Едно събитие от края на миналата седмица отново ни върна към продължаващия вече две десетилетия ожесточен спор за съдбата на Паметника на Съветската армия в центъра на София.
На 9 януари построеният през 50-те години на миналия век монумент пак се оказа в центъра на идеологически спор. Няколкостотин души сблъскаха възгледите си за историята на два противопоставящи се митинга. От едната страна в градинката пред паметника застанаха хората, които смятат, че мемориалът е символ на насилственото налагане на тоталитарен комунистически режим в България. Те се наредиха зад плакатите на инициативния комитет за демонтиране на Паметника на Съветската армия, сред най-изявените участници на които е журналистът Иво Инджев. „Този монумент е срамен символ на зацапаната с насилие и кръв диктатура в България. Руската армия е влязла безпрепятствено, след като страната ни е отворила границите си за нея, но след това същата тази армия ни е окупирала. Същевременно паметникът се краси от позорен надпис, в който от името на българския народ съветските слуги му благодарят за донесената “свобода”, обясни аргументите си пред „Торнадо” Инджев.

От другата страна на градинката, под червени знамена с лика на Че Гевара, беше организираната от младежкото БСП група, която настояваше, че монументът е част от българската история и култура и като такъв трябва да си остане на мястото.
Реалният дебат относно културно-историческата ценност на паметника отново бе изместен от познатите политизирани слогани: „Не сме русофоби, но не сме и роби“, „Антифашисти срещу фетишизма на комунизма“, „Който ще ни освободи, той ще да ни зароби (В. Левски)“, „Комунисти и фашисти, всичките сте терористи!“, „Посрещнахме ви с мир, изпращаме ви с мир!“. Отрицанието на социалистическото ни минало актуализира отношението към паметниците от този период, прави ги обекти на противоборство и мъст, наравно с борбата за заличаване на следите от бившия режим. Тази политизация на културното наследство поражда едно разделение на монументите на „добри” и „лоши” и пречи вече 20 години българите да имаме един символ, който да обединява цялото общество. Протестът за Паметника на Съветската армия поднови атаките срещу други войнишки светини, завещани от комунистическия режим. Идеята за демонтиране на паметника „Альоша”, който се извисява над Пловдив, възниква още в първите месеци след демокрацията. Мнението на пловдивчани относно съдбата на каменния исполин 20 години по-късно остава противоречиво.

И тук противниците на каменния руски войник твърдят, че не може над Пловдив да се извисява символ на съветския окупационен ботуш След предупреждението на експерти преди години, че при опит да бъде взривен „Альоша“ ще се затрие окончателно цялото тепе, веднага се нароиха дузина идеи за префасониране на каменния войник. Според най-екстравагантната солдатът трябваше да бъде опакован и да се превърне в гигантска рекламна бутилка на кока-кола. Патриоти пък предложиха „Альоша“ да се поодялка и да стане Васил Левски. Пловдивският скулптор Цвятко Сиромашки направи опит да помири враждуващите лагери. Той настоя на Джендемтепе да се издигне паметник на Христос, който да бъде по-висок от Альоша, а каменният войник да не се пипа. Между другото „Альоша“ е единственият известен персонифициран паметник в Европа, свързан с Втората световна война. Малко хора обаче знаят, че прототипът на скулптурата е жив и здрав, името му е Алексей Скурлатов и живее в Алтайския край, в отдалеченото селце Налобиха в Косихинския район.

Независимо от принадлежността им към една или друга политическа архитектурна мисъл обаче, паметниците у нас са се
превърнали в руини  в резултат на тоталното безхаберие на властите. Едни са обречени на разрушителната сила на времето, други са подложени на системен вандализъм и са опоскани като термити от мародери. Такава е съдбата на много войнишки паметници, които нямат нищо общо с прославата на комунистическата идеология. Типичен пример е Пантеонът на загиналите в Сръбско-българската война от 1885 г. в Гургулят, наречен „Новото гробище над Сливница”. Първоначално открит на 7 ноември 1891 г., това е първият войнишки паметник в новата ни история. С него се запазва паметта на българските воини, дали живота си в защита на Съединението. Една от плочите - паметникът на Майка България, е изградена от полублагородния метал кварцит, подарен ни от Русия. Подобен на него има вграден единствено в мавзолея на Ленин и Триумфалната арка В момента обаче величественият мемориал във форма на пресечена четириъгълна пирамида тъне в разруха. Бронзовите надписи отдавна са заминали за претопяване и са заменени с боядисани пластмасови. В червения бетон, от който е изграден Пантеонът, зеят огромни пробойни, обитавани от всевъзможна флора и фауна. При честването на 122-годишнината от Съединението президентът Георги Първанов поема ангажимент да помогне за събирането на пари за възстановяване на паметника, но всичко си остава само на думи, жалват се местните. Всъщност дори историята на този Пантеон не е подмината от политически съображения, само че при предходния режим.

