25 Декември, 2011

Юли, както всички го наричаха, е един от истинските интелектуалци в киното, за когото то беше начин за осмисляне на миналото и настоящето. Неговите филми често бяха в двете крайности - от безрезервно приемане до пълно отхвърляне. Особено в годините на соца, когато поставянето под съмнение на едно или друго историческо събитие, разглеждано извън утвърдените канони, беше равносилно на ерес. Така беше със „Захари Стоянов“ (1975), „След години“ (1977) и „Любен Каравелов – материали от едно проучване“ (1979). Историята за Юли беше не поле и повод за поредното скучно, учебникарско, образователно филмче, а рана, през която идваха болки и до днес.

С публицистична острота, но и с чувство за хумор към миналото и съвременността идваха неговите послания с една изтънчената елегантност на този чешки възпитаник. Юли беше обичан и от критиката, и от колегите си, нещо, което не се случва често на големия творец. Но той никога не играеше на такъв. Наградите – Ритони, на критика, на Филмова академия не го заслепяваха.

Готов беше винаги всеки да изслуша, да помогне ако може и някак неговите лични пристрастия оставаха назад. Радваше се на филмите на своите колеги, и то искрено и честно. Работеше трудно и бавно, но не защото беше неумел, а защото беше много взискателен към себе си и филмите, които правеше. Юли беше майстор на творбите от архиви – документи и снимки, но това не му пречеше да вмества по най-деликатен начин и съвременността.

И едно от най-големите качества на неговите филми беше усещането за народопсихология. От последния му „Срещи с Иречек“ (2009), през „За възможността да се живее“ (2005), „България: база данни“ (2004), та до „Биографична справка“ (1969) – за Александър Жендов и „Дни“ (1964). Във филмите на Юли историята присъства през хората, а не само през събитията. Може би това идва от баща му – писателят и критик Людмил Стоянов, а може би просто Юлий Стоянов беше такъв – добър човек и изключителен професионалист – качества, които не се съчетават често в нашия живот.

Поклон пред паметта му!