Най-скандалните истории на великия български оперен бас
На 18 май 1914 г. в семейството на пловдивските учители Кирил и Райна се ражда бъдещият велик бас Борис Христов. Младият Борис завършва Втора мъжка гимназия в София, а след това и право в СУ. Като прибавим, че в казармата е бил офицер кавалерист, сме обрисували пътя му до хор „Гусла“ и хора на катедралата „Св. Ал. Невски“.
Повратен момент в кариерата на певеца е Йордановден през 1942 г. Хорът на царския параклис, в това число и Борис Христов, заедно с владишкия клир отслужва литургия. На почерпката в двореца царят с чаша вино кани хористите да изпеят няколко песни и Борис изпява баладата за хан Крум Страшни. Цар Борис III се приближава до него с думите: „Браво, младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога да ви чуем в операта?

Борис отговаря: „Ваше Величество, аз съм съдия в Пазарджик.“ Царят замълчава, но миг по-късно казва:
„Съдиите са хубаво нещо, но у нас са повече от достатъчно Виж, големите певци са рядкост! Тръгвате за Италия. И така единя царят предрешава съдбата на своя адаш Борис. В Рим, след като го чуват А. Пертиле, Б. Джили, Де Лука – световни величия, го насочват към баритона легенда Страчиари – професор в кралската академия „Санта Чичилия“. За съжаление Борис III не доживява да чуе феноменалния бас. През 1943 г. Италия се превръща в бойно поле и Борис заминава да учи в Залцбург и Виена, където се проваля за първи и последен път на конкурс в Щатсопера. Диригентът Карл Бьом не го харесва особено, а само няколко години по-късно става негов почитател. Следва нацистки лагер във „Форалберг“, а след 09. 05. 1945 г., когато в лагера влиза френски експедиционен корпус, френски полковник решава съдбата на Борис. Този „ангел“ в униформа поръчва няколко концерта за съюзническите войски, в които Борис Христов е звездата. А когато всички концлагеристи трябва да се завърнат в родните си места, той го отвежда в Милано.

За няколко години Борис превзема световните сцени и през 1950 г. вече е голям певец в Метрополитен опера в Ню Йорк. Америка иска да го види, аплодира и короняса. Но Борис не получава американска виза като „руски шпионин“
Впоследствие става ясно, че не комунистите, а Коза ностра е провалила една велика среща на двамата големи изгнаници – Борис Христов и Люба Велич. Само си представете Дон Карлос на сцената на Метрополитен опера и двама българи „невъзвращенци“ блестят в диамантената корона (наричат така Метрополитен опера заради диамантените бижута на жените в салона). Така вместо „руския шпионин Борис Христов, Филип Втори се пее от Чезаре Сиепи – добър, но доста обикновен италиански бас.

Трагикомичен инцидент се случва през 1955 г. в Римската опера, която поставя „Медея“ от Керубини с Борис Христов и Мария Калас - смята се, че тази роля е коронна за нея. Битката между двамата започва още на репетициите. Гъркинята разучава по сцената кой как и къде да застане, за да не й пречи, но не знае с кого си има работа. Борис прогърмява: „Царят съм аз и съм си у дома. Ще стоя където реша и ще правя каквото си искам!“. След гръцки истерии и тръшкания идва премиерата. Съпругът на Калас, милионерът Менегини, е подкупил 500 клакьори, с които да провали Борис Христов. По време на арията на цар Креон прочувствена молитва, изпята чудно от Христов, клакьорите избухват с крясъци и свирки, а останалата публика вика „браво“ и „бис“. Започва бой – христовци срещу „погърчени“ На сцената също има битка: Христов срещу Калас. В салона по време на спектакъла е елитът на цяла Италия начело с министър-председателя и президента. Питат Сампаоли – арт директора - как ще свърши всичко, а той отвръща: „Балканска история, продължение на гръцко-българската война. Ще се понабият и ще продължим.

