Авторите на „Железния светилник” и „Антихрист” разрешавали литературни спорове с литри вино и сърнешки суджуци Семейните гостувания между фамилиите на големите български писатели Димитър Талев и Емилиян Станев често прераствали в безкрайни мохабети и веселби.

С хора, песни и викове на истински мъже двамата майстори на прозата отпускали душите си на воля, след дългите часове мъчения пред пишещите машини. В артистичните среди на София още се носят легенди за яките им запоии и кулинарни пиршества през 50-те и 60-те г. на миналия век. Йордан Радичков често казвал, че между Талев и Емилиян има някаква особена духовна връзка, която през последните години на живота им се задълбочила осезателно. Вероятно мълчаливият им бунт срещу толерираната тогава партийна комунистическа литература е била ясната спойка мужду двамата титани на перото, обясняват лбитературоведи.

Надежда Станева е документирала един от най-живописните гуляи на двамата на 15 септември 1959 г. Пристигнали на гости в Бистрица на Ирина и Димитър Талеви, прегостили ги с вкусни есенни манджи, а разпивката продължила до 2 ч през нощта.
„Настроението много се повиши и сигурно цялото село ни усети. Пяхме песни. Една от любимите на Талев беше „Млад юнак си кон извожда из железните врата” и той я пееше прехласнато. Талев „захапа джама”, Емилиян изпадна в свръхвъзбуденост, и двамата започнаха да надават такива викове на двора, сякаш овчари се надвикваха от един баир на друг”, разказва Надежда Станева. Двете с Ирина се опитвали многократно да ги успокоят, увещавали ги, че се излагат пред селото. Накрая успели да ги приберат вътре в къщата и решили да не им дават повече вино и скрили останалите бутилки.

Вместо да кротната обаче двамата гении на перото продължили да буйнстват с пълна сила. Талев с преплътен глас започнал да повтаря: „Ирина, съпруго моя верна, послушай ме и изпълни повелята ми!Дай още една бутилка!” Като разбрал , че Ирина не поддава на моблите му, авторът на „ Железния светилник” се обърнал към сина си: „ Владимире, сине мой, изпълни желанието на баща си!” Към останалото на дъното на бутилката вино долели вода и така ги залъгвали няколко извесно време, а после Талев пак започнал: „Ирино, покажи се философ и донеси още една бутилка! Владимире, сине мой....” и т. н. Накрая двамата решили да излезнат навън и да търсят кръчма за да си допият, жените им обаче предвидливо заключили врата.

„Тогава Емилиян отвори хладилника на Талеви, пъхна главата си вътре и нададе вик. След като вика до прегракване, тръгна съпроводен от Талев да търсят вино в избата. Ирина се опита да им препречи пътя, но Емилиян така и изви ръката, че щеше да я изкълчи. Сълзи потекоха от очите й, но тя не се предаде. Инцидентът не можа да угаси веселбата, песните и виковете продължиха макар и без вино. После пиха по едно силно кафе и изтрезняха”, спомня си Надежда Станева.

Месец по-късно Станеви решили да върната гостито и поканели Талеви в дома им на столичната ул. „Юрий Венелин”. Създателят на Сибин и Иван Кондарев решил да изненада събрата си със свой специалитет. Ударил сърна и решил да майстори наденички от сърнешко и питомно свинско. „Емилиян беше пълен господар в кухнята, а аз изпълнявах само заповеди. Запаса престилка, сякаш облече генералски мундир, и започна да командва: „Дай това, дай чубрица, счукай чер пипер, накисни червата.” Запретна ръкави, смля месото и омесването му, придружено с много пъшкане, подсмърчане и попръжки, започна. Месеше яростно, сякаш се бореше с противник, готов да умре, но да победи.

„Мамка му стара, ще видиш какви суджуци ще станат, не си яла такива!”, описва кулинарните подвизи на мъжа си Надежда.
Омесената кайма трябвало да престои една нощ, а разказвачът не мигнал. Час по час ходил да я гледа и опитва на вкус. На сутринта при същата бойна обстановка започнало пълненето на червата. Част от суджуците Емилиян натъпкал с ръка, обяснявайки, че така правил баща му в Еленско, и така ставали по вкусни. „Вечерта покани Талеви. На телефона дълго се хвали с майсторлъка си и уверява, че никой не умее да прави такива суджуци. На другия ден, когато ги поднесе на масата, трябваше да изслушаме отново как е убита сърната – минала еди-къде си, той гръмнал и пр., и накрая как е постигнал този несравним вкус. „Пропорцията, пропорцията е важна! Трябва да знаеш кое колко. Не е проста работа!”, твърдял авторът на „Антихрист”.

„Е, да – отвърнал Талев с тънката си усмивка, - то не е като да пишеш романи! Тук се изисква далеч по-голямо изкуство.” Сърнешките наденици полели с много ракия и червено вино, и от кулинарната тема се прехвърлили на литературни спорове. Заговорили за „Самуил” и „Илинден”. Станев критикувал някои моменти в книгите, а Талев не бил съгласен, смятал, че образът на Самуил не е оценен исторически и художествено. В разгара на мохабета заклетият български македонец признал, че ако разкаже предварително замислена история, после не му било възможно да я напише, губел интерес и вкус към идеята си.

После пекли отново суджуци и пили юнашки вино до разсъмване. Талев и Станев често се запивали и по софийските ресторанти, а особенно обичали да забегват сами до Велико Търново и да вилнеят по кръчмите на Самоводската чаршия.
„Бяха истински мъже и българи, мразеха фалшивото поведение, живяха като големи човеци, с цялата си лудост и страсти”, казва за тях години след смъртта им поетът Георги Джагаров.

Максим Берн