерки хората на Желев да си отидат при Петко Симеонов или при Милан Дренчев. Тези две групи си бяха Желюви човечета. Тогава трябваше ясно да се каже на Желев - “Тези са твоите хора, да излизат отделно на избори, не може да участват и при нас”. Особено става дума за Димитър Луджев и Христо Иванов, известен като агент Александър. Случаят с това лице заслужава да бъде осветен, защото вече 20 години се прикрива. Още в края на лятото на 1991 г. аз принудих Христо Иванов да признае пред целият НКС че е бил агент на ПГУ. В момента на признанието му Филип отсъстваше. Председателствуваше А. Йорданов. Всички бяха в шок. Йорданов прекъсна заседанието, извика ме на разговор в коридора и ми каза: „Братче, аз съм объркан, как може заместник председателят на изборния щаб да е агент на ДС? Да решава утре Филип”. Но на сутринта Филип обяви пред целия координационен съвет, че има пълно доверие във Христо Иванов, че той е от добрите ченгета. Всичко това го направи явно по настояване на Желев. Знае се последващата роля на споменатия Христо Иванов при свалянето на правителството на сините. Освен това Филип Димитров фалшифицира решенията на НКС, за да угоди на Желев и да вкара Луджев на избираема позиция. Аз притежавам копие от тези документи. Имах два разговора с Филип по този въпрос и го предупредих, че прави голяма грешка. Отговорът му беше: „Ти си луд. Не мога да се карам с президента”. Аз от своя страна бях убеден, че рано или късно той ще бъде принуден или да се кара, или да му слугува. Е, после той се скара, но нямаше достатъчен ресурс да воюва. Желев беше свикнал Филип да му се подчинява. Това го устройваше и така той успокояваше и своите партньори в БСП, че приказките са си приказки, но положението е под негов контрол.

Ще разкажа за пръв път една любопитна история в потвърждение на тезите ми. В края на 1991 г. обядвахме със Желев и пред мен той подчерта привилегированото си положение в назряващите вече различия за политиката на правителството на СДС. Думите му бяха следните: „Е, Филип нека се попъчи малко, да си направи малко имидж, но когато реша, с две шамарчета по дупенцето ще го вкарам в правия път”. Но видяхме, че Филип отказа да влезе в правия според Желев път и тогава започна обстрелът по сините редици, първо на Стефан Савов и т.н.

- Защо Желев воюваше и с покойния Савов, на каква основа бе конфликтът им?

- Човек трудно може да си представи омразата, която Желев таеше срещу Стефан Савов. Последният имаше житейски опит, платен с цената на много страдания. За него също проблемите бяха съдба, а не игра. Един от последните ми разговори със Желев в президентството беше провокиран от мен с цел да доизясня някои факти. Вече имах точна информация за топлата връзка между „Мултигруп” и президентството чрез Ивайло Трифонов, съветски възпитаник. Илия Павлов от своя страна беше инфилтрирал и в КТ „Подкрепа” ѝ Радослав Ненов като заместник на д-р Тренчев. Извадих пред Желев няколко горещи корупционни факта за групировката, а той ми отговори: „Абе, наистина може да има някои тарикатчета, които се опитват да правят пари, но те не са страшни. Страшен и опасен за България е този големият реституционен капитал, който се групира около Стефан Савов”. Не му отговорих нищо. Мисията ми беше завършена – получих яснота.

Веднага след това се срещнах със Стефан и му предадох целият разговор. Той осъзнаваше положението, но се надяваше, че ще има време да вземе необходимите мерки. Събитията показаха друго, те бяха и предупреждение към Филип. Той знаеше всичко и това е една от причините да поиска фамозния вот на доверие. Вярваше, че ще успее да нанесе по този начин изпреварващ удар на Желев. Но виждаше само 2 изхода – или получава доверие и ясно се еманципира от Желев, или предсрочни избори и получава подкрепа директно от хората и още по стабилно блокира домогванията на Желев и компания.

- Кой е третият вариант, който демократите пропуснаха?

- Третият път, който аз предричах, водеше към кабинет, подчинен на перестройчиците Желев и Луканов. Защо се забравя, че Луканов в онзи момент беше в ареста и искаше доказателства от Желев, че контролира СДС. Точно арестът му беше и една от причините президентът да тръгне срещу премиера. Това беше единственият политически капитал на Желев. Без това той не им беше нужен, нито на българските, нито на съветските перестройчици. Не трябва да се забравя също, че в онези времена СДС и БСП бяха само условности за пред емоционалния електорат. Истинската разграничителна линия минаваше другаде. Но това е друга и по-дълбока тема.

