10 Декември, 2011

Връщаме се в Холивуд. В изгрева на американското кино са снимани много “слеп-стик” филми, които нямаха претенцията на сериозни произведения на изкуството, но за разлика от съвременните бяха поне развлекателни: немите филми на Чарли Чаплин, музикалните на Фред Астер, Джийн Кели и братя Маркс – всичко това, на което човек можеше да се посмее от сърце, сега е заменено от блудкавите безкрайни сериали, чието ниво може да задоволи само зрители, страдащи от синдрома на Даун. За тази цел и участващите актьори имат подчертано тъпи физиономии, като че ли специално подбирани, та да няма нито един от тях одухотворено лице. Целият сценарий е прозрачен – щом видите първа серия ви става ясно каква ще е и 830-та. За да се стигне до това рекордно число от серии, изобретателните продуценти вмъкват непрекъснато все нови и нови герои – забравени роднини, които се връщат от далечни страни, само за да се хванат с полубратята и полусестрите си за гушата по наследствени въпроси. Техният брой, който се увеличава непрекъснато, създава у зрителя чувството, че те се размножават чрез делене на клетката, като амебите. Диалозите също са убийствено неинтелигентни и наподобяват препирня между слугини пред провинциална бакалия. Дрехите и външният вид обаче са перфектни: героините стават сутрин от леглото гримирани и фризирани, а копринените им халати подчертават небрежно силиконовите им прелести (в рамките на разрешения пуритански морал на Щатите, разбира се), всички мъже са вчесани по един и същ начин на път по средата и двете им лакирани къдрици не помръдват, дори когато, макар и рядко, снимат сцени на открито, където някакъв тайфун зад тях чупи палмите. На всичкото отгоре на някакъв холивудски негодник му хрумна преди 20-тина години гениалната идея да озвучава сериите със смях, която му донесе милиони. Сега зрителят не само, че не се чувства сaмотен пред телевизора, а и вече разбира по смеха кои диалози и сцени са остроумни. Достатъчно за тези серии.

Да направим един голям скок назад, за да се върнем в черно-белия епос. Тук вече към американските военни подвизи срещу индианците можем да прибавим спокойно и съветските партизански и военно-отечествени филми, защото въпреки различната идеология, и двата вида филми са сътворени от един калъп: този на великошовинизма, характерен и за двете нации. Апропо шовинизъм: преди години се запознах с един полски дисидент, който беше прекарал много години по съветските лагери в Сибир. Накрая успял да се измъкне през Полша и емигрирал в САЩ. Там много се учудил, че хората имали същия манталитет, като руснаците – само жизненото ниво било по-високо и всичко наоколо по-лъскаво. Затова и военните филми на тези две страни са изпълнени с неподозирани подвизи за “благото на народа”, като най-смешното е отношението на редника към знамето. Падне ли знаменосецът, пронизан от отровните стрели на апачите (съответно от куршумите на белогвардейците), започва трескава надпревара кой отново да размаха изтърваното знаме. Новият знаменосец носи обезателно чиста бяла риза, въпреки че току що е станал от локвата, в която го е изтърсил падналият му кон. Аз лично не мога да си представя, че човек намиращ се под обстрел, който по чудо остава жив, в такъв критичен за неговия живот момент, ще обърне повече внимание на някакво кално парче плат, наречено знаме, отколкото на себе си. Но американците и руснаците не мислят така. Поне не и във филмите си.

Съвременните американски “екшън – филми”  не са по-стока. В тях добрият американец разкрива и обезоръжава лошия терорист и спасява живота на стотици невинни данъкоплатци. Има и градация на филмите, която достига кулминацията си в т. нар. филми за “световни катаклизми”, в които влизат земетресения, изригвания на вулкани и не на последно място атаки на метеорити и на извънземни. В тях домораслият супермен, в чиято роля обикновенно виждаме или Брус Уилис, или някоя друга таксиджийска физиономия, спасява целия свят, въпреки че мястото на атаката или на инвазията е винаги Ню-Йорк или Вашингтон (забележете, че извънземните никога не се подлъгват да кацнат да речем в Мамаев Курган, а предпочитат американската територия, неподозирайки какъв ужасен край им е замислил холивудският сценарист). Тука подчертаваме дебело решаващата роля на “мистър президент”-а, който в САЩ е олицетворение на американския “дядо Боже”. В най-критичния момент на филма, президентът, обграден от загрижените лица на генералите, техните близки, деца, кучета, журналисти и всякакви други нехранимайковци, които влизат и излизат в Белия дом, когато си поискат, дава решаващото наставление от сорта на “нападайте” или “бягайте”, с което спасява планетата от неминуема гибел.

