Канстантин Павлов, Любомир Левчев и Иван Динков нахъсват рими с чесън, люти чушки и оцет Старата шкембеджийница „Дамарче” в столицата, точно срещу Съдебната палата на бул. „Витоша”, е едно от свърталищата на поетичната бохема през 50-те и 60-те години на миналия век.

Днес на тузарската улица в центъра на София няма и помен от народната кръчма, но в артистичните среди продължават да се носят легедни за култовото заведение, превърнало се в муза за много от най-големите ни творци на словото. Пикантни спомени за нея и посетителите й са описани в много мемоарни издания. Освен редови, хамали, коняри, работници и гладни студенти, сред най-честите й гости са Пеньо Пенев, Григор Ленков, Владимир Башев, Христо Фотев, Васил Попов, начеващите литературни критици Тончо Жечев и Цветан Стоянов. Великолепната тройка обаче са Иван Динков, Константин Павлов и Любомир Левчев, неразделни приятели и духовни съидейници по онова време.

Младите пера на родната литература, повечето от които днес не са между живите, по традиция се събират в шкембеджийницата по обед. Описват я просторна като казармено помещение, в което винаги мирише на чесън, оцет и дим от „Арда” без филтър. Без тези аромати обаче магията се разваля, възкликва години по-късно в спомените си Иван Динков.
„В същата шкембеджийница Добри Жотев ни спасяваше от гладна смърт. Любомир Левчев сядаше срещу Константин Павлов, аз сядах срещу Добри Жотев, поразяващо млади, подхвърляхме си остротии и през избликнали сълзи от лютивите чушки гребяхме шкембето като войници от железните канчета. Понякога импровизирахме стихове, понякога си посвещавахме стихове, защото наивно вярвахме, че ще пребъдем четиримата заедно.

Около нас сякаш нямаше хора, не обръщахме внимание на нищо, заети изключително със себе си. „От днеска съм Констанция Павлова – шегуваше се поетът от Курило – отказвам се от Константин Павлов”, разказва в спомените си Иван Динков. И Коста, и Любо, и Иван признават години по-късно, че именно в тази шкембеджийница за пръв път са чули на български поетиката на Елиът, превеждан със страст от тогава още неизвестния Цветан Стоянов. Едва ли някой от нас е подозирал, че това ще бъде авторът на „Геният и неговият наставник”, че ще ни напусне от този свят толкова млад, признава Иван Динков.

В шкембеджийницата срещу Съдебната палата са изляти в горящите души на младостта не само тонове бира, но тук се раждат спорове, чертаят се нови хоризонти и често свободата на духа се преражда в едни от най-хубавите рими на съвременната ни поезия.
„Спомням си случайно стихотворението на Любомир Левчев „На моя брат”, което поетът ми е посветил преди много години, може би след „пищен банкет” в голямата шкембеджийница срещу Съдебната палата“, разказва Иван Динков. „Виждам карирания лист, сигурно от първолашка тетрадка, откъснат рязко с един замах на ръката. Мастилените редове ме омагьосват, в тях е запечатано едно скъпо минало, приближавам ги мислено до очите си и тръгвам след тях:

Братко мой, мечтателю, поете
Бъдещето наше предскажи! –
че горчат ми вече стиховете
И такава мисъл ми тежи:
Ако се усмихваме щастливо,
Ако все подслаждаме стихът
И във него мислите приспиваме,
Где ще ни закара този път?
Ще захвърлят книжките ни стари
На библиотеките в прахът,
Или със портрети във букварите
Наште имена ще погребат.
И немилостививите хлапаци
Ще ни избодат с молив очите,
Ще ни сложат шапки и мустаци
И медали „златни” на гърдите…
Ще тежат проклетите медали,
Че са много леки стиховете ни
И във тях живота сме приспали…
Братко мой, мечтателю, поете!

От шкембеджийницата нахъсаната с люти чушки и творчески пориви тайфа се изнася към някогашния дворец на Батенберг, превърнал се в годините на комунизма в редакция на в. „Народна младеж”. Ето как Иван Динков описва уроците по поезия след порция шкембе: „Ролята на княза изпълнява Добри Жотев. Синовете му са Любомир Левчев, Константин Павлов и Иван Динков. Всички други са „поданици” на княза и на неговата държава Поезия „Е, момче – обръща се Добри към Владимир Башев, какво ще правмим по-нататък?!” Той не е чел стиховете на Башев, тази работа е „черна”, но Мека пророците не могат да отговарят: не знам, не мога, не съм слушал, не съм виждал. Башев отговаря: „Да се откажа, ли другарю Жотев? Готов съм!” „Не така, момче – отговаря „князът”, - с малодушие не става!”

„А аз какво да правя? – пита Андрей Германов. – Цяла нощ не съм спал!” „Ти от къде си? – пита „владетелят” на държавата Поезия. – В теб има нещо „пра”. Прабългарско, праславянско”. „От Провадийско съм – отговаря Андрей. – В този край съм раждан.” „Там има сол?” „Има, другарю Жотев. Цяла България се снабдява от нашия край.” „Какво да ти кажа – усмихва се Батенберг - Жотев – някога са лизали сол от брадва, за да им става твърд характерът”. Вярно ли е всичко това? Вярно е, защото беше вярно. Може би „князът” не беше истински княз, но почти всички „поданици”, минали през него и шкембеджийницата, станаха гпраждани.

Пеньо Пенев:

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна Беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха –
Борба живяхме ний, борба.

Владимир Башев:

Нека само една дръзка мечта
Въплътим във творение
За да имаме право да легнем в пръстта,
Дето спят толкова гении!
Андрей Германов:

Не знам безсмъртие
Което
не убива.
Нещастни чучела на мойте мисли,
На мигове, на чувства и на обичи,
Какво ще ми разкажете за младостта,
Когато
Грохна?”

Днес много от героите на това повратно време вече не са между живите, за малко от тях се сеща и съвременното поколение, удавено в поетичния кич на чалгата. Константин Павлов и Иван Динков пък в продължение на няколко десетилетия бяха „забравени” от цензурата на комунистическия режим като идеологически непригодни. По ирония на съдбата именно събратът им Любомир Левчев се превърна в стожер на поетите с априлски сърца и в продължение на години държеше „Страшния съд” на поезията в комунистическа България. Той е сред малцината живи свидетели на онова време, които могат да кажат колко тежат медалите по гърдите и погребаха ли букварите имената на поетите?

Максим Берн