Докато профсъюзни активисти и управляващи си мерят... релсите, железниците се разпадат под звуците на „Черен влак се композира”. Правораздавателната система наблюдава драмата и си трае
Човешкото търпение има свойството периодично да се изчерпва. Търпиш, търпиш, пък накрая ти кипне и тръгваш през просото. Да става каквото ще. Обикновено до точката на кипене се стига след натрупвания на неудачи, несбъднати очаквания (мечти), лъжи, манипулации. Дори да има обективни обстоятелства и причини, те остават забравени в сянката на емоцията, недоволството и яростта. Адреналинът взривява чувството за несправедливост. Някой нещо ти е отнел или се кани да ти отнеме и ти се възпротивяваш. Как така? Откъде накъде? Толкова години са ми давали нещо, а сега някой иска да ми го вземе – направо от устата или от джоба. Несправедливо е. Но пък никой не е казвал, че животът е справедлив.

Краят на търпението в общественото съзнание се свързва с протести. Те биват социални, политически, икономически и пр. По света има и граждански – срещу мафията, съдебната система, корупцията или безчинствата на уолтстрийтските брокери, но у нас те все още са сравнително непознати. В смисъл, че четем за тях и ги виждаме в новините от чужбина, но не ги практикуваме. Препоръчват ни горещо да се захванем с голф – щял да спаси туризма, а оттам и нацията. Ако други държави изплуват от рецесията с реформи, то ние ще оживеем благодарение на голфа В смисъл, че съкратените от БДЖ могат да кандидатстват за персонал на голф игрищата. Или поне да поискат земята, на които са построени голф терените, да се оцени по действителни цени, а не от разбойническите заменки, та да се покрият поне половината от дълговете на железниците. Не е лошо да се помисли по този въпрос.

Стачка. Тя е традиционното лице на протеста. С нея обикновено бележат края на търпението. Стачката е гласно заявено несъгласие, отказ от преговори, натиск да се приемат исканията на едната страна, по традиция онеправданата. Чрез стачката по-слабата страна иска да покаже, че не е за подценяване и с нея трябва да се съобразяват. Така е на теория. В живота понякога нещата са по-различни, защото се намесват различни фактори, различни гледни точки и интереси. Обикновено това е работа на синдикатите. Те би трябвало да изграждат, проповядват и реализират в живота идеологията на протеста. Те са генералният щаб на армията на протестиращите. Там са синдикалните наполеоновци и жуковци, които творят стратегии и тактики, чертаят пътя на победата.

На победата... На чия победа? Над кого? Кой е врагът?  Съществени въпроси, на които от години у нас никой не отговаря.
Свикнали сме да приемаме по презумпция, че исканията на стачкуващите са справедливи. Към тях обществото се отнася със симпатия и (не)гласно подкрепя. Солидарността е хубаво нещо. Сплотява хората, прави ги силни пред заплахата, пред несправедливостта. Лошата е държавата. Тя е мащехата, която храни донасита своите деца – чиновниците, и нехае за чуждите – работническата класа с цялата условност на това понятие. През 80-е и 90-е години на миналия век с едно щракване на пръстите Лех Валенса можеше да вдигне докери и миньори от „Солидарност” и да помете всяко управление в Полша. Заради този си талант бе удостоен с Нобелова награда за мир, стана и президент. След което, заразен от бацила на властта, пое надолу. Огорчен от видяното и преживяното, той произнесе знаменитата фраза: „Да изядеш парче от тортата е прекрасно. Страшно е, когато ти набутат в устата цялата торта”.

В България се носи тътенът на стачката. Тръгват железничарите, подкрепят ги и работещи в други отрасли. Няма какво да се заблуждаваме, хората не излизат за удоволствие. Пътниците също са наясно, че положението в бедежето е лошо. Там се е безчинствало от години, крало се е като за световно, а когато дойде ред да се урежда сметката – кесията се оказа празна. Е да, но железничарите не са виновни и е несправедливо те да плащат цената, да възстановяват заграбеното. И синдикатите ги повеждат в битка за оцеляване. Звучи патетично, но е самата истина. Ситуацията е нажежена, страстите са на шест, адреналинът бушува. Всички условия за една класическа, хубава стачка са налице. Че и в навечерието на Коледа.

Кои обаче са водачите, кои са синдикатите. Те ли са истинският изразител и защитник на интересите на хората? Не малко българи смятат, че синдикатите не са това, което трябва да бъдат. Сравняват ги понякога с циганските фондации: много шум, кандърми, а резултати - йок. Като изпишеш „синдикат” в търсачката Гугъл, получаваш веднага водопад от информация за синдиката на престъпниците в САЩ и за неговите създатели Лъки Лучано, Ал Капоне, Майер Лански и други видни мафиоти. В книгата си „Синдикатът на престъпниците” Жан-Мишел Шарлие и Жан Марсили още през 80-те години (издадена е у нас от Партиздат) описват как мафията завладява отрасловите профсъюзи – на шофьорите, работниците в автомобилостроенето, металурзите и др. и ги ползва за манипулиране на правителството, работодателите и обществото. Разбира се, босовете са станали милионери, но бачкаторите не са спечелили нищо или много малко.

