31 Август, 2011

Огнян Стефанов

Отдавна ми се искаше да напиша нещо за самочувствието, но липсата на добри примери ме разколебаваше.

Ето че се намери повод, при това какъв. 10 000 в зала „Арена Армеец” и още 1 млн българи пред телевизорите гледаха и се радваха на гимнастичките ни. Те отново са на върха, отново са „златните момичета”. Триумф, какъвто не сме виждали от години, но сме копнели за него. 

Ансамбълът ликува със златото в многобоя на Световната купа в София. Радостта е още по-сладка, защото руският монопол от последните години бе разбит. Победителките са Ренета Камберова, Михаела Маевска, Цветелина Найденова, Елена Тодорова, Христина Тодорова и Катрин Великова. Поздравления и за старши треньорката Илиана Раева и екипът й.
В индивидуалната надпревара Силвия Митева завърши втора, а бе толкова близко до победата. В такива моменти е лесно и приятно да си българин, а самочувствието изпълва гърдите. Дори патетичните думи звучат нормално.

Успехът на нашите е не просто голям, той е колосален

защото за него е платена невероятна цена. Всяка друга федерация, с която сме в пряка конкуренция за върха, има бюджет, за който нашите не смеят и да мечтаят.  За спартанските тренировки, нечовешките диети и лишенията да не говорим.
На всичкото отгоре федерацията ни и националните отбори дълго време трябваше да преодоляват синдрома „Нешка Робева”. Въпреки заетостта й в телевизионни шоута от всякакъв калибър и жанр, участие в политическия живот, събиране и изразходване на дарения за танцовата й трупа и даване на свидетелски показания в полза на Алексей Петров-Трактора по делото „Октопод”, тя намираше време да обвинява и напада колегите си за какво ли не. Случилото се в „Арена Армеец” обаче показва, че във федерацията са открили ефикасна ваксина...

Моралът не е просто препоръка към другите, а преди всичко личен пример,  твърди Ерих Кестнер. Което освен с горния пример, кореспондира, но по друг начин и с постъпката на Ирина Винер, шефката на Руската федерация. След състезанието та прегърна и разцелува „врага” Илиана Раева с думите: „Ето това е България за мене!” 

И понеже говорим за самочувствие, не бива да пропускаме уникалният ни плувец Петър Стойчев, който неотдавна също спечели златен медал на Световното в Китай. Поразителни бяха коментарите му за значението на родината в живота на всеки човек, пък бил той и известен в цял свят. Само в едно телевизионно предаване той изрече толкова красиви думи за България, колкото не сме чули от депутатите от поне три парламента насам...

Наистина е много тягостно, че подобни хора толкова рядко стигат до медиите, които от години са окупирани от кохорти силиконови „звезди”, палячовци и откровени идиоти. Дори в репортажите за фантастичната Ивет Лалова, камерата следи по-често татуировките и златната верижка на глезена й, отколкото надпреварата със секундите.

Волейболистите ни, мъже и жени, също жънат успехи.  Всичко щеше да е наред, ако други представители на спорта не объркваха понятията ни за ценностна система.

 
Тези дни  станахме свидетели на епохални опити на вратаря на националния отбор по футбол Николай Михайлов 

 в сферата на... писаното слово. В блога си той се нахвърля върху български журналисти, защото пишели глупости за него. Не споменава имена, но заявява: „Аз продължавам да бъда най-скъпоплатеният трансфер на български вратар, а те кои са?”. И още: „На моята улица винаги ще свети лампа, за вашата обаче не съм сигурен”. 
Не знам кой е писал или държал ръката с перодръжката на Никито, но „откритото писмо” е лоша услуга на Михайлов-младши. Участието му в латино сериалите с героини като Алисия и Николета, каквото й да означават тези имена, го превърнаха в част от „жълтата” хроника. Но пък рядко ще прочетем анализи за играта му, за това кои качества трябва да усъвършенства и пр. Не би било лошо да изгледа запис от коментарите на гимнастичките ни след триумфа им, както и интервютата на Петър Стойчев, Йордан Йовчев, сестрите Дунавски и др. наши спортисти с доста по-богата от него колекция от успехи. Съмнявам се обаче, че ще разбере за какво става дума.  Защото той и негови колеги като Благой Георгиев и Валери Божинов могат и с нагорещено желязо да си отпечатат библейски сцени върху телата, но това няма да ги направи по-християни, както чалга фиестите им няма да ги направят по-футболисти. Тези хора се радват на привилегията да са непрекъснато в медиите чрез скандални сюжети, което за съжаление не е чисто „футболно” явление.

Докато патоанатомите се опитваха да сглобят телата на зверски катастрофиралите Георги Боков-младши и съпругата му Мария, в медиите се изписаха всякакви коментари и мнения за трагедията. Един коментар обаче като че ли бе пропуснат. Боков-младши дълги години бе недосегаем за правоохранителните органи. Крадеше коли, изваждаха го от ареста, после пак крадеше и отново го спасяваха. Защото бе син на Филип Боков, дипломат и съветник на президента Георги Първанов, внук на Георги Боков, член на ЦК на БКП и дългогодишен главен редактор на в. „Работническо дело”, племенник на Ирина Бокова, шеф на ЮНЕСКО, а преди това външен министър. Всички те от десетилетия са кръвно свързани с висшата партийна номенклатура. Такива хора понякога забравят за Нютон и земното притегляне, затова когато си отидат от този свят, макар и по трагичен начин, не предизвикват особено съчувствие, освен у близките си. Може да ви звучи цинично, но когато справедливостта е дефицитна приживе, понякога смъртта се възприема като неин заместител... Ако всички, които са услужвали на Бокови, си бяха свършили работата, той и Мария щяха да са живи. Може би Младши щеше да е в затвора, но жив. Играта с привилегиите понякога е по-страшна и от руска рулетка: превръща те в труп, още докато си добре облечен и се пъчиш с недосегаемостта си в някоя „елитна” компания. 

Разговорите за самочувствието и ценностите ни, както и за проблемите около тях, е като буркан с мед и дузина лъжици с катран, които дебнат в засада. Трябва да сме бдителни. Докато обаче осъзнаем това и си изясним въпроса с ценностите, на нашите гимнастички ще им се наложи, ако искат да поработят за известността си, да разчитат повече на голи фотосесии и Биг Брадър, отколкото на спортните постижения. Засега в България е така.