Гробницата над Сливница е трябвало да чака чак до 1983 г., за да бъде намерена и очертана. Така сливнишкото гробище остава в забвение цял век. Причината се крие в специалните ни отношения с бивша Югославия още от ранния комунизъм (40-те и 50-те години на ХХ век), когато се сменят имената на улиците „Гургулят“ и „Пирот“ в София. Най-голямата гавра е обръщането на оръдието на паметника на площада в Сливница към София. Едва на стогодишнината от Съединението на България тогавашното политбюро решава да отбележи подобаващо извоюваната национална цялост, като Людмила Живкова и военния министър Добри Джуров отпускат 680 000 тогавашни лева, заделени от фонд “1300 години България”.


ПРОФ. ГЕОРГИ МАРКОВ: Договор с Русия ни забранява да рушим

Необяснимо е защо в България постоянно се правят опити да се разрушават паметници, каза пред „Торнадо” историкът проф. Георги Марков. Това са едни изключително несериозни и опасни идеи, които се прокарват от хора без каквато и да е историческа компетенция. Последният пример е паметникът на съветската армия, за който са правени няколко опита да бъде разрушен. Имайте предвид, че през август 1992 г., когато дойде Борис Елцин като председател на Руската федерация, подписа договор с президента Желю Желев В него има точка за запазването на паметниците на съветската армия. От гледна точка на международните отношения този монумент нито може да се премести, нито да се разруши. През 1993 г. се опитаха да го съборят по повод 9 май, но именно тогава излезе наяве това споразумение. Излишно се палят политическите страсти.
Журналистът Иво Инджев отхвърли пред „Торнадо” договора от 1993 г. През цялото време ни плашеха, че сме нямали право да „посягаме” на паметника на съветската армия, защото бил защитен от международна спогодба.

Твърде много български патриоти, възмутени от очевидната лъжовност на съветската символика, която няма нищо общо с гибелта на съветски воини в България (каквито случаи всъщност няма) се хванаха на тази лъжа, примириха се и се обезкуражиха, което беше целта на манипулацията. Тя пожертва петолъчката над Партийния дом, но успя да се пребори за многократно по-крещящия комунистически символ от цимент и чугун в гигантски размери спрямо всичко подобно наоколо, за да ни напомня нашата безпомощност пред (уж) бившите ни господари. С една основна цел: продължаващо подчинение и унижение на българския народ.

 Не е нужно човек да е юрист, за да забележи, че по силата на договора България е в пълното си право да променя мерките, които счита за целесъобразно да се предприемат относно обектите, упоменати в член 14 на документа. Русия пък, ако не е съгласна, няма право да заплашва със сила по никакъв повод, защото е поела такъв ангажимент в договора.
На българско намерение за демонтиране на паметника със сигурност ще бъде възразено с твърдение, че той попада в категорията „ценност, свързана с историята и културата на Русия” ( на Русия, а не на СССР?!). Няма как да браним правото на болшевишкия знак да вирее в центъра на българската столица като „военно гробище” . Във всяка държава, където има загинали съветски войници и офицери, а те са милиони по бойните полета на Европа, паметниците на съветската армия са костници и военни гробища.


„Незнайният воин”е НЕЛЕПОСТ

Наименованието „Паметник на незнайния воин” е смислова и историческа нелепост. За какъв неизвестен воин става дума?! Има български войници, които са загинали зад граница и тленните им останки не са погребани в родината. Техните имена обаче се знаят, те не са безлични и безродни наемници а герои, дали живота си за България! „Паметник на незнайния воин” е превод от руското „памятник неизвестному солдату”. В Съветския съюз е прието това название, за да се прикрият милионите, затрити в лагерите на ГУЛАГ, чийто имена наистина са заличени от всички регистри и за тяхната съдба няма сведения.
Как се наричат подобни паметници в чужбина? Правилното название е „кенотаф”. Думата идва от старогръцкото kenotaphion (съставено от думите kenos - „празен” и taphos - „гроб”). С този термин се обозначават мемориални съоръжения, в които няма тленни останки на мъртвец, тъй като тялото на починалия е изчезнало или се намира далеч от родината.

Най-известният английски кенотаф се намира в Уайтхол, Лондон. Издигнат е по проект на сър Едуин Латиънс през 1920 г. Първоначално той е бил посветен на британските войници, загинали в Първата световна война, но впоследствие
започва да символизира всички воини  чийто тленни останки не са върнати и погребани на Острова. На паметника няма никакква украса – единствено кратък надпис, измислен от самия Ръдиърд: The Glorious Dead (Величавите мъртви). Всяка година в най-близката до 11 ноември събота на кенотафа има възпоминателна церемония.