Съд в Германия осъдил на доживотен затвор 26-годишен мъж, убил по особено жесток начин двама тинейджъри, след което се гаврил с тях, съобщава АФП.

Извергът Ян О., признал, че удушил 14-годишната Нина миналия ноември, изпил нейната кръв и сдъвкал плът от врата й, за да удовлетвори сексуалните си апетити. Пет дни по-късно той удушил 13-годишния Тобиас, когато момчето се натъкнало на тялото на Нина в гората, а той припознал за момиче заради дългата му коса. 

Съдията по делото Ралф Гюнтер заявил, че пристрастеният към алкохола и наркотиците е извършил "невъобразими престъпления". Вампирът" ще бъде изпратен в психиатрично отделение и никога няма да бъде пуснат на свобода, защото представлява опасност за обществото, гласи присъдата.

Очевидно историите за вампири продължават да ни преследват, да вълнуват въображението ни. Но разбиранията на предците ни за тези демонични и магически сили много се различават от това, което се случва днес, което ни показват съвременните книги и филми, посветени на тези същества.

Според нашите народни вярвания опасността да се превъплати във вампир е грозяла едва ли не душата на всеки покойник. Във вампир се превъплащавала душата на всеки човек, умрял по неестествен начин – убит, самоубиец, ударен от гръм, умряла при раждането жена, умряло некръстено дете и пр. и пр. Душите на неокъпаните, неоплакани и неопети покойници били застрашени от същата участ. Дори да нямало друга причина, ако котка или куче прескочи покойника, ако над него прелети птица или над тялото бъде подадено каквото и да е, умрелият пак ще вампиряса. Поради всичките тези причини народът ни спазвал строго многобройни правила при приготвянето и изпращането на покойник. Ако имало и най-малко съмнение за превъплащаване, преди погребението опалвали покойника, в петата или в корема му забивали трън от глог, обвивали го с обръч от къпина; около ложето му нареждали чесън. Хората садели чесън и по гробовете на съмнителните покойници.

До 40 дни от смъртта хората си представяли вампира като мях с кръв, който се търкаля по пътищата или като човек без кости и без нос, който имал железни зъби и червени очи. Можел да се появи и като вълк, куче, бял кон, мишка, змия или като черна пеперуда. Той излизал от гроба през малка дупка и отивал да пакости в дома на близките си. Хората вярват, че вампирът най-много се бои от светлина, от желязо и катран, от остри сечива, от кръст и дим на тамян. Щом пропеят първи петли и слънцето покаже лъчите си, вампирът се скрива бързо в гроба, защото ако не успее да го стори, той се пръсва и от него остава само едно кърваво петно. Ако до 40-тия ден след смъртта превъплатената в демон душа не бъдела унищожена, вампирът придобивал плът и кости и се превръщал в плътеник. Тогава той можел да заживее сред хората, да им пакости на воля и дори да се ожени. От брака му обаче се раждатли деца, надарени с магическата сила да разпознават демоните, да ги преследват и убиват. Тези деца хората наричатли вампирари или вампирджии.

Талъсъмите пък биват два вида. Повечето таласъми били душите на хора, чиято сянка била зазидана в някакъв градеж, за да пази постройката за вечни времена. Спомнете си „Изворът на белоногата” на Петко Славейков, в тази поема са описани доста интересни неща от гледна точка на нашата митология. Таласъмите, пазители на сгради, мостове и други постройки плашели замръкналите на открито хора. Те викали, пеели, стенели. Ако някой откликнел на воплите им, той оглушавал, ослепявал или го настигала смъртоносна болест.

Другият вид таласъми в повечето случаи имали животински образ. Те били жертви, принесени при заравянето на имане. Явявали се (и може би още се явяват) на хората в нощта преди големите християнски празници, когато небето се отваря и границата между реалния и магическия свят изчезва. Тогава духът на заровеното имане проблясва като син пламък. И до сега от човек на човек се предават знанията, как може ступанитите, клети пари да се изровят.

Има една много стара детска песничка, която пази спомена за тези страшни демони:

Вампири, таласъми, танцуват по налъми,
под креватите се крият и с налъмите се бият.