През кървавото лято на 811 година е начертан пътя на България за години напред. В дълбините на българската история е имало държавници с желязна воля, твърде различни от т. нар. днешен “политически елит” на България.

Пламен Павлов

Улисани във всекидневните си грижи, изнервени, да не кажа нещо повече, от днешните политически баталии (за тях надали някой ще си спомня само след месец-два), за кой ли път пропускаме да отбележим събития от собственото ни минало... Много жалко, защото станалото през юлските дни на далечната 811 г. наистина е с исторически измерения, наистина чертае пътя на един народ и неговата държава за години и за векове напред, колкото и патетично да звучи това! Патетично или не, нека се знае, че в дълбините на българската история е имало държавници като кан Крум, владетели с желязна воля - твърде различни от сборището от какви ли не, а често и случайни хорица, което днес се сили да бъде “политически елит” на България...

Разбира се, би било пресилено да се каже, че днешната кръгла (в пълния смисъл на думата!) годишнина е останала напълно незабелязана – напротив, някой съобразителен служител е видял датата в календара, така че Министерството на съобщенията пуска съответната пощенска марка. В Пловдив, където е един от малкото паметници на кан Крум, ще има тържество, във Фейсбук млади българи са създали група за отбелязване на голямото събитие... Ентусиасти като бай Коста Янков от Бургас правят туристически преходи по местата, където Крум преди 1200 години е разгромил “гордия Никифор”... Вероятно едно или други ще се случи и в Шумен, Върбица, Търговище, Карнобат и на още места из цяла България. По моето скромно мнение голямото събитие (а може ли да има нещо по-голямо от разгрома на един агресор и спасяването на държавата?!) предполага ясни знаци на внимание от страна на онези, които “де юре” са приемници на същата онази държавна власт, спасила страната и народа си от поробване преди точно 1200 години. Такива обаче поне аз не забелязвам, дори и като най-лаконична фраза в параноичното бърборене с претенции за запазено “място в историята”... Но нека припомним накратко самите събития и личностите, които не са за ден и два в българската история.

Преди 1200 години в дните между 23-ти и 26-ти юли наистина се е решавалата съдбата на държавата. Нейното оцеляване и мощно настъпление, превърнало я в третата Велика сила на европейския ІХ в. е свързано с името на великия кан Крум (управлявал през 803 – 814) – личност, за която има повече митове, отколкото исторически данни. За българския “кан сюбиги” се знае сравнително малко, без това да омаловажава по никакъв начин неговата роля в българската и европейската политика. Често се твърди, че Крум е произлизал от т.нар. панонски българи, за което няма сигурни доказателства. Други изследователи свързват произхода му с видните боилски родове в Плиска, с предшественика му Кардам и дори с Куберовите българи в Македония. Така или иначе, Крум е основател на династията, която управлява България до 1018 г. След 997 г., когато умира последният й пряк потомък, цар Роман, тя е продължена от синовете на комит Никола – според Българския апокрифен летопис те произлизали от «... същото царско коляно...». За византийската историчка Анна Комнина «Мокрос» (т.е. “Кромос”) е прародител на цар Самуил и неговите наследници.

Преодоляла напълно последиците от кризата в средата на осмото столетие, в началото на ІХ в. България навлиза в период на усилено вътрешно изграждане, външнополитическа активност и териториално разширение. Около 805 г. Крум започва разширяването на държавната територия на северозапад за сметка на рушащия се под ударите на франките Аварски хаганат. Българските войски навлизат в Трасилвания, достигайки р. Тиса. В държавната територия попадат Белград (днешната сръбска столица, български град до средата на ХІV в.) и Срем (дн. Сремска Митровица). Всичко това засилва позициите на държавата в региона на Западните Балкани и Централна Европа. При Омуртаг (815-831), синът на Крум, България и Франкската империя стават непосредствени съседи.

Византия е обезпокоена от засилването на северната си съседка. Враждебната политика на император Никифор I Геник, изразена в един опит за агресия още през 807 г., развързва ръцете на българския владетел за настъпателни действия. През пролетта на 809 г. българите превземат важната крепост Сердика (Средец/София) и овладяват земите по течението на р. Струма. Най-вероятно именно тогава започва разширението на държавата в земите на днешна Македония, където са владенията на Куберовите българи. Крум следва стратегията на своите предшественици Тервел и Телериг, което говори за зрелостта на българската политика и държавническо мислене.
Търсеният от Византия реванш се изразява в масиран поход към Плиска. Войната през лятото на 811 г. е едно от най-тежките изпитания за българската държава. С огромни сили, събрани от всички провинции на империята, вкл. нередовни части (своеобразен византийски “башибозук”, ако фриволно използваме това сравнение....), тръгнали за плячка, той нахлува през Стара планина. С тези над 60 хиляди войници Никифор разбива два елитни български военни отряда. Мирните предложения на Крум са отхвърлени, а българската столица Плиска е завладяна, разграбена и опожарена. Изоставянето на Плиска без бой вероятно е тактическа маневра, целяща да запази основните български сили за решително сражение в по-благоприятни условия. Някои учени сравняват стратегическите ходове на Крум с действията на руския пълководец Кутузов срещу Наполеон Бонапарт хиляда години по-късно.

Византийските жестокости и енергичните мерки, предприети от кан Крум, мотивират цялото българско общество за решителен отпор. Наред с оцелелите части на армията са привлечени отряди от славяни и дори от наскоро покорените авари. Според византийските хронисти в битката с ромеите се включват дори жените! Узнали за случващото се, византийските военачалници и съимператорът Ставракий, синът на Никифор, настояват за отстъпление. Никифор гневно отказва, но после осъзнава критичната ситуация и решава да се изтегли. При движението си на юг византийската армия е обект на няколко атаки през деня и нощта. Те разстройват нейната организация, водят до дезертьорство и повсеместна паника. Ромеите попадат в предварително устроените засади, натъкват се на дървено-землени прегради и т.н. Императорът разбира, че е попаднал в капан и според съвременниците възкликва: “Дори крилати да бяхме станали, никой да не се надява, че ще избегне смъртта...”

