Има сюжети, които не могат да бъдат коментирани, а само плахо преразказвани – толкова са грандиозни и същевременно причудливи, че няма индивидуален интелект, който да може да ги обеме в тяхната цялост и дълбочина.
Такава е историята на НДК и скорошната промяната на юридическия му статут, която, ако беше жив Дядо Вазов, щеше да изтръгне из гръдта му вопълът: „О, бедний ми, бедний Друмев! Таз ли горчилка трябваше да изпиеш на старини!”.

Националният дворец на културата (бивш народен на същата такава) се построи, помня, по случай 1300-годишнината от срещата между славяни и прабългари под онзи дъб. Аз дори бях от юбилейния випуск софийски гимназисти, които първи трябваше да направят абитуриентския си бал под лъсналите кристални полилеи на новия дворец, поставящ с хунската си архитектура донякъде под съмнение славянската принадлежност на българите – съмнение, заради което тогава от СССР гледаха накриво Людмила Живкова. Но, за съжаление, реалният социализъм не успя да се справи навреме, НДК не се построи в срок, та трябваше да съзреем в зала „Универсиада” като другите випуски преди нас.

След „демокрацията” НДК заработи на пазарен, дори е може би по-добре да кажем: базарен, принцип. Огромните фоайета, в които ние, випуск „1300 години България”, не успяхме да бъдем абитуриенти, се парцелираха на постоянни и временни сергии, които започнаха да се отдават и преотдават под наем на търговци. „Пасажът” и „Базар София” се превърнаха в концептуален конкурент на Илиянци, а съседните квартали настръхваха от ужас при всяко „Стройко” или „Произведено в България”, защото тротоарите им биваха задръствани от автомобилите на желаещите да ги посетят, но категорично отказващи да си платят за паркинг.

Залите на двореца пък натежаха от предизборни страсти и изборни нощи, модни ревюта и светски събития, сборища на маркетингови и езотерични гурута. В скритите гънки на двореца свиха гнезда телевизии, печатници и рекламни агенции, а в по-откритите заработиха шикозни заведения. НДК се отдаваше на всеки който го пожелае. То беше (и все още е) малка икономика, съизмерима с икономиката на не малко българско селище.

И ето, двайсет години по-късно научаваме, че през цялото време НДК е бил изцяло извън правния и стопански свят на България. Няма действащ закон, няма документ, по който НДК може да бъде описан. Паметник нерукотворен, феномен, несравним с нищо друго. Един Pink floyd по своята сензационна уникалност. НДК не е ООД, не е АД, не е нито едноличен търговец, нито гражданско сдружение или фондация. НДК е Творческо-стопанско обединение (ТСО), което се управлява от Творческо-стопански съвет, който се състои от 49% труженици на двореца и 51% представители на художествената и техническата интелигенция.

Двайсет години бяха нужни на нашата демократична държава с цивилизовани институции и членка на ЕС да регистрира феномена и да реагира. И ето, НДК вече е едно съвсем нормално и законно държавно акционерно дружество (извинете за струпването на епитети). Христо Друмев, некоронованият крал на двореца, е уволнен, но приема това с усмивка. Усмихнат казва, че държавата се излага и че, нещо повече, прави голяма грешка като го отстранява от НДК, макар че той, едва ли не, сам бил искал да си ходи вече. Но не пропуска да клъвне, като изтъква, че новото ръководство няма представа от културен мениджмънт и конгресна дейност. Каква ще бъде съдбата на НДК, пита се Друмев, щом като хората в новото ръководство са консултанти по сделки с недвижими имоти! Явно някой иска бързо да „осребри” (т.е. да приватизира) НДК в рамките на политическия си мандат. Е, Друмев пропуска да отбележи, че отдаването на търговски площи, базари и магазини в НДК през последните 20 години се родее повече със сделките с недвижими имоти, отколкото с „културния мениджмънт”. Но пък той е прав да се опитва да жилне онези, които затвориха такава голяма страница в неговия богат на събития живот. Ние пък ще се опитаме поне няколко седмици да живеем с вярата, че стореното с феномена НДК наистина е „на полза роду” и че зад него не се крие някоя грозотия, за която после пак никой няма да е виновен, защото всички решения ще бъдат взети колективно и колективна ще бъде и отговорността. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов
sulla.bg