Слухтенето и доносничеството, закодирани дълбоко в същината на посткомунистическия българин, пак разтресоха страната през първите януарски дни на 2011-та и се оказаха естествено продължение на отблъскващия скандал с посланиците - агенти на комунистическата ДС.

В публичното пространство с новинарски хъс бяха изстреляни някакви анонимни записи на телефонни разговори между ключови играчи на управляващата партия, от които от пръв поглед личи какви страсти и омраза кипят сред управленския екип на премиера Борисов и колко корумпирана продължава да бъде средата, в която той управлява. Което принуди поотделно външния министър и, разбираемо, държавния глава да признаят троснато пред медиите, че скандалът със СРС-тата щял да се отрази доста негативно на българската кандидатура за Шенген.

Страната на бръмбарите

Всъщност кучето на поредния скандал е заровено тъкмо във въпросните "специални разузнавателни средства", които от дълги години са се превърнали в начин на живот не само за специалните служби и политиците, но и на цялото общество. Правителствените участници в най-новите подслушани диалози са били наясно, че думите им се записват и фактът, че въпреки всичко са продължили да ръсят скандални откровения, подсказва умишленото им намерение казаното да достигне до когото трябва. Дали тези елементарни игрички са постигнали целите си и действително са създали убеждението у премиера, че контролира изкъсо хората си, едва ли е толкова важно, тъй като това опира до коректността и морала в дейността на управленския екип.

По-интересни, може би, са техниките, с които въпросните записи биха могли да бъдат манипулирани, при това толкова перфектно, че дори година след тяхното осъществяване едва ли някой би се усъмнил в автентичността им. Цифровите технологии и съвършеният компютърен софтуер за обработка на записи, независимо дали става въпрос за файлове със звук, документ, видео или изображение, дават възможност както за съхраняване на огромни обеми от информация, така и за нейната лесна и напълно незабележима промяна или изтриване. Зрителните магии във видеоклипчетата на YouTube или фантастичните фотографии, обработени с програмата „Фотошоп”, да речем, са същата манипулирана действителност, каквато са повечето произведения на съвременна електронна музика. Манипулирането на записан по цифров път човешки глас е още по-лесна дейност, което поставя стриктни условия пред използването на СРС за подобен запис – специално разрешение от прокуратурата и съда, специфична апаратура, управлявана от специално упълномощено лице, маркирани файлове върху сигнирани носители и други законови тънкости, чиято единствена цел е осъщественият запис да послужи в съда като автентична улика (а не като доказателство!), за предотвратяване и разкриване на тежко престъпление или нарушение.

"Ало, ало, повтаряме и двама..."

Е, тогава каква е гаранцията, че подхвърлените файлове на правителствените разговори не са били "пипнати" от изгладнялата за власт опозиция или от самите тайни служби? Кое дава сигурност на храбрите медии, че публикуваните стенограми на въпросните разговори са автентични и достоверни? Единствено познатите гласове на този или онзи? Това е лековато и натрапчиво непрофесионално. Впрочем, то е точно толкова наивно, колкото и неуморно въртяните по телевизиите видеокадри от въздуха на богаташки къщи с внушението, че те са непременно незаконни.

Тежкият проблем е друг. Той е във видимо безконтролната вече мания на управляващите да слухтят и следят всичко живо наоколо, включително и самите себе си, както и в уплашеното мълчание на митичното все още гражданско общество в България. Уплашено, защото макар и цифровизирани, днешните тайни служби на властта продължават да действат със старите похвати и традиции на "славната" ДС и на нейните юнаци в "сиви шлифери".(ДВ)