- Как в БСП вървеше интригата около свалянето на правителството на СДС?

- Кланът на Луканов работеше усилено в тази посока, а този на Жан Виденов беше реално против падането на правителството. Те осъзнаваха, че няма да получат нищо, само ще бъдат употребени, а Лукановистите ще станат по-силни. Който се съмнява в тези твърдения, да погледне в стенограмите на Народното събрание. Ще се увери, че Жан Виденов и още няколко около него не са гласували за правителството на Любен Беров. Нека дърдорковците да обяснят този факт.
Луканов и хората му искаха главата на Филип Димитров, защото беше в ареста и започваше да губи търпение.
Познавайки тази ситуация, бях започнал по моя инициатива регулярни и максимално конспиративни срещи със Жан Виденов. Интересите ни съвпадаха в частта да се изолира Луканов от властта. Приятели политзатворници и някои депутати от СДС бяха в течение на тези разговори. Чрез тях имах достъп до главния прокурор Иван Татарчев, а от него зависеше до голяма степен положението на Луканов в ареста. При положение, че парламента не сменеше решението си, имах всичките гаранции, че Луканов няма да излезе от ареста и т.н.

На онзи етап Жан Виденов беше в известна степен формален лидер и беше далеч от реалната власт във БСП. Влиянието в червените редици деляха реално Луканов и Лилов. Конкуренцията между тях беше жестока и единствено общата заплаха можеше да ги сплотява.

- Част от тези сложни събития е и опита ви да станете премиер с мандата на БСП. Скандалът и до днес не може да се потуши - политзатворник, емигрант, антикомунист, а изведнъж ортак с червените. Как се роди тази мистерия?

- Аз съм си поел отговорността за тези събития, но за пръв път ще изложа напълно неизвестни факти, ще кажа цялата истина.
След свалянето на Филип всички ходове бяха с изключителен коефициент на риск. Операцията от страна на перестройчиците и Желев беше почти реализирана. Само нестандартни ходове биха могли да затруднят или провалят сценария им. Димитър Луджев вече се виждаше като новият министър-председател, Иван Костов също, Луканов броеше малкото дни, които му остават до излизане на бял кон от ареста, Желю се превръщаше отново в силния човек на София със послушен министър-председател. И Стоян Ганев се виждаше с ореол и т.н. Жан Виденов пък проумяваше, че много скоро ще изгуби и малкото власт във партията си и т.н. Веднага поисках среща със Жан и му казах: „Свършен си, но и ние сме свършени, готов съм при идването на мандата при вас, да се ангажирам”. Отговорът беше: „Добре, но не виждам как мога да го прокарам, ако изобщо има някаква възможност то би могло само, ако Лилов те подкрепи, иначе не виждам шанс”. Казах му му, че проблемът с Лилов ще си го реша, но имам ли тогава шансове? Виденов отговори: „Да, но само при положение, че Лукановите хора не намерят човек, който да се съгласи да го разиграят. Те имат решение и съгласие да реализират мандата на Доган, а нашият само да бъде разигран проформа”. Така и стана – БСП не успяха да намерят свой човек, който да поеме мандата. Тогава Виденов ми се обади и аз се задействах.

 Имам стари и точни отношения с Благовест Сендов, бил съм му студент. Потърсих чрез него среща с Лилов. Само след два часа контактът беше уреден на неутрален терен – в дома на Александър Янков. Тогава за първи и последен път разговарях с Лилов във присъствието на другите двама. Лилов не искаше да се злепоставят пред техните избиратели чрез факта, че никой не ще да се ангажира с мандата им. А това беше така, защото всички знаеха, че е планирано да се осъществи мандатът на ДПС и не искаха да ги разиграват и да стават за смях.
Казах на Лилов, че се интересувам от техния мандат. Той всъщност се търкаляше по улицата, а те имаха две възможности - или да го върнат, или да приемат моето предложение. Нямам илюзии, че Лилов вярваше, че чрез този мандат ще се реализира правителство, затова и не са водени никакви разговори тази вечер за състав и други ангажименти. Лилов просто си поставяше две цели - да покаже на Лукановите хора, че те не са намерили нужния човек, а той го е открил. И втората - да влезе в пленарна зала техният мандат, а не на ДПС. Нямаше никакви илюзии, че ще се събере мнозинство. Няколко часа след моя разговор със Лилов Жан ме потърси да ме уведоми, че Лилов е подкрепил моята кандидатура. По-късно това направи и Висшият им партиен съвет.

