21 Декември, 2011

Интервю на Мая Стоянова

В края на миналата седмица културният министър Вежди Рашидов ненадейно уволни дисциплинарно директора на Националния институт за недвижимото културно наследство (НИНКН) арх. Йорданка Кандулкова. Ясни мотиви и оценка за работата и нямаше. Преди време напористата архитектка привлече вниманието на обществеността с кагеторичното си решение да премахне битаците и незаконните постройки в Стария Несебър,  но античният град да остане в списъка на ЮНЕСКО.

- Арх. Кандулкова,  доста неочаквано ви отстраниха от длъжността директор на Националния институт за недвижимото културно наследство (НИНКН),  какви бяха конфликтите ви с министерството?

- Сигурно ще ви учудя, но това, което се случи не беше изненада за мен. От 2-3 месеца се появиха редица симптоми, които ми подсказваха, че в министерството подготвят подобна акция. Започнаха да ни затрупват с писма, по които трябваше да дадем становища по отговорни въпроси в рамките на 1 до 3 дни. Например, по проект за Правилник за устройството и дейността на института, изготвен от Министерството на културата без наше участие, трябваше да се произнесем в срок от един ден. Не по-малко фрапантно беше възлагателното писмо от министъра, с което се искаше за пет дни да подготвим задание за консервация и експониране на археологическите следи от Сердика (Средец) в центъра на столицата! Абсолютно невъзможен срок, предвид сложността на задачата и нейната полидисциплинарност. Успоредно с ежедневните теми изготвяхме и Плана за опазване и управление на старинен Несебър. Това е голям и сложен пилотен проект, какъвто досега не е правен у нас. С него бяха ангажирани значителна част от експертите в института. А в министерството отлично знаят, че работим в намален състав, защото нямаме подсигурен фонд „Работна заплата” за пълен щат.  

Имаше и други симптоми – отказваха ми срещи. Преди около 3 седмици след дълго чакане ме приеха главния секретар Ст. Стоянов и зам. министър Г. Стоев, за да ми съобщят, че промяна на щата и на фонд „Работна заплата” няма да има и през следващата година. Веднага поисках среща с министъра, но тя не се състоя. Опитах се да се срещна с арх. Г.Стоев и тук „ударих на камък”. Дори телефона не вдигаше. Във връзка с проекта за нов правилник за института целият колектив поиска среща с него, като ресорен заместник министър, но и тя не се случи.

Беше ми направена и ненадейна инспекторска проверка. Казаха, че е за всички поделения на министерството, но явно и тя е била целенасочена.

До мен достигнаха и предупреждения на колеги от страната и от София, че се търси нов директор за института за паметници.

Въпреки цялата тази атака, която ясно говореше за намеренията на културното министерство, успяха да ме изненадат с „мъжеството” си. Не всички, а нито един от ресорните ни ръководители не намери сили да се срещне с мен и в очите да изложи аргументи и преценка за работата ми, да ми предложи да си тръгна. Направиха го така, че да боли най-много!

- Наскоро съвсем неочаквано министър Рашидов освободи и  заместника си Тодор Чобанов. Има ли вашето отстраняване връзка с него, защо министерството не желае да работи с експерти?

-Трудно ми е да преценя защо министър-председателят взе такова решение по отношение на д-р Чобанов. Имам впечатления, че напрежението между Рашидов и бившия му заместник започна още в началото на мандата. Аз се разбирах добре с този млад човек. Той работеше със завидна ефективност, ерудиция и способност да приеме добре аргументираното становище, макар и различно от неговото. Защо министерството не желае да работи с такива експерти - мога само да подозирам. Но последователната им борба срещу тях говори, че това явление не е случайно.   

- Поехте института за паметниците  когато имаше изключително лош обществен имидж заради порочния стил на управление на вашия предшественик. Кои бяха най-големите трудности в работата ви? Имахте ли подкрепата на институциите?