Минали са доста години оттогава. Не казвам, че у нас е така, но съмнения има и никой не полага усилия да ги разсее. В редица фирми синдикалните активисти са едни хора, които просто ползват защитата да не бъдат съкратени или уволнени. Те далеч не са сред най-добрите специалисти и работници, нито са пример за подражание със своята почтеност. Не всички, разбира се, но има и такива. Синдикатите бяха забъркани в далавери в „Кремиковци”, а някои от лидерите се облажиха лично с апетитни имоти. Те заплашваха и периодично вдигаха работниците на протести – главно за неизплатени заплати. Нито веднъж обаче не ги вдигнаха срещу корупцията в комбината, източването му от политици, мафиоти и министри. Не изправиха хората срещу продажбата за 1 долар и последвалото разкостване на металургичния „красавец”. Траеха си, когато стана ясно, че охранителна фирма е получавала по близо милион на месец, вместо реалните 200 000 лева години наред.

А може би са имали полза? Изчислил ли е някой синдикален гренадир колко заплати се съдържат в откраднатото? Днес е горещо в железниците. Синдикатите връхлитат управата на БДЖ, натискат социалния министър, гневят се на финансовия, опълчват се на премиера. Смелост или пресметливост е това? Къде бяха синдикалните генерали, когато пред очите им предишни ръководства са подписвали разбойнически договори? Когато се е бастисвала техника за милиони? И защо досега няма нито един протест пред прокуратурата и съда с искания да се разследват далаверите до дупка, а тарикатите да си получат заслуженото. Това не е мъст, а воля за справедливост. Ако се спре кранчето на мошениците, а техни имоти се конфискуват и продадат на търгове, може би поне част от нужните пари за реформи ще бъдат набавени.

Ако синдикатите и техните членове са честни, ще трябва да признаят също, че крадците не са само по високите етажи на йерархията, а и сред редовия състав. Мащабите, разбира се, са различни, но нека и тази тема бъде дискутирана. Да се извикат на масата на преговорите и МВР, и прокуратурата и съдът, за да се обсъдят начини за спирането на грабежа и източването на предприятието. Ще кажете, че това е работа на ръководството, на мениджърския екип. Да, тяхна е, но и на синдикатите, че и на всеки железничар. В писмо до блога за железниците rail.blog@abv.bg пловдивчанинът Георги Колев е описал как той и още десетки пловдивчани редовно стават свидетели как на прелеза на „Карловско шосе” спира дизелов локомотив и почти тържествено се източва гориво в туби при спусната бариера. 

Във VBOX7 има десетки видеозаписи на това как се краде от БДЖ. Един от свидетелите, работещ в системата на железниците, дори казва, че откраднатата нафта може да напълни Охридското езеро... Крадат се и електрически проводници, релси, траверси. Министър Московски обяви, че около 1000 вагона са се изпарили като във фокус на Астор. Сделка на предишното правителство за 30 спални вагона ощетила БДЖ с над 120 млн. лева. Общо дългове и загуби надвишават 800 млн. лева. Не искат ли синдикатите това безобразие да спре и награбеното да се превърне в заплати и добавки? Мълчанието по тези проблеми е все едно да си закъсал на прелез и да се надяваш влакът да не мине. Ще мине, ще мине.

Не е по-добро положението на учители, медици, строители, шофьори и пр. Теглото е повсеместно. Плюс безработица. Лоша работа. Само че, за да се излезе от скапаното положение, са нужни алтернативи, а те се откриват с рационално мислене и желание за измъкване от батака. Два милиона работят и издържат останалите пет милиона и нещо Абсурдна ситуация. На всичкото отгоре КПД ни е най-нисък в ЕС. Като говоря за алтернативи, имам предвид мениджърския екип на железниците да излезе с програма, цели, задачи и срокове. Да обясни как ще я кара занапред месец по месец. Да се поемат ангажименти и отговорности. Да се натисне и правораздавателната система да заработи на бързи обороти. Онзи ден в Италия осъдили над 100 мафиоти наведнъж. Значи може.

Автомобилите, автобусите и ТИР-овете отмъкнаха цели парчета от влаковия бизнес. Но железниците си остават стратегически отрасъл, част са от националната сигурност. Нужни са на държавата и на хората, но модерни и ефективни. Другото е мъка и самозаблуди. Не трябва да си завършил за жепеец, за да го осъзнаеш. За обществото може да е любопитно дали на социалния министър ще му турят главата на дръвника, но удоволствието ще е кратко, а действителността няма да се промени. За всички е важно да има стабилност: финансова, икономическа, социална и политическа, за да се отлепим от дъното и тръгнем полека напред. Нека синдикатите вдигат своите членове на протести, но да бъдат и реалисти и да се противят не само на работодателя, а и на престъпните посегателства. Правителството от своя страна да мисли за реформите, но и как да си върне заграбеното.

И това се отнася не само за железниците - де да бяха само те. Трябва да си отвоюваме държавата от голямата престъпност и от престъпното бездействие сантиметър по сантиметър. Труден път с висока цена. Но друг няма. Иначе двете страни ще спорят и ще хвърчат искри, а през това време крадците ще се веселят и ще припяват с оркестъра: „Черен влак се композира, Ленче ле, от Бургас за София...”. Или както казваше един стар машинист: „Животът е като влак: или ще те блъсне челно, или ще профучи покрай теб.” В това е цялата загадка и прелест.

Oгнян Стефанов