Германският ултиматум - за всеки пленник да се плати по половин килограм чисто злато, иначе ще разрушат целия град.

Ана Кочева

Ако Македония е най‒романтичната страница в българската история, със сигурност една от най‒романтичните истории от времето на Втората световна война се случва именно там. В най‒българския град във Вардарско, Охрид. За историята, която охридчани разказват и днес и ще помнят, докато са живи, дълго време нарочно не се говореше. Естествено заради великосръбските и великомакедонски твърдения, че населението от двете страни на югозападната ни граница е различно и няма общо помежду си. Случката впрочем е описана в “Охридска балада” на Серафим Северняк, произведение, което съзнателно не се разпространява в съседна Македония, защото свидетелства за исторически факти, които комшиите биха предпочели да забравят, че са ставали.

Българският дух в Охрид е жив и до днес

През есента на 1944 година германците са в отстъпление от Македония, те се изтеглят, завличайки колкото могат повече плячкосани предмети, пари, дори животни. На 13 октомври 1944 г. немска колона от 50 камиона влиза в Охрид. Довчерашните съюзници водят със себе си пленени български войници, смятайки, че така ще си гарантират по‒безопасно придвижване през българска Македония. Там същите тези войници няколко години по‒рано са посрещнати със сълзи на възторг, с килими от цветя като свои, като освободители. Мълвата за пленените мигновено обхожда града и също толкова бързо охридчани вземат спонтанното решение да ги освободят. Германската охрана била съзнателно разсеяна с люта „жолта” (местна ракия), на помощ се притекли и няколко закачливо усмихващи се девойки. Така в изкуствено създадената навалица охридчани успели да измъкнат войничетата едно по едно, преоблекли ги и внимателно ги извели от центъра на града и ги скрили в района на църквата “Св. Йоан Канео” на самия бряг на Охридското езеро. През нощта с лодка ги откарали до планината Галичица, откъдето ги прехвърлили до „старите” земи. В някои от разказите се твърди, че това станало с помощта на местните партизани. В крайна сметка всички са спасени, не изпуква нито един куршум, няма и ранени.

В града обаче бягството е разкрито, командирът на немската колона се вбесява и поставя ултиматум до 21.00 часа охридчани да предадат военноплениците. В противен случай целият град ще бъде разрушен от пътуващата в конвоя противовъздушна батарея. Заплахата е страшна, никой не се съмнява, че ще бъде изпълнена, но при все, че всички в Охрид добре знаят къде са скрити войниците, тайната е запазена и издайници няма. Нещо повече ‒ охридчани обличат новите си дрехи и напускат собствените си домове, твърдо решени, че няма да станат предатели. В 21.00 часа германците установяват, че градът е празен, а населението се е евакуирало на безопасно място. В безсилието си те решават, че могат да се възползват от ситуацията ‒ заповядват за всеки пленник да се плати по половин килограм чисто злато, иначе ще разрушат целия град. Охридчани не се колебаят ‒ те започват да събират злато буквално от всеки дом: свалят венчалните си халки, обеци, кръстчета, гривни, пръстени, всевъзможни украшения, които пазят за сватби, за кръщенета, та дори и дребните монети, които възрастните са приготвили, за да се откупят при вечния лодкар след смъртта си..

Кмет на Охрид по това време е Илия Коцарев, български революционер, охридски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, активист на Вътрешната македонска революционна организация и Българските акционни комитети, адвокат и общественик. След разгрома на кралска Югославия през 1941 г. застава начело на българския акционен комитет в Охрид. По късно е избран за кмет на града. Всъщност именно кметът организира спасяването на пленените български войници и спасява от разрушение и Охрид благодарение на своя авторитет. След края на войната партизаните арестуват Коцарев въпреки протестите на гражданството, а по‒късно той е осъден от комунистическите власти на смърт. Присъдата му е заменена на 20 години затвор като сътрудник на окупаторите. В затвора се разболява тежко и ослепява. Поради напредналата си възраст е освободен и умира в дома си малко след това.

В драматичния ден, малко преди 12 часа на обяд вече са събрани 10 килограма чисто злато. Само два не стигат. Тогава старият поп Тома донася най-ценното достояние на града ‒ големия златен кръст, подарен от двама преселили се в София охридчани на църквата на Свети Климент. След свещеника тръгва цяло шествие, което пее „Спаси, Господи, твоите люде!” и с този тропар всички стигат до комендатурата. Златото е събрано, войниците са откупени, Охрид е спасен от гибел.

Комендантът на града, капитан II ранг от флота също има своята роля в цялата история. Той е този, който убеждава германския командир да не стига до екзекуции, а в крайна сметка му внушава, че пътищата са опасни, затова по‒добре да му остави златото на съхранение. След като конвоя заминава, той веднага връща златото на охридчани.

Слухът за златото обаче тръгва. Ценният метал, който кара хората да обезумяват, довежда при колоната албански партизани, които я избиват до крак. Германците са унищожени, но спомена за охридските спасители е жив и до днес. В Охрид ще ви го разкажат...