Парлаванов се сепна и подскочи в леглото до седнало положение. Челото му гореше, а едри капки пот се стичаха по мъжественото, с пернишка осанка, лице. Мозъкът му даваше заето; косата на плоския му тил стърчеше по един непротоколен и недържавнически начин.

Но какво бе взривило съня на държавната глава и я бе изстреляло от възглавницата като пружина на ловен автомат МР-153?

Пред ококорените му очички се проектираше кошмар, реален като хорор на 3D.

- Искам скалпа ти за колекцията си над камината!... – крещеше в лицето му някакъв злобен козел с вратовръзка, на която вместо „Армани”, кой знае защо, пишеше „Архар”. - Платил съм петнайсет хиляди евро, което е адски много, за тъпия ти кичур и го искам сега! В колекцията си имам двама министри, един шейх, трима депутати, а сега е твой ред...
Козелът се блещеше, а от муцуната му капеха лиги, което правеше гледката вцепеняваща.
Парлаванов прокара два пръста по челото си с цел да избърше мокротата и шубето. Двата пръста, среден и показалец, трепереха. Ако трябваше в този момент да натисне спусъка на любимата пушка, щеше да има проблем... А той не беше свикнал да има проблеми.

До него съпругата му се размърда. Държавната глава погледна в посока на раздвижването и замръзна ужасен, а чейнето му рязко се смъкна с около 8 сантиметра надолу. Но това... това не беше съпругата му... Върху чаршафите бавно се извиваше тяло с няколко глави. Разтрепераните президентски пръсти се лепнаха на устата, сякаш да препречат пътя на неуместен държавнически писък. Очичките му се вгледаха ококорени в чудовището върху спалнята. Едната глава му заприлича на... О Боже! Ами да, беше досущ една бивша спортна министърка и сегашна активистка на уж неполитическия му проект. Устата й се отваряше и затваряше ритмично, без да издаде звук. Той обаче знаеше какво иска да му каже и ужас го обзе.
До нея шаваше главата на... Майко, мила... Но това е журналистката... Да, тя е! Но защо? Толкова много бе направил за нея, за роднините й, а тя... Какъв език само протягаше към лицето му. Пфу...
Потта по челото му започна да преминава от едно агрегатно състояние в друго, а стомахът му се сви на топка. Отмести бързо поглед към третата глава и окончателно се превърна в айсберг. Певицата! Тя е! Но защо му намига? Парлаванов усети токов удар в областта на слабините. Не смееше да гъкне, нито да мръдне. Страхът го стискаше за гърлото, както олигарх плеймейтка. Както циганка портфейл в трамвай.
Макар и паникьосан, мокър и треперещ, президентът успя да завърти очички към четвъртата глава. О, ужас! Та това си е... ами да - жената на банкера, онзи стар приятел, който... Лека му пръст.

Помощ от нийде, - помисли трескаво Парлаванов. Къде бяха тъпанарите от НСО? Пак ли заработваха факултативно при някой подземен бос или харчеха парите си, спечелени от охранителните им частни фирми из барове и казина?!

В този момент изпод кревата се чу съмнителен шум, който накара президентското сърце да включи на пета. Нямаше ли край този кошмар?!
Върховният главнокомандващ опита да мобилизира напусналата го още преди години храброст и се наведе да провери кой шаваше на 30-40 см под тялото му.
- Ъ-а-у-у! – чу собственото си изпискване той. Щръкналата му коса мигом придоби формата на кадаиф (поздрав от ДПС и една предевропейска южна съседка).
Под матрака, оплетени като манастирски лози, го наблюдаваха БулСупермен и БулБатман: Домашноарестантчевкандидатполитиковученкаратистов и Политиколабораторенекспериментов. Гледаха и настояваха без думи, но доста красноречиво: „Ти ни създаде, сега искаме власт, иначе че те изръбиме както Цецко милиционерчето. Знаеш колко компроматчета кътаме... Напоследък се прайш, че не ни познаваш, сбираш някакви боклуци в гражданско проектче, да ти четкат егото, кършиш се пред журналята като зелен боб... Внимавай!...”

Посланието бе схванато със скоростта на пернишки голф прелитащ на червено. Тежка въздишка се отрони от Парлавановите гърди: Разбираше ли този прост народ, какви трудности трябваше да преодолява, с какво трябваше да се преборва, за да го води като Данко през джунглата на прехода?! Заслужаваше ли този скапан народец жертвите, които трябваше да прави той заради бъдещето на нацията? Даваха ли си сметка седемте милиона андрешковци какво е да бъхтиш по чукарите с пушка на рамо и охрана по петите заради някакъв козел? Да се срещаш с височайши особи денем, да подписваш държавни книжа, да измъдряш политики, а нощем, вместо кротко да отмаряш – да утоляваш страстите на влюбени в тебе жени. От хуманни подбуди, разбира се, не от някакви греховни нагони, както се опитват да изкарат нещата някои антипатриоти из медиите...

Докато тези мисли се лутаха като браунови частици из главата му, Парлаванов усети допир на лапа по гърба си. Полазиха го мравки, подсказвайки за нова неприятност. Извърна се рязко, зарязвайки за момент подкреватният дует.
- Ти?!...
- От Симитли съм, чичо, знайш ли Симитли? – взираше се в него сиво-черен Кум Вълчан.
- Но нали те улучих...
- Мъртъв или не – искам пост в новото движение: да отговарям за крехкото агнешко от УНСС, което ти осигурява онзи стар пръч Борисоректорович. Трябва да има някаква справедливост...

Треперещият като дъбов лист (Ела със мене под дъба, да видим опакото на листата... Загрявате, нали?) президент, плъзна незабелязано ръка покрай бедрото си и се ощипа яко. Искаше да се събуди, да прогони този кошмар, майка му мечка (карпатска). Даваше всичко от себе си за благото на народа, за демокрацията, за международното положение, за службите... И какво получаваше в отплата?
Лявата ръка Парлаванова потърси червеният голям мобилен петолъчков, който кротуваше под възглавницата, готов за действие. Натисна копчето за бързо набиране и затаи дъх. След секунда отсреща вдигнаха.
- Ало, ДС, трябва да ми помогнете... Спешно! – изшептя държавната уста
- Спокойно, другарю, следим положението: храстите в резиденцията отдавна не са храсти. Уведомили сме и руските другари. Вече са на път към вас.
- Ох, спасибо...
- Няма защо. Ние се грижим за рожбите си. Шестаче, седмаче – няма значение. Всички са ни мили, а към вас питаем особена любов... И кажете на ония шматароци под леглото да се прибират, че вече ни писна от циркаджилъците им.

В този момент се чу шум като от малка заря на частно парти в обикновено трудово-олигархично семейство в Бояна – бе се пукнала зората. Среднощните посетители в президентската спалня, започнаха да се измъкват един по един като сенки. Минаваха покрай Парлаванов, правейки гримаси, които можеха да минат, и за усмивки, и за озъбване.

На „Дондуков” 2 чистачките вече шетаха из кабинетите.
Поредната двойка гвардейци се готвеше да изпъне снага пред президентството.
Гардовете от НСО проверяваха оръжието и лимузините за обичайния сутрешен курс от резиденцията към работното място на държавната глава.
Събуждаше се и народът, прост и сляп за голямата мисия на Парлаванов. Нищо, един ден...
Един ден на Иван Денисович за народа, и един ден на Джугашвили за неговия клонинг...
Тъй де, великият деец трябваше да бъде овъзмезден за преживения кошмар, а тъпаците да си получат заслуженото. ДС знаеше как.

Антон Балончев