Иде полиция и бърже-бърже прибира най-запалените биячи. На другия ден критиката определя Калас като луда и припадничава, а Борис въздига до небесата като велик певец и артист. Не закъснява и възмездието за „руския шпионин“. След спектакъл на „Борис Годунов” в Чикаго с феноменален успех през 1958 г. Борис Христов на „бял кон“ се появява в Ню Йорк. Избрана е залата „Карнеги хол”, където пред многохилядна публика Борис ще пее в концертно изпълнение на операта „Мойсей“ от Росини. Опашките за билети са километрични, успехът е огромен и пресата срива дирекцията на Метрополитен със земята. Така ще бъде още тридесетина години – Борис Христов става най-обичаният и възхваляван певец в САЩ, но никога в Метрополитен.

Годината е 1969 и Болшой театър кани Христов за „Борис Годунов“, с която роля българинът е увековечил Мусоргски, Русия и себе си. Посрещат го с почести като държавен глава с чайки и мерцедеси. Начело на делегацията е министърът на културата на СССР Фурцева. Цял СССР говори за спектакъла. На генералната репетиция салонът е препълнен, зад кулисите също. Възторгът е неописуем, а диригентът Генадий Рождественски на висок глас съвсем тактично и от сърце заявява:
„Появился настоящий царь всей России!“ Като капак майка му, именитата певица Наталия Петровна, се качва на сцената, коленичи пред царя Борис и му подарява покривка за клавиатура с надпис – „достиг я висшей власти...“ А после? После, няма премиера! Театърът е затворен временно, а диригентът е получил „лек удар“. Борис си заминава като цар - плаща неустойката, а в самолета на „Аерофлот“ не хапва и не пийва нищо. Западната преса гърми, но кой я чете на изток?
Пословична е щедростта на Борис Христов. За нея говори случай, дълго премълчаван от родните медии.

Неапол, 1970 г., новогодишен фестивал, театър Сан Карло и операта „Борис Годунов“ с Борис Христов и Софийския оперен хор. След премиерата и два часа аплауз – до три часа сутринта, цар Борис кани целия хор от 100 души на другия ден на обяд в един от най-скъпите ресторанти на Неапол и на Италия - „Il Galeone”. В 12:00 на обед Борис пристига заедно със съпругата си Франка, казва няколко слова и дава скрит знак с намигване. Веднага приближават четирима хористи с шест бокала пълни с вино и запяват руската чарушка „Пий до дъно”. Борис изпива бокала, Франка не. Той: „Пий ти казвам“, тя: „Не!“, „Пий!“. Тя го изпива, после я изнасят и гуляят започва, за да свърши в полунощ. Веднага след чашите за отскок Борис Христов казва: „Пийте и яжте, България се весели, аз плащам!“

През 1954 г. в София умира братът на Борис, Николай - виден столичен адвокат. Заради членството си в „Илинден“ Николай е хвърлен в концлагер и там отрязват крака му. Безбройните опити на Борис да издейства виза за брат си, за да го лекува, остават напразни. Николай умира в пълна мизерия, алкохолизиран, за да потисне болката, изоставен от всички. На родителите му е забранено да се грижат за него. Връх на низостта е, когато комунистите не пускат Борис да погребе брат си. След години случката се повтаря - този път за баща му. Отново България не позволява на чедото си – най-великия певец в света, да погребе баща си. Все пак през 1967 г. успява да погребе майка си, която също изживаява живота си в нищета с подаяния на приятели и роднини, защото не позволяват на Борис да й изпраща пари. На всичко това гордият Борис Христов реагира с мълчание и прошка.

Смъртта на гения
Прощавайки на мъчителите си през 80-те години, Борис Христов подарява на България къщата си в Рим за певческа академия. Великият бас приключва кариерата си с концерт в нея на 22 юни 1986. Умира в Рим на 28 юни 1993, но тялото му е пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“. На режисираното от властите погребение тленните останки на великия Борис Христов са оградени с кордон и въжета, като на многохилядния народ не е позволено дори мъртъв да му се поклони отблизо.