- Бях директор на института реално година и десет месеца. Трудности имаше много – лоша материална база, недостатъчно средства за работна заплата и разходи, ниски възнаграждения, липса на източници за собствени приходи. Нямахме легален софтуер, работехме с остаряла и неподдържана деловодна система. Институтът нямаше сайт и връзките с хората трябваше да се случват с обява на вратата. В плачевно състояние беше научения и документален архив!  Част от хората, подгонени от непосилния обем работа, ниското заплащане и готвената пенсионна реформа, започнаха да се пенсионират или да напускат. А това несъмнено се отрази донякъде и на ефективността на нашата работа.

Проблем са също и закъснелете преписки – малък процент, но ги има. Това никога не съм го крила. Напротив, постоянно го посочвах като проблем и търсих подкрепа от МК за обезпечаване на щата с ФРЗ, което да ни позволи да назначим още хора и да преодолеем този недостатък в работата ни.

Трябва да призная, че в края на 2010 г. със съдействието на министерството се случиха някои добри неща. Дадоха ни 5 нови бройки  с допълнителен бюджет за тях. Отпуснаха ни средства по програмата за защита от бедствия и аварии. С тях успяхме да разработим софтуер за изграждане на електронен регистър за недвижимите културни ценности в риск. Купихме компютри и лицензиран софтуер, съвременна техника, с която да осъществяваме мониторинг на обектите. С разрешението на министерството актуализирахме ценоразписа за допълнителни услуги, свързани с основните ни дейности. Благодарение на това успяхме да постигнем и дори да преизпълним предвидените ни в бюджета собствени приходи. С дарение от Главболгарстрой направихме сайт. Стартирахме международен европейски проект АТРИУМ, разработихме Концепция за опазване и устойчиво развитие на о-в „Св.Св. Кирик и Юлита” в Созопол.  В момента разработваме Плана за опазване и управление на Старинен Несебър. Всичко това ми даваше оптимизъм, че институтът ще стъпи на краката си и ще тръгне по нов път.

- Съществуват ли порочни практики в  министерството, които спъваха работата ви, правила ли сте опит да им противодействате?

- Не е имало проблеми, засягащи работата или престижа на института, срещу които да не съм успяла да се изправя и преборя.

Няма проект, застрашаващ културните ценности, който да са ме принудили да приема. Казала съм „не” на много проекти, които не са отговаряли на професионалните изисквания. Сред тях е имало проекти на частни лица, на общини, дори на самото министерство на културата. Винаги обаче отказът ни е бил експертно мотивиран и подкрепен с предписания за успешното извеждане на инвестиционните намерения. Един от най-фрапантните случаи, който „взриви” министерството, беше отрицателното ни  становище за проекта за консервация на гробницата край с. Александрово – един паметник от световно значение. Изготвен по възлагане на министерството, той обаче не само, че не решаваше проблемите на паметника. Реализацията му създаваше нови заплахи за неговото опазване. Тогава ние се намесихме, но мисля, че все още колегите в министерството не са убедени, че намеса ни беше в помощ, а не във тяхна вреда.

- Упражняван ли ви е натиск или въздействие от културния министър и служители в МК в интерес на определени хора или кръгове?

- Въздействие за посоката, в която трябва да реша един казус, не съм имала от никого. Въздействие е имало по-скоро под формата на „молба за съдействие”. Тя е идвала отвсякъде – от кабинетите на министерството, от народното събрание, от общини, колеги и приятели... Това е обяснимо, като се има предвид, че срокът за решаване на един казус по закон е 2 месеца. За 2 месеца хората проект правят! Това е дълъг срок, особено ако завърши с връщане, корекции и нови 2 месеца чакане. Именно затова аз настоявах за повече хора, които да се занимават с експертната дейност свързана със съгласувателната процедура. Така щяхме да постигнем по-голяма ефективност на работата и равнопоставеност за всички чакащи. Но такова съдействие ми бе отказано.

- В предишно интервю казвате, че работите в много добър синхрон с останалите институции, в това число и с МК. Сега очевидно нещата изглеждат по-различно – какво се промени?