- Кои в червените редици бяха против експеримента враг на комунистите да състави кабинет с техен мандат?


В словестна схватка с Николай Добрев в парламента

- Николай Добрев е един от малкото отказали да ме подкрепят при гласуването на „Позитано”. Тогава някъде след полунощ му телефонирал генерал Тодор Радулов, бивш началник на Главно следствено управление, човекът на който лично отказах да приема предложението му за сътрудничество на ДС през 1968 г. Падането на Живков го завари като заместник на Велко Палин в ЦК на БКП.

Та тази звезда на ДС телефонира на координатора им в БСП Добрев и крещи: „Вие луди ли сте, аз го познавам, този е способен да ни избива”. Свидетели разказват, че звездата Добрев само мънкал и обяснявал, че не е успял да удържи контрола на положението, но че все пак не им е изменил, защото гласувал „против”.

Изненадан е бил и Луканов в болницата на МВР, изпаднал в неконтролируема ярост и притеснение за бъдещето си. Не случайно, след излизането си от ареста, наляво и надясно по вестниците разправяше как съм бил един от малкото желаещи да се пролива кръв. Разбира се, отговорих му, че дали съм имал такова желание или не, е само въпрос на предположение, но е факт, че неговият баща е проливал невинна кръ. Факт е и че самият Луканов, ако не е участвал лично в проливането на кръв, го е одобрявал като висш комунистически функционер.

- Знаел сте, че сте камикадзе, обречен на неуспех, защо си оцапахте името?

- Декларирам, че съм нямал никакви амбиции за власт. Сигурен съм, че няма човек, който да свидетелства днес, че съм подготвял кабинет, програма, че съм уговарял министри и съм се ангажирал с хора и политики, че съм обещавал постове. Не съм работил нито една минута по съставяне на правителство.

Моята единствена цел беше влизане в пленарна зала и взривяване на Народното събранието, пълно с агенти на ДС. Това щеше да стане със словото ми и с проекто-кабинета, съставен само от имена на политзатворници и емигранти. Подобни заседания на парламента се излъчваха директно от БНТ и това щеше да скандализира обществото, но и да му отвори очите за ставащото. Ако скандалът избухнеше, на този етап наистина даваше много повече шансове да се върви към разпускане на парламента и обявяване на предсрочни избори, които СДС имаше шанс да спечели.

Но точно от това се страхуваше голямата част от тази инсценирана политическа класа.
Кланът на Желев и Луканов обаче предугади опасността от появата на един неконтролируем човек като мен. Това беше евентуален провал на подготвяния от тях кабинет с Беров и Доган. Така повдигнаха преждевременно въпроса за френското ми гражданство и не ни достигнаха сили да се разтури този порочен парламент. Перестройчиците никога не бяха очаквали да видят заедно с общ интерес относително праволинейния комунист Жан Виденов и праволинейния антикомунист Петър Бояджиев.

След това историкът-митолог Драгомир Драганов писа какви ли не глупости по вестниците по мой адрес. Веднъж го притиснахме със Сендов защо го прави, а той най-наивно сподели: „Е , трябват ми пари, а тези платиха 100 лева”.

- Какво спечели Виденов от разиграването на този сценарий?

- Едва ли Жан Виденов е имал по-полезен ход от този, който направи чрез мен. Истината е, че в крайна сметка излезе по-силен от скандала. По-късно, именно той определи след разговори с Филип Димитров края на правителството на Любен Беров, спечели изборите и стана премиер. Не знам, дали се знае, че краят на правителството на Любен Беров е решен без Луканов да е информиран и напълно против интересите на неговия клан. Това е важна победа. Така че за периода 19 92 – 1994 г. Виденов е само във възходяща позиция. Освен това, малко известно е, че благодарение на този ход с моя мандат той се освободи от опеката и на Лилов, и стана реален лидер на тяхната партия. Грешките си Виденов започна да трупа след като стана премиер. В известен смисъл го сполетя съдбата на Филип. Малко хора знаят, че премиерският пост във българската политическа система натоварва с изключително психологическо напрежение.

