Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877-1878) г. и урежда, макар и не окончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века Османско владичество в България.
Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал Йешилкьой, част от предградието Бакъркьой, разположено на 10 км. от историческия център на Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя.

Преговорите и решенията на Санстефанския договор изострят силно отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете помежду им намират временно решение през юли 1878 г. с Берлинския договор, който преразглежда условията, договорени в Сан Стефано. Противоречията относно санстефанските клаузи са сред предпоставките за разпадането на Съюза на тримата императори седем години по-късно.

След пленяването на армията на Осман паша в Плевен през декември 1877 г. Османската империя прави неколкократни постъпки към руската страна за примирие, но без успех. Преговорите в Казанлък през януари 1878 г. се провалят, тъй като османските пълномощници отхвърлят условието на Русия за създаване на самостоятелно българско княжество в границите на българския етнос, което да е по площ не по-малко от териториите, посочени от Великите сили на Цариградската конференция в края на 1876 г.

Междувременно руските войски разбиват турците при Караагач, превземат незащитения Одрин и напредват към Цариград и Дарданелите. Молбите на Османската империя за помощ от Великобритания и Австро-Унгария срещат отказ от Лондон и Виена. На 23 януари британски бойни кораби получават заповеди да навлязат в Дарданелите, но часове по-късно инструкциите са променени. Единственото, което остава на Османската империя, е да приеме всички искания на Русия. На 31 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие.

Първата точка в протокола по примирието гласи:
България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.
Още в началото на Руско-турската война обстановката в Европа се нажежава. Въпреки съпротивата на опозицията начело с Уилям Гладстон, през май 1877 г. правителството на Великобритания взима решение да се включи във войната на страната на Османската империя, в случай че Русия обсади Цариград, проникне на територията на Египет, окупира Дарданелите или Персийският залив, и уведомява Петербург за решението си. Руското правителство бърза да увери Англия, че Египет и Персийският залив не са на прицела му.
Тъй като се опасява от съюза на Русия с Германия и Австро-Унгария (Съюз на тримата императори), британското правителство се заема да привлече Австро-Унгария на своя страна. През май 1877 г. британският премиер Бенджамин Дизраели изпраща таен меморандум до австро-унгарското правителство, с който насърчава претенциите на Виена за облаги от войната. Австрийското правителството дава да се разбере, че не би се съгласило на продължителна руска протекция над България.

Не след дълго руският император разбира за тайните преговори между Виена и Лондон и уверява двете страни, че бъдещето на Балканите ще се решава от всички Велики сили. За да засили съюза си с Австро-Унгария и Германия, Александър II им представя предварително документа „Основания на мира“. Британското правителство прави нови опити да внесе разкол в Съюза на тримата императори. Новото предложение на Дизраели е за мобилизация на австро-унгарската войска, но във Виена не се съгласяват. Тайните преговори не довеждат до пакт, но поне разкриват, че Австро-Унгария застава на английска позиция.
Откритите анти-руски изказвания в Англия и несъгласието на Хабсбургите с „Основания на мира“ вдъхват надежди на Османската империя за дипломатическа и военна подкрепа. Виена обаче отхвърля османската молба за помощ, защото не търси начин да спаси империята, а да завладее част от балканските ѝ владения. С тази цел австро-унгарците искат мирният договор след края на войната да бъде съгласуван между всички Велики сили. Обединеното кралство застава на същата позиция, но цели запазване на Османската империя.

През февруари 1878 г. Германия заема страната на Русия, тъй като се интересува само от свободното корабоплаване по Дунав и Дарданелите, а освен това се застъпва за поробеното християнско население на Балканите. Канцлерът Ото фон Бисмарк предлага да посредничи за изглаждане на руско-британските разногласия. В края на същия месец обаче външният министър на Австро-Унгария Дюла Андраши възразява остро срещу разпростиране на България на юг от Стара планина. Междувременно Русия започва да изпитва затруднения и с балканските си съюзници. Румъния недоволства от преминаването на Южна Бесарабия в състава на руската империя, макар че тя получава Северна Добруджа като компенсация. По-късно всички тези обстоятелства, включително и фактът, че руската армия не освобождава Македония и Родопите, възпрепятстват реализирането на Санстефанския договор, който обаче е само предварителен по характер. Несъгласието на Великите сили с него ражда и Берлинският договор.

