Кандидатите за президент у нас нямат идеи, лъжат на дребно, а електоратът се кефи на чалга

Често се питаме докъде могат да стигнат политиците по пътя към властта и славата. Политическият трилър, колкото и претенциозно да е това определение за предизборната кампания у нас, все пак показва готовността на немалко субекти със зъби и нокти да се докопат до заветната цел.  Купуването на гласовe, лъжливите обещания и задкулисните интриги са само част от арсенала им. Цивилизованата част. Зад завесата остават компроматите, оплюването, дискредитирането, заплахите, пазаренето и пачките за определена позиция. Те знаят, че всичко това е неморално, подло и пошло, но си имат готов отговор: и по света е така, не сме го измислили ние.

Това е опашата лъжа. По света отдавна не е така или поне не точно така. Корупция има навсякъде, но тук тя е начин на живот. Тук тя е като слънцето, въздуха и водата за някои живи същества.  Въпросът днес е докъде може да стигне търпението на българина. Програмиран ли е генно да понася до безкрай унижението, подигравките и лицемерието на политическата класа и т.нар. елит, или ще дойде момент да се озъби, да каже „стига”.  Кандидатпрезидентските двойки в момента ходят от град на град, събират някакви клети роднини, познати и познати на други познати, за да се създаде впечатление, че някой им е обърнал внимание.

Фалшив патос блика от лъскавите лица на претендентите Щом напуснат хората на едните, залата се заема от осигурената по роднинска и партийна линия публика на следващите. Избирателите вече му изпуснаха края кой мераклия е за президент, кой за кмет и кой само за общински съветник. Слушат, гледат и се почесват, а на душата им тежко заради кофти живота А напетите кандидати не спират с прелъстяването. Ще ви направим водопровод, вика един. Ще забраня партиите, напъва се друг, който отдавна трябва да е в съда и да отговаря за зулумите, които е натворил. Трети изпъчил гърди и крещи как ще уволни Бойко Борисов още в първия работен ден като президент. Да се чуди човек откъде такова самочувствие в такива интелектуални джуджета. На тях даже и през ум не им минават някакви големи идеи и визия за бъдещето на страната.

Те дори не са и чували, че големите идеи се раждат в контекста на определена политическа епоха. Преходът, лош или добър, е именно такова нещо. Политическите мушици обаче нехаят за кардиналните промени, които настъпват в света и засягат и нас. Те пърхат опиянени над бъчвите с лъжи и се надяват доминацията на левите и господството на десните да продължат да се смеят с познатата цикличност. През това време те да декламират закани за разбиване на модела в очакване да станат част от някаква сделка.  Няма кой да обясни на избирателите, че благодарение на революцията/преврат през ноември 1989 г. съветският модел у нас бе сменен с модела на Рейгън и Тачър, само че в тъмен български вариант

Това го направи злобен и нежелан от хората. Балканизирането му улесни наемането и уволняването на работници, което причини на хората големи страдания, редица производства бяха спрени. Според Франсис Фукуяма Рейгън-Тачъровият модел може и да е гаден, но дава възможност да се подготви почвата за почти 30-годишен икономически ръст. Нещо, което тук не бе заложено и естествено не се случи. Затова в сегашната кампания липсват идеи, концепции. За модерно мислене да не говорим.

Може и да съжаляваме искрено за смъртта на Стив Джобс, но ако беше българин, щяхме да го удавим в блатото на бездарието и завистта. Стив Джобс нямаше да има никакъв шанс пред героите на нашето време – мутрите и чалгарите. Представете си го в „Син сити” или „Кошарите” в компанията на добре облечени бизнесмени, които между две силиконови парчета трябваше да определят цена за идеите му. Умряла работа. Все едно Алексей Петров-Трактора да дава уроци на Стивън Шварцман за банковите лихви. Дори Аушвиц би било по-леко изпитание за финансовия лъв...

Ясно е, че от кандидатите мащабни идеи няма да дочакаме. Но те не предлагат и малки. Не казват например дали ще назначават свои съветници на възлови постове в съдебната система, на министерски постове и посланически позиции. Не казват дали са против корупцията и как ще подпомагат борбата с организираната престъпност, че и на битовата. Никой не ги пита дали ще ходят на лов с държавни гардове, нито по какви критерии ще награждават с орден „Стара планина”. Кандидатите говорят, каквото са им написали пиарите, а ние зяпаме, изпълнени с досада.

Съпротивителните сили ни напускат, горещата кръв се смесва с бира и гроздова. Революционна ситуация зарежда оръдието на „Аврора” единствено в главата на сегашния президент. Патосът и яростта от бунтовете покрай зловещите случки в Катуница се спаружиха като детско балонче, боднато с топлийка. Десетина дни – толкова издържаха българската памет и ярост. Попитайте някой да ви каже как се казваше прегазеното момче в онази страшна вечер и той няма да може да ви отговори. Но „цар” Киро всеки ще ви изрецитира. Вазов и Дебелянов не помнят, но „цар” Киро, мачото Жоро Илиев и кокетките с голи цици на Валери Божинов и Никито Михайлов всеки ги знае. Защото сме голяма работа и светът се върти около нас.

Онази вечер по новините съобщиха за проведените парламентарни избори в Полша. От познатите ми почти никой не знаеше, че се провеждат такива. Представете си какъв е интересът към нашата кампания извън България. Нулев. Репортажи в международния обмен има, когато подпалим някоя сграда, сбият се българи с цигани, а командите на ултрасите почнат да скандират „Смърт”, на което ехото отговаря - „Гяури” Така и не се появи задълбочен анализ за случилото се в Катуница и „чадърите” над фамилията Рашкови. Е, разбрахме, че някогашният асеновградски прокурор днес е адвокат на семейството и толкоз. За бившия апелативен прокурор на Пловдив Росен Димов нито дума. За него важи онова мазно българско правило: или добро, или нищо. Никой не го попита как толкова години Рашкови бяха недосегаеми. Димов би могъл да разкрие интересни подробности, ако иска. Но предпочита да мълчи.

Срамно мълчание обгърна и потресаващите разкрития на Пламен Устинов, бивш служител в НСО. Той проговори за поръчано убийство на бизнесмен от кандидат-президента Алексей Петров. Разказа също, че знае за среща при Първанов на Петров с „мишената” Гриша Ганчев. Нищо! Все едно вятър повя. Дано поне прокуратурата не се готви за зимен сън. Иначе Шварценегер каза, че много му харесва у нас. Хубава природа, хубави хора. Само че Арни, като напусна родната Австрия, не пое към София и Филмовия център в Бояна, а отиде в Холивуд. С което обаче пропиля възможността да се кандидатира за вицепрезидент и да държи речи на Бузлуджа например. Както се казва, и на големите звезди понякога съдбата им обръща гръб... В смисъл, че богатите също плачат. Досущ като бедните. Животът понякога е справедлив – почти колкото българската правосъдна система.

Огнян Стефанов