- През изминалите почти две години ние показахме, че институтът може да продължи да се развива уверено и стабилно в бъдеще, само ако има сериозна финансова, кадрова и политическа подкрепа. За съжаление главният секретар Ст.Стоянов и зам. министър Г.Стоев в последната ни среща през ноември т.г. категорично ми отказаха такава подкрепа. В прав текст ми казаха, че „няма да има промяна на фонд „Работна заплата”, няма да увеличим щата на института. Дори ми наредиха да спрем работата по проектите и да съсредоточим силите си в административното обслужване. Според мен подобна ориентация ще превърне института в административен придатък, в канцелария на Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство” („ИОКН”). Това ще убие неговата експертна същност и възможността хората в него да се развиват професионално. Така не след дълго проектите ни ще съгласуват некомпетентни хора, което е страшно! Към тази песимистична картина скоро прибавиха още един щрих. Получих писмо да спрем прилагането на ценоразписа - този, който актуализирахме с тяхно разрешение. А това означава институтът отново да остане без собствени приходи. Така с няколко удара убиха оптимизма и възможността за бъдещи реформи.

- Кой според вас има най-голяма вина за този обрат в отношенията?

- Обратът в отношението към института настъпи през последните 2-3 месеца. Той се усети особено осезателно след отстраняването на зам. министър Чобанов. Създаде  се твърде неприятно напрежение в работата ни, породено от Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство” (ГД „ИОКН” ) към културното министерство. Това е звеното, което сега провежда съгласувателната процедура. В същото време съблюдава спазването на Закона за културното наследство. Предвид това, че съгласуването се извършва след експертно становище на института за паметници, логично е двете звена да работят при максимална оперативност и синхрон. За съжаление изпълняващата директор на дирекцията инж. Д. Николова напоследък се занимава активно с издирване на неточности или пропуски в наши становища. Основателни или неоснователни за тях ние бяхме сезирани писмено чрез главния секретар на министерството. В същото време, в духа на добрите колегиални отношения,  предотвратявахме техни грешки с едно обаждане по телефона. Сега разбирам защо сме решавали общия проблем с различни средства – защото целите ни са били различни. Ако ние сме търсили добрия резултат от съвместната ни работа, те - поводи за моето уволнение. 

- Чувствате ли се жертва на кадруване в културното министерство, подчинено на подмолни амбиции или цели, за които обществото не знае?

- Кадровата политика на министерството и свързаните с нея подмолни или явни практики са ми напълно неизвестни. Те са  извън моето професионално полезрение и не ги познавам. Още повече, че според мен, няма незаменими хора. Има достойни колеги, които биха могли да се справят не-по зле от мен с тази работа.

Тук проблемът е в принципите и законовите основания на отстраняването ми като директор на Националния институт за недвижимото културно наследство. Важно е да се разбере дали  управляващите и културното министерство в частност, се нуждаят от експертен, независим орган, който е компетентен  в  администрирането на процедурите в  областта на недвижимите културни паметници, или им е необходимо послушно, изпълнително звено, което бързо и безропотно да изпълнява всякакви нареждания „отгоре”, удобни за властимащите. Необходимо е да се знае има ли воля за ефективна национална политика в областта на недвижимото културно наследство, съобразно поетите международни отговорности, или пак ще „побългаряваме” и  изкривяваме принципите си в съответствие с неясни субективни съображения.

- Колегите ви вече са изпратили протестно писмо до институциите, застават зад вас. Ще предприемете ли конкретни стъпки срещу уволнението ви?

- Изключително съм благодарна за реакцията на колегите си от института. В деня, в който получих заповедта, голяма част от тях се разплакаха. Значи има нещо, за което страдат. Има нещо, което заедно сме съградили и от това, че го рушат, ги боли. Днес виждам в тях не само мъката, но и желанието за борба. Това е важно – това означава самосъзнание, самоуважение и желание за промяна. Благодарна съм на всички колеги извън института, които се организираха  и излязоха с декларации в моя подкрепа. Благодаря и на тези хора от София и страната, от Несебър - тези, със съборените покриви и още чакат нашите закъснели преписки, за куража и помощта, която ми предложиха. Никога не съм очаквала такава голяма подкрепа! Заради тези хора, не заради себе си, съм длъжна да реагирам и ще потърся правата си в съда.