Архитектурата може да помири поредната “махленска свада” и двата лагера – на “запазващите” и “рушащите”.

Избухналите за пореден път спорове около стария паметник на Съветската армия в София и новопоявилия се на американските летци повдигнаха също за пореден път доста въпроси. Да не говорим за нестихващото разделение на фашисти и антифашисти. Като народ така и не намерихме сили да прочетем от дистанция на времето епохата на Втората световна война и да затворим тази страница веднъж завинаги.

Чии са всъщност тези войници? Защо забравяме, че представителите и на двете армии са били част от СЪЮЗНИЧЕСКИТЕ ВОЙСКИ, биещи се срещу хитлеристките войски и фашизма, част от което, макар и пасивно – съучастнически е било и Царство България? От друга страна ние сме имали и антифашистко движение, пратили сме армията си да се бие заедно със Съюзниците срещу хитлеристката армия, за което сме дали много жертви, с кръв сме преминали от единият лагер в другия. А за това, че съветската армия ни била “окупирала” на кого да се сърдим – на Рузвелт, Чърчил или Сталин? Нали всички те са подписали Ялтенското споразумение – най-големия политически пазарлък на ХХ век, прекроил Европа. Ако погледнем историята си през последните 200 години, ще трябва да отбележим, че Русия, САЩ и Англия и до ден днешен винаги са гледали на България като на транзитен плацдарм към геополитическите им цели. Те винаги бързо са предпочитали да се съюзяват с Гърция, Турция или Сърбия, не в наш интерес. Ами то всеки си гледа интереса......

Та какво да правим с тези паметници? До кога ще се репчим на “сини” и “червени”? Не е ли време да се помирим, да затворим тази страница от историята, която всеки чете както му се иска. Другите народи отдавна го направиха – спомнете си само общата гробница на “франкисти” и “републиканци” в Испания за Гражданската им война.

Имам идея как чрез архитектурата тази поредна “махленска свада” в медиите и говорилнята по Интернет би могла да помири двата лагера – на “запазващите” и “рушащите”. Преди тридесетина години имаше Национален архитектурен конкурс за Национален исторически /май и военноисторически, ако не греша/ музей на площадката зад паметника, където беше зоологическата градина по онова време. Тогава имах една идея, която сега бих доразвил. Вместо гигантски обеми, още повече смразяващи пространството, предлагах музейните зали максимално да се вкопаят под земята, а отгоре да се направи една пластична паркова среда, маркирана с няколко пластики от нашата история. Естественно, политиците не забелязаха идеята ми, пък и художническата гилдия не видя достатъчни възможности за изява...

Предлагам точно там, където е високият пилон на войника с автомата да се направи голяма зала под земята, на дълбочина 8 - 10 м, в която всичко от тази епоха да намери своя помирителен прочит. Нека тук се свалят всички скулптурни групи от паметника на съветската армия. Без постаменти, те биха имали само художествената си стойност на една епоха от развитието на изкуството ни, каквато и да е тя. По стените на големи стели да се обозначат и почетат всички хора, преживели по свой си начин ужасите на войната. Да напишем колко са убити партизани и антифашисти, колко са изтезавани, колко са били политзатворници и изселвани в Царство България... Да напишем колко невинни българи са убити и ранени от съюзническите бомбардировки... Да напишем това, с което се гордеем, но светът почти не знае – за десетките хиляди спасени евреи от лагерите на смъртта. За изселваните и тормозени евреи от царската власт в услуга на хитлеристките ни господари... Да напишем за последвалия ужасен период на сталинистски репресии – колко са избити, репресирани, изселвани, политзатворници, за лагерите и какво ли още не... Тъжна, много тъжна статистика. Но нека веднъж завинаги да приключим с тези ужаси! НЕКА НАЙ-СЕТНЕ СЕ ПОМИРИМ С ИСТОРИЯТА СИ! Нека този пантеон на скръбта да успокои духовете на покойниците, да успокои сегашните ни политически страсти, да дадем пример на поколенията, че можем да живеем в мир със себе си и с другите... Нека другите народи видят, че почваме да мислим по-цивилизовано, че по-интелигентно се отнасяме с историята си, че не сме бомбаджийски талибани, нито пък замръзнали в нафталина от средата на ХХ век мумии...

Тази огромна “ЗАЛА НА ПОМИРЕНИЕТО” предлагам отгоре вместо покрив да има един фонтан със стъклено дъно. Отблясъците от бълбукащата вода да създават усещането за сегашния ни живот, за това , че “всичко тече, всичко се променя”... Отгоре нека паркът се осъвремени, да се изпълни с живот и зеленина. Да се насити с много съвременни колоритни жизнерадостни пластики и композиции, да има амфитеатър, където всички да пеят и се радват на живота и щастието. “ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ Е ЛЮБОВ!”. Май това трябва да направим, а?

арх. Камен Шипков