Днес между учените няма пълно единодушие къде се е състояла мащабната и кървава битка. Най-често се сочи Върбишкия проход, но има мнения и за Ришкия, Айтоския, за Боаза при Търговище (поради това голямата крепост на онова място е наричана “Крумово кале” от българите), дори за района на Търново. Причината е, че византийските хронисти съобщават как Никифор смятал да прекоси България, за да достигне до Сердика (София) и установи властта си в окупираните земи. Дали е така е трудно да се отговори със сигурност. Най-вероятна си остава възможността императорът да е потеглил с армията си през проходите на Източния Балкан, където именно е попаднал в старателно подготвените български засади. Нека припомним, че жителите на с. Ерекеч (Козичино), Поморийско, потомци на онова средновековно войнишко население, бранило пътя към старите столици Плиска и Преслав, продължава да се гордее с името на Крум и великите ни предци. Да, това са легенди и предания, но емоционалният заряд на една нация да не би да е нещо маловажно...
На 26 юли 811 г. ромейската армия е подложена на тотално унищожение – загиват самият император, доместикът на схолите (командирът на гвардията) Петър и други висши военачалници. В български ръце пада целия обоз, включително награбената от Плиска плячка. Остатъците от ромейската армия с тежко ранения съимператор Ставракий се спасяват с безредно бягство. В тази картина, обрисувана в драматични краски от византийските автори, като че ли в сянка остава самият кан Крум... Очевидно е обаче, че владетелят проявява удивително хладнокръвие, организаторски качества и завиден талант на военен стратег.

Както е широко известно, в съответствие с религиозните вярвания на прабългарите от черепа на убития враг е изработена обкована със сребро чаша, с която Крум вдига наздравици с подчинените си славянски князе. Изследователите виждат в този древен ритуал, свързан с т.нар. оренда, още едно свидетелство за иранската природа на древните българи. Изказано е и мнение, че хронистите са приписали на Крум това действие, оприличавайки го на източните сатрапи от древността, без обаче историята с черепа-чаша да отговаря на истината.

Вземайки инициативата в свои ръце, през 811-813 г. Крум нанася тежки удари на империята, превзема Месемврия, може би Филипопол (Пловдив) и други градове, разрушава редица крепости в Източна Тракия и преселва жителите им в отвъддунавските земи. Той нанася ново голямо поражение на византийската армия при Версиникия (22 юни 813 г.), което води до поредната криза в империята и свалянето на император Михаил І Рангаве. Крум превзема Одрин и достига до стените на Константинопол. В безсилието си ромеите и лично новият император Лъв V Арменец (813-821) погазват дипломатическити принципи, като извършват покушение срещу Крум при преговори в околностите на столицата. При покушението загива българският кавхан Иратаис, а Константин Пацик (зет на Крум, византийски емигрант в Плиска) и синът му са пленени. Крум е ранен, но успява да се спаси. Обзет от ярост, той подлага на опустошение околностите на Константинопол. Хронистите представят Крум като жесток, но и културен "варварин", който отнася в своята страна статуи, колони и други паметници на културата. Впрочем, именно при Крум, а не при сина му Омуртаг, започва масовото отбелязване на събития и личности с надписи върху камък – мирни договори, военни заповеди, имена на превзети византийски крепости, на заслужили военачалници.

Кан Крум полага началото на административна реформа, насочена към централизация на властта. Несъмнено развитие получава българската армия, в която са формирани нови корпуси («тагми») тежка конница, солиден парк от стенобойни машини и т.н. Сред близките сподвижници на Крум са неговият брат (името му е неизвестно), кавханът Иратаис, ичиргу-боила Тук, боилът Драгомир, и др. Крум умира в навечерието на поредния си поход към византийската столица (13 април 814 г.). Най-вероятно тогава той е бил на не повече от 40 години, а преждевременната му смърт, най-вероятно инсулт, изненадала съвременниците и дала повод за ликуване във византийската столица.

Крум остава в българската история като първият известен законодател. Според византийската енциклопедия «Свидас» (Х в.) след победата над аварите (около 805 г.) «Крум свика всички българи, и заповяда: Ако някой набеди някого, предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се установи, че е набедил и лъгал, да бъде убит. Да не се допуска даване на храна на крадеца (разбойника). И ако някой се осмели да прави това, да се конфискува [имотът му]. И на крадеца да се строшат пищялите (на краката). А всички лозя да се изкоренят. И на всеки просещ да се дава не безразборно, а според нуждите му, за да не би пак същият да проси. Който пък не прави това, да се конфискува [имотът му].”
В тези изречения най-вероятно има легендарни мотиви, но това не отменя мястото на Крум като законодател, поставящ държавния и обществен интерес на първо място. Вероятно са прави онези, които смятат, че загадъчният “цар Изот” (“справедлив” от грц.) в Българския апокрифен летопис от ХІІ в. е именно Крум.

Векове по-късно във възрожденската традиция изключителният държавник и неустрашим воин е наречен “Крум Страшни”. Както основателно е отбелязал един от най-добрите познавачи на този период от нашето минало, проф. Веселин Бешевлиев, с оглед на мястото му в българската история и военно изкуство този забележителен владетел без преувеличение би могъл да бъде наричан и “Крум Велики”. Нека поне на този ден, 26 юли, си спомним за Крум, за онези славни времена, в които България е била символ на политическа и военна мощ, на култура, реформи и, не на последно място, достойнство!