След подписването на Одринското примирие започват мирните преговори между двете страни в конфликта. За пръв пълномощник от руската страна е избран граф Николай Игнатиев, който дълго време преди това е бил посланик в Цариград и именно заради това познава добре системата на Османската империя, запознат е и с исканията на българския народ.
На 9 февруари 1878 г. Игнатиев пристига в Одрин. Той не е доволен от ранното примирие и спирането на военните действия - както се спомена по-горе, руската армия изобщо не е минала през земите на Македония и Родопите, които се очаква да бъдат включени в границите на българското княжество. Освен всичко евентуална окупация на Цариград от руските войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите. Всъщност бързото подписване на примирието е изискано от Петербург, който все още има притеснения от бъдеща война с Обединеното кралство. Вторият руски представител е Александър Нелидов - началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Участие в преговорите взима и княз Алексей Церетелев, който е един от първите чужденци, видели намесата на османската войска след Априлското въстание през 1876 г. и е сред изработилите териториите на българската държава по време на Цариградската конференция. Церетелев, който е заместник на Найден Геров в руското консулство в Пловдив, познава добре проблемите на българите.
Поради опасността от война с Обединеното кралство и Австро-Унгария Русия е принудена да направи някои отстъпки спрямо турската страна, която поради изострените отношения на Русия с останалите Велики сили се възползва за да забави процеса по подписване на договора.

Мирните преговори започват на 13 февруари след като в Одрин пристига първият член на турската делегация - външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият - Сабдулах бей, посланикът на Османската империя в Берлин. Точно тогава се извършва и споменатото вече нахлуване на британския флот в Мраморно море, което обнадеждава турската страна.

Преговорите започват да вървят мъчително, руското правителство започва да усеща намеренията на османската империя и затова решава да предприеме по-твърди мерки с цел по-скорошно подписване на договора. На 24 февруари се изпраща отряд от 10 000 души край Цариград, а Главната руска квартира се мести от Одрин в Сан Стефано - тази тактика на сплашване не дава резултат и османските пълномощници продължават да печелят време до желаната помощ или конгрес на Великите сили.

Делегацията на Османската империя възразява срещу границите на България и Сърбия, които откъсват значителни части от териториите на империята. Руските представители не искат да отстъпят позициите си, тъй като откъсване на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста от селищата там (голяма част от населението ще се предвижи към свободните български земи) и ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристига великият везир Ахмед Вефик. Продължават обсъжданията относно границите на България, но не се постига споразумение. Преговорите са прекъснати на 28 февруари. На същата дата граф Игнатиев уведомява главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич, че примирието трябва също да бъде прекъснато, а настъплението - подновено. Николаевич изпитва притеснение, че подобни действия биха довели до война с Обединеното кралство.

На 1 март двамата руски представители - Игранев и Нелидов - поставят ултиматум на османската делегация да подпише или военните действия ще бъдат подновени. Руската армия в околностите на Сан Стефано се строява на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите са възобновени. Договорът е подписан на 3 март 1878 г., клаузите на мира са представени след ратифицирането му, което става две седмици по-късно — на 17 март. Решенията на договора влизат в сила на 18 март след като съдържанието му е съобщено с циркулярна нота от руския канцлер княз Александър Горчаков на останалите велики сили.

Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през Бешичкото езеро излиза на Орфанския залив. От Буругьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново - в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово (Член 6).

Така територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа. Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7) Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).