Нека обаче читателят не мисли, че американските филми са напълно лишени от вътрешни психологически конфликти и социални драми. Разковничето за стабилната американска психика е неминуемо успешно практикувания бейзбол. Ако главният герой е тъжен и меланхоличен, това се дължи на загубата на любимия му отбор, а ако изпадне в суицидни депресии, тогава можете да бъдете сигурни, че са му откраднали бейзболната ръкавица. Също и най-голямата мечта на сина му от първия (и последен) брак е да отиде с баща си на някоя спортна площадка, където той да му покаже няколко удара с бухалката по невинната кожена топка. Съответно най-голямото наказание при сериозни провинения е да му се конфискува екипа за бейзбол, заменяйки го с английски речник по правопис. Излишно е да се споменава, че в тези филми и домашните котки носят  шапки с надпис “Boston Red Sox”.

Американският филмов актьор обича да повтаря по хиляда пъти “ни в клин, ни в ръкав” на партньора си, че го обича. Не знам защо е толкова обсебен от суеверното чувство, че половинката му може да се усъмни в неподправените му чувства към нея, но във всеки случай всеки телефонен разговор или лични срещи завършват с любовни обяснения. В по-сериозни случаи, които биха изисквали по-голяма загриженост, героите са странно лаконични. Например главният герой освобождава приятелката си или съпругата от дълъг плен, свързан с непосилни мъчения, след което я пита дали е ОК. Тя отговаря с да, въпреки че, съдейки по окървавения й външен вид, би било много по-логично тя да му отговори по следния начин:

"Не ми задавай тъпи въпроси, нещастнико, а ме заведи веднага в реанимацията на която и да е болница. Как може да съм добре след като през последните 48 часа ме биха непрекъснато по главата с водопроводна тръба, избиха ми 17 зъба, имам сътресение на мозъка, счупени ребра и вътрешни кръвоизливи..."

Не само американското кино обича да изкривява действителността. Французите също са ненадминати майстори по невероятни истории, но те се концентрират предимно върху ежедневието. Гледайки френски филми, човек едва ли би могъл да си представи, че на планетата съществуват по непринудено-съвършенни същества от французите. Не напразно думата “шовинизъм” е непреводима чуждица на всички други езици. Ето едно типично филмово клише: луничава секретарка от провинцията пристига в Париж, намира си веднага работа в първата фирма, която й попадне, след което наема огромен апартамент на Шанс Елизе, още щом го зърне. За заплата и наем не се говори. Следват срещи с познати в ресторанти около Триумфалната арка, при които колата се паркира директно пред заведението отключена и със запалени фарове, а на келнерите се плаща с някакви банкноти по джобовете, без да се чака рестото. Разбира се, поръчаното почти не се пипва. Следва неминуемата любовна история от тип “триъгълник”, при която тя съобщава на мъжа си лаконично, че вече обича Жан и отива да живее при него, съпругът я гледа тъжно, за да убеди зрителя, че освен толерантен, допълнително е и свръхчувствителен. Въздъхва, дава й пари и ключовете на колата и я целува за сбогом. Тя, разбира се, му оставя децата, защото с Жан са решили да си направят други.

Действителността обаче изглежда съвсем другояче: французите водят в Европа по брой на семейните скандали и побоища от  ревност. Във филмите си правят всичко възможно да изопачат своя личен живот, за да не разбере неинформираният зрител, че “голямата нация” притежава на практика всички недостатъци на характера, присъщи за “рязаните турци”. В това отношение италианците са ми много по-симпатични с техните унищожителни самокритики във филмите. Вечните сканадали и гонитби по плоските покриви на домовете измежду простряното пране, придружени от проклятия и звучни плесници, са много по-близко до действителността, отколкото неестественото осакатено поведение на френските филмови герои, което цели единствено да ни покаже френския народ такъв, какъвто той не е.

Накрая ще се спра на индийското кино, което бие световния рекорд по количество на филми без никакво качество. Първите черно-бели индийски филми с Радж Капур, който имитираше във всичко Чарли Чаплин, имаха някакъв социален замисъл, въпреки че по играта приличаха на импровизиран театър в училище за бавноразвиващи се. По-късните “творби” на Боливуд надминаха себе си по безмислица: в тях освен, че няма действие, актьорите играят допълнително като обезумели аутисти, пулейки се и гримасничейки и всичко това е придружено от някакви хиперактивни жестикулации. Наименованията на този род филми са избрани произволно и нямат никакво отношение към действието, което е едно и също и в “Моят приятел слона”, и в “Двете ваксаджийчета”.

Странно е, че страни без голяма филмова традиция, като например Канада, Нова Зеландия и Австралия, правят много по-качествени филми от споменатите по-горе студия. Не мога и до ден днешен да си обясня на какво се дължи това. Може би Холи- и Боливуд се концентрират върху изискванията на широката потребителска публика на принципа, че статистически погледнато, изпражнението трябва да е нещо много хубаво, защото милиардите мухи ненапразно са възхитени от него?

Константин Брадваров