След Лазаровден българите посрещат празника Цветница, известен още като Връбница. Посветен на пролетта и цветята, християните отбелязават символично и тържественото посрещане на Христос в Йерусалим.

Като християнски празникът е подвижен, отбелязва се и в православната, и в католическата, и в протестантската църква една седмица преди Възкресение Христово, в неделята след Лазаровден, в шестата неделя на Великия пост.

На този ден в храмовете се благославят върбови клонки, които вярващите отнасят до дома си за здраве. А българите изпълняват ритуали за здраве, благополучие и късмет.

По стар обичай още рано сутринта християните, облечени в празнични одежди, отиват в храма за тържествена служба и водосвет. След църковния обряд, благословените вярващи носят осветени върбови клонки в домовете си. От тях свиват малки венчета, които оставят на иконата на Света Богородица, закичвали рогата на кравите и воловете или захранвали всички домашните животни, за да са плодовите и силни през годината. Пазят я до следващата Връбница защото вярват, че е благословена от Господ и има необикновена сила. Когато някой от семейството се разболе, запалват върбово клонче и с него прекаждат болния, за да си иде болестта. С осветена върба баят против уроки.

С върбови венчета прогонвали някога градоносни облаци, като изричали тайнствени заклинания. Светена върба носели на гробищата, запалвали я и прекаждали гроба, за да предпазят душите на умрелите от тъмни, зли сили.

Обичайно празникът продължава със празнична семейна трапеза, на която традиционно се поднасяла риба. В някои селища се приготвяло обредното ястие тавалък – риба с ориз. След тържествения обяд всички се събират на мегдана, където играят весели хора, буенец и сключено хоро, с което завършвал празника.

В миналото в някои краища на Връбница се изпълнявал последният ритуал от Лазарските обичаи, т.нар. кумичене. Рано сутринта девойките, облечени в еднакви носии, се събирали на групи. Всяка носела осветено върбово венче с белег - най-често цветен конец и обреден хляб – кукла. Цялата група отивали на река или друг водоизточник, като по пътя пеели лазарски песни. Момите се нареждали една до друга и едновременно хвърляли във водата своите венчета и парченце от обредния колак. Следяли коя китка или хляб ще излезе най-напред. На която от девойките принадлежали те – била обявявана за кумица, най-главната сред тях. Лазарките изразявали своято почит към нея , като я носели на ръце, не и минавали път. Пазели пълно мълчание пред нея чак до третия ден на Великден, когато отивали в дома й, за да си вземат прошка.

По време на ритуала се гадаело и за женитба. Ако пуснатите във водата венчета и залък хляб вървели бързо по водата – това било знак за скорошно задомяване. Ако ли пък някъде се заплетели или пък стоели на едно място – скоро нямало да има сватба.

Празникът продължавал в дома на избраната кумица, където нареждали богата трапеза. И завършвал на мегдана, с изпълняването на кръшните хора и весели песни на лазарките.