31 Октомври, 2007

Ана Кочева

Странна есен преживява българското общество в първата си европейска година. Даже не се и сетихме, че народът я нарича „златна”, не успяхме да се порадваме на цветовете в природата и на нейните дарове, които, колкото и да са скъпи по пазарите, все още са по силите дори на пенсионери, на медицински сестри, на горски служители, на учители... Апропо учителите! Те може би няма да направят зимнина тази есен. Веднъж заради висенето по цял ден вече втори месец в празните класни стаи и по площадите, втори път – заради това, че няма да получат заплатите си за времето, в което са стачкували. Е, тук-там по различните градове, казват, им давали различни суми, но и така да е, за какво ли ще им стигнат по-напред. Без натрупан стачен фонд отнапред такова поведение в продължение на повече от шест седмици си е „на гол тумбак – чифте пищови”. Вече се уморихме да говорим, че гилдията им е ниско заплатена – факт е! Сигурно са се уморили да го повтарят и те. Вероятно са се уморили да стоят и по площадите, да бият път през четвъртък до София, за да протестират национално (а и времето се позастуди, зимата напомня за себе си, показва зъбки). Може би са се уморили и от синдикалните си лидери, които не винаги действат в синхрон с тях и понякога не ги чуват достатъчно добре. Уморили са се и от чакането, и от неразбирането, и от несигурността, и от неяснотата ще останат ли на работа след реформата, стига този път тя да се състои. И обществото се умори да я чака.

  Родителите се умориха да звънят по училищата всеки божи ден с едничкия въпрос – Кога ще започнат часовете пак? Умориха се да дават грешни пари за частни уроци, защото седмокласниците и абитиурентите, независимо от всичко, ще кандидатстват през лятото. Мнозина вече дори считат, че е по-добре годината да се обяви за нулева – така и така децата нищо няма да научат както трябва, поне да не им го изкарват през носа. Нулева учебна година в България впрочем е имало единствено през войната ... !!!

  Дори и учениците се умориха – те преминаха през еуфорията от толкова удължената ваканция, през шляенето по улиците, през киносалоните и билярдните маси, през кафенетата и дискотеките, но дори и това взе да им омръзва. Невероятно, но факт: Все повече деца твърдят, че вече им е скучно, че искат да се върнат в клас, че даже и да поучат. И въпреки че на два пъти а-ха да тръгнат на училище и преговорите пропадаха изненадващо в последния момент, все пак всички вярваме (или може би повече ни се иска), че тази стачка вече ще приключи.

Идва 1 ноември – Денят на народните будители. Какъв по-хубав повод учителите да се сетят, че са преди всичко такива. Да се сетят, че първокласниците така и не разбраха какво е това училище, защото се завъртяха в класните стаи едва седмица и така и не разгърнаха букварите; да се сетят, че петокласниците „превключват” тази година на друг тертип преподаване, а материалът им изведнъж става сложен и терминологичен, за чието асимилиране се иска много време; да се сетят, че подгответата в езиковите гимназии трябва да проговорят на езика, който са избрали и за който са полагали тежки изпити, предстоящи сега и на седмокласниците. Тяхната математика и литература през тази година е толкова обемна и трудна, че повече от месец „дупка” отваря пробойни. А 9-тите класове в немските гимназии, на които предстои сложен изпит за попадане в паралелки, даващи езикови дипломи? Те как ще наваксат пропуските в език, който се учи с натрупване и много систематичност? А 12-ти клас, който трябва да завърши с матури? При това безусловно, както впрочем с право иска министърът на просветата! Още много въпроси могат да се задават ... Както и самите ученици се питат напоследък: „Кой ще го отнесе?” И с право и притеснение си отговарят: „Ние”. При това не са много далеч от истината.

На всички яйцето ни се опече на з...Не само на Вас, уважаеми учители! Тепърва ще се започне с наваксването на пропуснатия материал, което, колкото и да се стараете, няма да е особено качествено; с препускането, което вероятно ще трябва да се компенсира (познайте как!) с частни уроци; с орязването на ваканциите; с много нерви и напрежение. За всички, разбира се – и за учителите, и за родителите, и за децата. Дано в крайна сметка, разумът да надделее така, че да няма много пострадали. Защото ощетените са от вси страни.

