22 Август, 2011

Вече окончателно излязоха резултатите от тазгодишната кандидатстудентска кампания на завършилите зрелостници випуск 2011 г. Оказва се обаче,  че в елитните български вузове броят на записалите се е наполовина по-малък от този през предходната година. Всъщност за пореден път става ясно, че младите ни умове и тази година са решили, че няма смисъл да останат тук и да продължат образованието си по родните места. До болка позната картинка, особено през  последните пет години. Обезпокоително ли е, че с всяка следваща година, студентите ни намаляват.  Но за да не обяснявам за пореден път издъвканите причини за това българчетата ни да предпочитат „топлите страни”, ще ви разкажа какво представлява най-елитният ни ВУЗ... Софийският.

Внушителна огромна сграда с прекрасна архитектура и красива фасада - Софийски университет „Свети Климент Охридски”. От пръв поглед  място - мечта да завършиш образоването си. С невероятна атмосфера и предразполагаща обстановка. Решавам, че за всеки случай ще подам документите си и  там, ако не дай, боже, нещо се прецака с кандидатстването ми в чужбина. Влизам във вътрешния двор и идиличната атмосфера изведнъж изчезва. Чувствам се като на Женския пазар. Цари пълен безпорядък, чуват се само крясъци и викове, всеки гледа как да се предреди, за да му дойде редът по-бързо. Разменят се химикалки, листчета, дипломи, пликове, банкноти. Разбирам, че ще си почакам. Но пък се радвам, че явно има и други като мен, на които СУ им допада... Сядам скромно на ъгъла на пейка в дворчето на Ректората, за да си попълня картона с желаните специалности. Пиша си кротичко и неволно дочувам разговор. В първия момент си мисля, че най-вероятно съм се объркала, но се заслушвам внимателно. Може би просто ми се ще да не е истина. Диалогът се развива между няколко второкурсници, току-що излязли от изпит:

-          К’во стана, бе, скъса те , нали?

-          Еми..тоя тъпак...скъсах си задника от учене тая седмица и той дъртакът взе, че втори път ме къса на същото.. ще му е*а майката кирлива, ще го скъсам аз него...

-          Споко бе, Н., ти не разбра ли К. какво е направил, бутнал му е малко уиски и 150 лева на професора и гледай как му е писал 3-ката...

-          Сигурно и аз т’ва ще направя. Не мога вече трети път да дъвча едно и също... Два купона пропуснах и на жената рождения ден.. писна ми, брат, писна ми...

-          Айде, тръгвай да ударим едно да ти мине, тука гледай ква е гмеж, къде са тръгнали всички да се записват в този университет, не знам. Ех, да не бех и аз изглупял по-миналата година, да си бех заминал от тука... Аре, аре ,тръгвай!

Спирам за миг, пооглеждам ги, хубави момчета, защо така говорят, не ми го побира главата. Решавам, че ще си продължа писането, само че до мен се настанява някакъв с анцуг. Пита ме колко е часът. Смръщено поглеждам часовника си и му съобщавам. Това, което ми прави силно впечатление, е хартийката, която носи със себе си. Оказва се академична справка на оценките за последните 4 години. Виждам, че е юрист. Радвам се. След секунди обаче радостта ми отива на кино. Неволно се заглеждам в оценките и какво да видя... среден 3, среден 3, среден 3, среден 3, добър 4, среден 3, среден 3, среден 3, среден 3, среден 3, добър 4 и т.н. Кривейки си врата да видя от чисто любопитство дали има нещо по-различно, погледът ми се насочва към немалка групичка от „дами”, облечени ... не особено подходящо за повода - подаване на документи. Външният им вид (високите токове и турбо късите поли) би бил по-нормален за чалга заведение, а не за университет.  Все още не чак толкова отчаяно забивам поглед отново в картончето и си казвам: „Разни хора, разни идеали, какво да се прави...”

Най-накрая приключвам и се нареждам на опашката. Чака ме наистина упорито и дъ-ъ-ъ-ълго чакане.  Зареждам се с търпение, пускам си айпода и продължавам да си чакам. По едно време обаче виждам, че някакво момче ми прави знаци да си сваля слушалките. Правя го с нежелание. Поглеждам го и той започва да ми говори, сякаш се познаваме от десетки години. Петър се казвал, от Пловдив бил, тук дошъл с майка си и баща си; леля му и, чичото с кучето им пък се присъединили за пазар. Всички били убедени, че с 4-ките от предварителните изпити от по български и история щял да влезе „Право”.  Не ми става ясно, защо иска да сподели всичко това с мен, но се правя на любезна, замисляйки се за смелите мечти... Е, хубаво е поне, че знае какво иска, макар че не виждам как може да стане правист с този изказ и произношение, но пък какво... нали нямало невъзможни неща. По едно време чувам как някой ме кани да вляза в залата. Излизам от хипнозата на „майната” и продължавам напред. Естествено минавам първо през касата, където ми се искат 30 лева, за да си подам документите... Е, нали и университетът трябва да печели...  Влизам в една стая, където ме посреща намръщена жена. Усмивката й грейва в момента, в който разбира, че съм от софийска елитна гимназия. Отчаяно заявява, че от началото на деня през нея са минало само няколко единици като мен. Първият й въпрос е : „Нали нямаш намерение да оставаш в България?”  Доста учудена от реакцията й, започвам да се обяснявам, че си подавам документите, само за да се подсигуря, нали, за всеки случай...  Уморената женица си отдъхва и на бърза ръка ми преглежда документите и ме изпраща с емоционалното „Така, така, по-бързо да се махаш от тук, моето момиче!” Събирам си останалите бумаги и бързо се изнизвам от стаята... Изведнъж ме сепва мощният вик на пловдивчанина, който раздира абсолютната тишина в стаята. „И успьех,  успьех!”, крещи новият ми познайник- бъдещият адвокат. Цялата почервеняла вече от срам, дотичвам до вратата и излизам. Вече на свеж въздух, разбирам, че едва ли ме чака кой знае колко светло бъдеще, ако остана зад тази врата - подкупи, слаби оценки, разголени мадами, прекалени донкихотовци, обезверени в собствената си институция служителки. Това ли трябва да очаква мен и моите връстници... Поглеждам отново сградата и си казвам с тънка нотка на съжаление, че университетът явно не е същият както, когато майка ми и баща ми са учили в него... Трябва да им съобщя, че едва ли ще продължа традицията...

Два месеца по-късно вече са излезли и резултатите от приема на чуждестранните вузове. Сред най-желаните  дестинации е Германия. Топ университетите там са в Берлин, Манхайм, Мюнхен, Щутгарт, Хайделберг, Мюнстер, Пасау, Бон, Франкфурт, Кьолн, Волфсбург и др. На второ място е Острова с предпочитаните - Лондон, Кеймбридж, Оксфорд, Манчестър, Лестър и пр. След това са Холандия и Дания и на последно място Щатите като най-скъпо място за следване.

Накъдето и да поемем обаче, едно е  ясно - малко са тези, които ще се върнат, малко са тези, които ще предпочетат собствените си удобства и реализация  пред перспективата да си дойдат обратно в България, за да се борят за нейното „оправяне”.  И струва ли си наистина завръщането, щом вече 20 години ставаме свидетели на едни и същи проблеми, тъпчене на едно място и почти никакви промени. Но все пак се надявам тенденцията да се обърне.  Защото иначе младите българи ще продължат да се изнасят с пълна пара. Което си е абсолютно трагично при тази иначе толкова хубава страна...