- И до днес заради скандала с мандата във форумите на Интернет опоненти ви обвиняват за връзки със БКП, ДС, зависим ли сте от комунистическите служби?

- Въпросът ми харесва изключително много. Благодаря на Бога, че ми помогна много пъти в трудни моменти, та днес на тази възраст (69 г., б.а.) мога спокойно и с чиста съвест да кажа, че никога не съм допуснал да стана зависим от тях.
По мое време около 60 % от политзатворниците останаха верни на идеите и морала си. Останалите 40 % не успяваха да се противопоставят съвсем ребром като нас, но се опитваха, доколкото им е възможно да запазят вече накърненото си достойнство. Само една наистина малка част служеше с настървение против нас на палачите ни и съвсем основателно си заслужи презрението. Точно поведението на тази малка част измежду бившите политзатворници ме е маркирало силно и вероятно по тази причина съм станал свръхчувствителен на тази тема и може би малко повече от допустимото нетолерантен.
Още през първите дни на ареста ми през 1968 г. трябваше да изпия голямата горчива чаша на предателството, да преосмисля и преоценя моите дотогавашни методи и подходи. Бяхме предадени от най-засегнатия от комунистическата власт измежду нас. Той всъщност не помни баща си, защото е бил бебе когато тъй нареченият Народен съд го осъжда на смърт и екзекутира. Майка му остава вдовица с двама сина. Та точно по-малкият Георги Христов Неделчев от град Шумен, който се водеше сред най-добрите ми приятели, е приел да бъде вербуван и да работи със ДС срещу нас, и то по възможно най-подлият начин – като агент-провокатор. Идеята им е била да ме провокира към действия, които, ако бях приел, щяха да ме поставят пред много по-тежкия избор - агентство или смърт. Тези факти съм ги изнесъл пред френския читател още на 3 ноември 1981 година, когато за първи път имахме възможността с моят приятел и съпроцесник Алфред Фосколо да говорим на пресконференцията, организирана от Комитета на френските математици и председателствувана лично от световно известния френски математик Анри Картан.

Моят въпрос с ДС и комунистическата власт аз реших още през август 1968 година. В разработките срещу мен „ЕМИСАРИ” и „ДЕМОКРАТА” всичко се вижда нагледно. На 15 август ме задържат секретно с намерение да ме вербуват в рамките на няколко дена и да ме пуснат отново на фалшива свобода, но вече като агент и то с перспектива, след обучение да бъда прехвърлен като нелегал във Франция. Разчитат на резултат, защото вече след предателство на един наш съидейник, имат в ръцете си позив, изготвен и разпространен от нас. Тогава бях пред два избора – приемам да им сътруднича, тегля черта на всичко, на което ме бяха възпитавали и в което вярвах, и предавам съдбата си в ръцете на хора, които ненавиждам дълбоко. Другата алтернатива - отказвам и приемам пътя към неизвестното, но със съзнанието, че съм избрал сам да градя живота си и бъдещето. Реших, отказах лице в лице на тогавашните полковници Радулов и Охридски. Повтарям, благодарен съм на Бог, че ми даде сили в онзи момент да взема правилното решение и ми помогна да го устоя. Без това решение нищо от това, което съм извършил през живота си, нямаше да бъде възможно.

И още няколко аргумента за невярващите в България. Сега в Комисията по досиетата, архивните документи, които сме открили за мен са дебели около метър, но предстоят да излязат още доста други, без да говорим за унищожените или прикритите. Освен това съм първият и единствен за сега, който е депозирал пълномощно в Комисията, според което я задължавам да гарантира достъпа на всеки гражданин до всеки лист, намиращ се в архивите на ДС, отнасящ се до моята личност. Тоест искам пълна прозрачност. Освен това, Комисията ми е издала и документ, че не е открила данни за мои връзки със българските служби. Но според мен това не е достатъчно. Моите опоненти или врагове имат право на достъп до всеки лист засягащ ме, да го тълкуват, публикуват, разпространяват. Ако смятат, че мога да направя повече от това - да кажат, ако е във възможностите ми - ще действам.

Накрая ще кажа, че за мен най-ценно е отношението на моите събратя по съдба, с които съм прекарал 10 години в комунистическите затвори, те ми вярват и продължаваме и сега битката за справедливост.