С подписването на Санстефанския предварителен мирен договор Османската империя приема исканията на Русия, съдържащи се в него. Въпреки това обаче Високата порта се надява, че поне частично ще въздейства на новоосвободената българска държава. Първите впечатления за договора са налице, веднага щом той става известен за западните Велики сили. Обединеното кралство и Австро-Унгария се обявяват против него, заявявайки че Русия сама е решила Източния въпрос в своя полза, без да се допита до западните Велики сили. Заедно с Обединеното кралство, Италия и Франция се обявяват силно против излаз на България на Бяло море, под претекст че ще бъде използван от Русия, за да окаже влияние над Средиземноморието и морските сили в Европа. Готово да покаже настойчивостта си, Обединеното кралство започва да се готви за война. Започнати са мерки за съставянето на два експедиционни корпуса за военни действия срещу русите и превоз на английски войски от Индия, през Суецкия канал в Средиземно море.

В края на март 1878 г. от Русия в Австро-Унгария е изпратен граф Игнатиев, който трябва да постигне разбирателство по спорните въпроси. Той среща упреци от страна на австро-унгарския министър на външните работи Гюла Андраши и императорът Франц Йосиф, че Русия не спазва предварителните договорености и съставя договора без да обърне внимание към останалите Велики сили. Възражения са отправени и към решенията за Средна и Западна Македония, които според Санстефанският мирен договор влизат в територията на България, както и към границата между Сърбия и България. С цел да парира исканията на Сърбия относно Босна и Херцеговина (идеите на Австро-Унгария са да присвои териториите на Македония към себе си, като така да си усвои собствен излаз на Бяло море, което обаче включва отнемането на земи от техния съюзник - Сърбия, за което искат да си осигурят компенсации за сърбите на изток към българските територии) Австро-Унгария поставя искания градовете Пирот, Трън и Враня да минат под сръбска власт.

Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на съседните на княжество България балкански държави. Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Подтиквана от Австро-Унгария, Сърбия насочва стремежите си за териториално разширение на изток, към българските земи. По това време сърбите целят да възстановят териториите на „Велика Сърбия“ от времето на Стефан Душан, в която влизат земите на цялата македонска област и градовете Щип, Велес, Горна Джумая, Белоградчик, Кюстендил и други. Румъния също не остава доволна от договора. Обсъждане по тези въпроси между граф Игнатиев и румънският крал Карол I, има още през февруари 1878 г. Тогава монархът протестира относно преминаването на Южна Бесарабия в Русия и на Северна Добруджа в Румъния. Така се нарушава целостта на румънския народ, а румънската държава получава чужди земи с чуждо население (Северна Добруджа). По-късно тези несъгласия дават отражение и в Берлинския конгрес.

Гърция също има териториални недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава.
Санстефанският договор слага край на османското владичество и дава началото на Княжество България. Датата трети март е формализирана от парламента като дата за национален празник на България. След като на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Великите сили ограничават териториите на българската държава, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред. Опитите за постигане на този идеал водят до обединяването на Княжество България с Източна Румелия, Сръбско-българската война през 1885 г., Балканските войни през 1912-1913 г. и участието на България в Първата и Втората световна война. Границите на България съгласно Санстефанския договор се отличават от тези на двете български автономни области, предвидени от Великите сили на Цариградската конференция от 1876 г. Според договора бъдещото българско княжество получава значителна част от Егейска Македония, но губи Нишко и Северна Добруджа. Така започналото разделяне на земите, международно признати за български от Цариградската конференция, продължава с даването на нови части от Поморавието и Добруджа на други балкански страни с Берлинския договор.

Предаването от страна на Русия на Северна Добруджа на Румъния предизвиква протести на местното българско население, което в свой апел до руския император отбелязва, че с този акт се създават предпоставки за бъдещи българо-румънски раздори. С него се появява т.нар. добруджански въпрос в българския национален въпрос. Придобиването на територии по десния бряг на Дунав от Румъния е една от предпоставките за бъдещите ѝ стремежи към Южна Добруджа. Замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа не е приета добре и от част от румънската общественост, поради заложените в анексията бъдещи конфликти с България.