Тези дни получих писмо по електронната си поща от учителка, чието име няма да споменавам. Няма и нужда. По-важното е какво ми е написала тя и вярвам, че няма да ми се разсърди много, дето ще публикувам част от него. Ето го:

   „Моят разум и моето вътрешно аз не ми побират мислите, недоумявам вече кой кой е и кой кого прекарва. Все се мъча да навържа фактите и като си помисля, то факти няма. Търся истината, но такава няма, изказвам теории и то все невернии. Кой кой е в шибаната ни държава, кой кой е в проклетата навързана система от безумци? Едно обаче е сигурно! Ние сме магарета, мъкнем, носим, яхат ни...вече се уморихме? Кому е угодно? Накъде се накланя везната? Не мърда, закована е в златната среда! Идеално за министрите ! Идеално и за правителството! Идеално и са синдикалните величия-безличия! Точно както го искаха и едните и другите! Едните на гребена на бездушието и липсата на морал, другите - на гребена на собствените си илюзии! А къде сме ние? И кои сме ние? Вече не знам, ставам ли за учител или не! Та нали сме просто наемници, наемни работници! Защо тогава ми е толкоз празно? Сякаш че съм в центрофуга, в безтегловност. Вече нищо не остана! А трябва ли да се примиря и да бъда смляна заедно с колегите и с мършата или да бягам? Но как учителят да избяга от себе си! Прав бе министрът, ще клекнем... Ще клекнем. Срам ме е от управниците, срам ме е от министрите, срам ме е от начина на водене на преговори, срам ме е от елитните ни синди-ръководства, срам ме е заради всички тях, дето нараниха за сетен път душата ми, срам ме е и от родителите и от обществото и от децата и от моите деца и от семейството ми! Срам! Унизение!Безхаберие и безотговорност! И сега накъде ???... Простете ми, приятели, за грижите, които аз със своето бездействие ви причиних! Не заслужавахте да ви подлагам на туй изпитание! А аз не заслужавам да съм учител!”

Учителите, които задават въпроси не само в клас, но и на себе си, дефинитивно имат място в българското училище. Сред тях обаче се въдят и такива, които са попаднали в храма на знанието случайно, съжалявам, че се налага да си го кажем, но – те са там, защото не са открили друго поприще за себе си, защото просто не стават за нищо друго. И жалко, че обществото го е докарало до там. Тъкмо тези хора смъкват авторитета на школото, затова просто трябва да си отидат. И понеже много се говори за колективни оставки, нека, ако тия хора наистина, а не камуфлажно, са решили да напускат, не им се пречи. Същото това общество ще им бъде благодарно, че по някакъв начин поне са съдействали в зората на реформата.

Все пак бели лястовички стават сигналите от някои учители, които най-сетне са се сетили и за основната си функция и са решили, независимо от всеобщата лудост (извинете, но вече това е най-точната дума), да се върнат, за да преподават, макар и откъслечно. Има ги във всяко училище, дано да се множат, така че и за останалите да удари камбаната. Нали идва Денят на будителите! Спомням си времето, когато като дете излизах на разходка с покойния ми дядо, който цял живот беше учител. На всяка крачка го срещаха съграждани и бивши ученици, сваляха му шапка и го поздравяваха почтително с „Господин Учителю!” Това поне можем и трябва да върнем. Учител не е мръсна дума, не е лоша професия. Напротив! В ръцете на всички ни е да излезем достойно от ситуацията, за която носим общи вини. Топката не е в ничие поле, полезни ходове не останаха, тъпо е да раздаваме и шутове. Крайно време е и в България всеки да се хване да копае нивата си, вместо да върти мотиката безцелно и да обслужва не дотам ясни интереси. И понеже още сме на ваша страна, уважаеми учители, върнете ни и вие Училището! За да не става нужда да се питаме и ние: За кого бие камбаната? Отговорът на този въпрос е в ничия полза!